Виктория стоеше на бара, пушеше цигара и пиеше коктейл с ром. Тялото й беше обвито в тясна ярко червена рокля с голи рамена и не по-дълга от една педя под кръста й, а краката й, обути в сандали с висок ток, бяха кръстосани един върху друг и горния нервно се поклащаше. В ръцете и беше айфона, със слушалки, които бяха в ушите й, и от тях се чуваше толкова силна музика, че Вики не чуваше нито музиката в бара, нито какво си говореха колежките й. Не я вълнуваха тези жени, които се деляха на наивни млади момичета и озлобени, застаряващо жени. Едните си мислеха, че някъде ги чака принца на бял кон, а другите бяха вече зарязани от няколко принца и се сърдеха на света, че приказния край на историята им ги е подминал.
Виктория не вярваше в принцове. Не че не се беше влюбвала, но това беше преди повече от десет години, преди да дойде в Германия. Откакто дойде тук, подобно нещо не беше й се случвало и тя се радваше, че е така. Пристигна тук, година след като завърши немската гимназия с отличие, но без средства за следване нито в чужбина, нито в България. Дойде с намерението да работи първоначално като болногледачка и когато събере пари да се върне в България да следва, или да потърси по-престижна работа в Германия. Бързо разбра обаче, че тя не е нито от хората, на които им се иска младините им да минат в денонощни грижи за немощни старци, нито искаше да се стиска и да живее скотски, за някаква далечна, бленувана цел. Харчеше каквото изкара, работата я правеше нещастна и бързо я смени. Пробва се като сервитьорка, миячка на чинии, работничка в месарски цех, чистачка на къщи. Никъде не се задържаше и парите й все за нищо не стигаха.
Откакто беше в този бизнес обаче, парите й стигаха и противните шефове не я изнервяха с работно време и правила. Тя не стана проститутка по общовъзприетия начин, заключена насила някъде от някой сводник, който да я пребива от бой и да й взима всичко, което изкарва. Тя сама избра да се пробва, след като една нейна позната от Южна Америка й разказа за сумите, които могат да се изкарат за една нощ. Намери си един клуб, в който никое момиче, не го държаха насила, всяка можеше да си тръгне, когато си поиска, дори не беше задължително да живее там и да бъде през цялото време там. Да, разбира се, шефа им, един възрастен, дребен на ръст немец, от време на време мрънкаше и им се караше за някакви дреболии, но обикновено момичетата привидно се съгласяваха и после пак си правеха каквото си знаят. Виктория също набързо възприе тази печеливша тактика.
Влезе в професията само на двадесет и една, и беше голям хит сред клиентелата. Набързо набра редовни клиенти, а новодошлите често предпочитаха нея пред другите, когато дойдеше момента за избор на момиче. Тя отдаваше това на способността й да разгадава психиката на мъжете и да им предлага това, което търсят. След години разбра, че първоначалния й успех се е дължал най-вече на младостта й.
Съвсем в началото Виктория се радваше на по-младите и привлекателни клиенти, и се цупеше на по-възрастните. Не й отне много време да разбере, че това е погрешно мислене. Старото поколение бяха по-галантни и възпитани, и се отнасяха дори с нея и колежките й с някакво уважение. Да не говорим колко бяха лесни за манипулиране повечето от тях и за тридесетте минути, за които те си плащаха, Виктория успяваше да ги излъже, и да прекара четвърт час от това време под душа. Младите бяха нагли, държаха се все едно са щастлив бонус за проститутките, заради по-привлекателния си външен вид, изискваха много, държаха се нагло, обиждаха, бяха груби. Ето тогава, Виктория разбра, че няма принц на бял кон и че мъжете са идиоти. Когато имаха някакво превъзходство бяха готови да те смажат с него, а когато го изгубеха, бяха готови да се оставят да ги залъгваш, само и само да получат нещо дребно. Мъжете бързо й опротивяха. Затова се дразнеше и на младите колежки, които се надяваха да дойда принца и да ги спаси, както героинята на Джулия Робъртс в „Хубава жена”, и на по-възрастните, които оплакваха пропиляния си живот и липсата на принц в него.
- За какво ви е този мъж вкъщи – да изисква, когато може и да се унижава, когато не може? Че същото си го имаме и тук, в бара, но поне изкарваме пари от тях. – често казваше Виктория на колежките си.
С времето Виктория стана и апатична към работата си. Беше понатрупала някакви спестявания и не й се занимаваше да се опитва да изглежда съблазнителна на мъжете, защото все още беше красива и с хубаво тяло, и се намираха клиенти, и без да полага особени усилия. На няколко пъти се опита да зареже занаята и да се хване на нормална работа, но бързо установяваше, че не е свикнала да поема отговорности, да работи в екип и да спазва работни правила, на нея й беше добре, докато пиеше коктейли на бара и чакаше някой балама да й плати за половин час сумата, за която иначе би се трепала цял ден. Често имаше спорове със Вилфред, шефа й, защото отношението й към клиенти и колежки ставаше по-надменно. Особено към тези колежки, които се лигавеха глупашки на клиентите, за да изберат тях. И на тези клиенти, които понасяха всякакво лигаво отношение от проститутка, стига тя да беше колкото се може по-млада.
Мрачните мисли се изписваха на лицето на Виктория. Барманът й направи знак да свали слушалките и й каза:
- Усмихни се малко, Вилфред ще дойде след малко, не ми се слушат отново вашите разправии.
