Могат да се видят само от брега на реката в долния край на селото.

     Някога реката правела много бели при силни дъждове и при топенето на снега. После селяните изградили няколко бента, за да намалят силата на водата и издълбали в района на къщите дълбоко и широко корито. Сега реката е рекичка през по-голямата част от годината, защото близо до извора я хванаха за водопровод. Като застанете на високия бряг и погледнете на север, пред погледа си виждате невисок, но доста широк хълм. На Голио някога най-често са изкарвали на паша селските стада. Тревата никога не е могла да стане висока, а върховете на тук-там покарали фиданки бързо били прегризвани от малкото кози сред овчите стада и се превръщали в  ниски храсти. Затова го наричали Голио - голия хълм. За разлика от онзи зад него - висок, голям, обрасъл с вековни борове. Там, ако някога се случел пожар, всички хуквали да гасят - така хората пазели и гората, и къщите си. През следващите години засаждали нови борчета - знаели, борът расте бавно, а от гората имали нужда. Там събирали шишарки и изсъхнали клони за огрев, беряли гъби и горски плодове. Някога не посягали на гората без разрешение от горските. После поминъкът на селяните се променил. Много хора отишли да работят в близкия град, а други се преселили да живеят там. Днес от Голио хлопки дори от малко стадо много рядко могат да се чуят. Няколко семейства гледат овце само за да им замирише на село и да не забравят вкуса на току-що издоеното мляка. Хълмът е обрасъл вече с храсти и с широколистни млади дървета, самопосяли се от семенна, донесени от птиците и вятъра. Засега не го засаждат - кой знае, може пак да потрябва?

     И точно в източния край на този хълм са те - стотина метра над урвата, която го отделя от по-издигнатата част, на която са изградени последните селски къщи. Четири високи бора, извисили се на никакво място, самотни, подкрепящи се взаимно при силни летни и зимни бури. Казват, че там някога били застигнати от преследвачите си четирима млади бунтари. Показали ги в селото, събрали хората да ги видят, но после къде са погребани, не се знае. Не са знае и кой е посадил боровете - вятърът, птиците или човешка ръка. Не се знае и кога - преди сто, двеста, триста или повече години. Най-вероятно по възрастта на боровете приблизително може да се определи времето.

     Младата кръв не търпи насилието и неправдата, затова често изгаря в огъня на борбата като оставя само спомена за себе си.