Виктория свали слушалките и въздъхна. Спомни си за предната вечер. Понякога всички старчески болести на Вилфред се обаждаха и той се прибираше вкъщо рано, като оставяше бармана да се оправя с клиентите и момичетата. Обикновено момичетата се качваха на главата на бармана и правеха всичко, което иначе им беше забранено. И тъй като в тази вечер Виктория бе решила, че няма да работи, щом като разбра, че Вилфред няма да идва, веднага отиде и смени задължителната за работа рокля с дънки и тениска, и седна на едно сепаре да се рови в интернет през айфона си. „Никой няма да ме избере в този вид”, каза си Виктория. Затова, когато Оле седна срещу нея, тя доста се изненада. Той беше норвежец, дошъл за кратко в града по работа, русоляв и синеок, тридесет и няколко годишен, само четири години по-голям от Виктория.
- Може ли да седна при Вас?
Виктория го погледна – беше красив, което значеше, че вероятно ще иска какво ли не от нея, когато отидат в малката стаичка.
- Моля, заповядайте. – каза Виктория с неприкрита досада.
Малко по малко обаче досадата изчезна. Явно отпускайки се, защото говори пред проститутка, Оле й разкази някои не особено приятни моменти от живота си, в които му се беше случвало да прави неща против достойнството си. Двамата започнаха да споделят черни тайни и откриха много общи интереси. Оле стоя няколко часа, в които двамата се смяха, оказа се, и че имат еднакво виждане за много неща от жиовта. През цялото време той не спомена нищо за секс и когато си тръгваше, Виктория го попита не му ли се иска.
- Изкарах си твърде добре, напълно забравих къде съм и имах чувството, че съм на среща, не искам да развалям да развалям това усещане. – за първи път от десетина години насам мъж проявяваше към нея интерес, различен от чисто сексуалния. Тогава, против правилата на бара, Виктория написа фейсбука си скришом на едно листче и му го даде.
- Ще те потърся. – намигна й Оле и си тръгна.
„Каква идиотка съм”, стоеше Виктория с прилепналата, червена рокля на бара и клатеше нервно крак. „Няма принцове на бели коне, всички мъже са идиоти, този снощи е дошъл при мен, защото бях с дънки и е решил, че не работя, и няма нужда да плаща, за да седна да убие малко време с мен.”продължаваше да се обвиняваа тя, „А аз стоях цял ден на лаптопа, в очакване да видя ще ме добави ли във фейсбук. И сега цяла вечер се надявам да се появи в бара, а ние след малко затваряме. Как можах да…”. Мислите на Виктория спряха за секунда. На вратата стоеше Оле. В синя риза, от която кристалните му очи изпъкваха още повече. Как не беше забелязала тази усмивка снощи… Оле огледа бара и щом погледа му се спря на Виктория, той веднага тръгна към нея.
След месец, при второто идване на Оле в града, Виктория бе нарушила всички правила и се беше срещнала няколко пъти с него извън бара. И вече не му взимаше пари за това, което правеха в леглото. Виктория стоеше на дивана с поглед надолу, а Оле я гледаше настойчиво:
- Е, ще дойдеш ли? – попита той.
Дългогодишните констатации на Вики, че няма принцове, се бореха с чувствата в сърцето й. Предложението да замине да живее с Оле в Норвегия беше огромна дилема за нея, най-малкото тя трябваше да го изпита, а не да му показва, че има огромно желание за това.
- Ще ти задам един въпрос и ако ми отговориш, така че да ми хареса, ще дойда.
- Слушам те.
- Защо първата вечер, когато дойде в бара, дойде да седнеш при мен, а не при някое от другите момичета?
Две години по-късно Оле и Виктория разказваха въодушевени историята си на Ларс, най-добрия приятел на Оле от дете. Той си идваше от няколкогодишно пребиваване в Сингапур, не познаваше съпругата на приятеля си и сега двамата му разказваха как са се случили нещата между тях.
- И какво й отговори, защо си избрал нея първата вечер? – попита Ларс.
- Отговорих й, че тя беше единственото момиче в бара, облечена с дънки и още тогава разбрах, че тя е умна и уверена в себе си жена, и явно достатъчно съобразителна, за да постига целите си и без да използва тялото си, и без дрехите й да крещят „секс”.
Виктория целуна Оле доволна и отиде в кухнята да провери какво става с вечерята. Усмихваше се. Кой да знае, че принцове наистина имало и че и нейния все някога щял да се появи.
- Затова ли я избра наистина? – попита Ларс.
Оле се ухили:
- Ти не ме ли познаваш? – каза той, огледа се да види затворена ли е вратата към кухнята, и след това продължи. – Втората вечер изобщо не се върнах в бара заради нея, просто ми се правеше секс, и като влязох вътре и се огледах, я видях с една къса, прилепнала червена рокля, казвам ти, стоеше й убийствено, не съм виждал жена да изглежда по-секси, отколкото тя в онази рокля. А после се оказа, че и в леглото е много добра, по-добра от всички, с които съм бил.
- А защо седна при нея първата вечер тогава?
- Нямах много пари в себе си първата вечер и като я видях с дънките, помислих, че е някоя, която вече е в почивка и мога да поседя на масата, без да ме карат да плащам за секс.
29.06.2014г.
гр. Сопот
© Събина Брайчева Все права защищены