3.

А аз трудно свиквам. Нрав… Колко проблеми имах заради него по онова време… На Земята…

Някак си не мога да схвана основното правило на щастливите хора – оцелявай! Не живей, оцелявай…

Защото животът е разнообразен, изисква интелигентност, дава възможност сам да си го строиш. А оцеляването е еднотипно приспособяване – колкото по-мимикриращо, толкова по-добре…

Освен това, животът изисква поемане на отговорности. Ей го – на втория ден след поставянето ми в барачката, реших да я направя привлекателна за публиката. Намерих парцали, донесох вода в кофа, започнах да мия прозорчетата…

Веднага край мен взеха да спират минувачи, а двамина дори изоставиха боклукчийските колички и заеха места в предните редове. Коментираха работата ми, обсъждаха дали съм нормален и кога ще започна да чистя така и асфалта…

Когато отидох за нова кофа с вода, някой или някои бяха възвърнали барачката в стария унил вид. Спрях изненадан – тогава все още се изненадвах, попитах:

- Кой… И защо?

Тълпата се разотиваше – бяха видели всичко. Натам знаеха – трябваше да клюмна, да се откажа, да се примиря. Само двамата с количките останаха. Така се запознах с Томас и Хенри…

А на другата сутрин повторих… И на третата…

След което се отказах…Външно, показно, демонстрирах, че съм приел правилата на хаоса. Докато се огледам. То, човек от круша да падне, най-напред се освестява, оглежда и тогава става…

Да, можеше да предизвиквам неизвестния/неизвестните. Даже подозирах кой е – вече знаех за Всевиждащото око, за задължителните вестници, за единственото ядене, което сервираха в кръчмето, за типичните дрехи и обувки, за правилото „Спазвай правилата!“…

Но не виждах смисъл от дребното дразнене на този, който щамповаше манталитета и поведението на хората. Най-напред трябваше себе си да опазя, а после…

Поради което и тая вечер отидох в кръчмето. Не си падам по алкохола и кръчмарските мезета – винаги лоясали, винаги скърцащи…

Томас и Хенри вече ме чакаха. Появи се Юлина – автобусът й спира обикновено отсреща, до парка. Този път ги изненадал – шофьорът подминал спирката и се наложило да се връща пеша. Не протестирала. Отдавна й е ясно, че нищо не зависи от шофьора, а си е част от живота тук – леко гаден и дразнещ…

На грубата дървена маса имаше няколко халби с топла бира, хляб, наденички, които като че гледаха човека в очите, а след третата халба направо намигаха…

На пейката до моите приятели седяха мъж и жена. Също част от компанията. Засега. Тъй като в Чистилището вечни приятели няма. И винаги се намира нещо, което да ги раздели – колкото по-стари приятели са, толкова по-шумна причина…

- Здрасти, Сара! Здрасти, Ади! – казах без да ги поглеждам /да не предизвиквам оня зад Окото, макар че…/.

- Сядай! – и дребничкият Ади бутна към мен едната халба. Сам той смучеше някакъв светъл концентрат от малка чашка /една празна вече чакаше до ръката му/, запалил беше вечната цигара и майсторски я прехвърляше от ъгъл в ъгъл на устата си. Жена му – едрата чернокоса Сара, мълчаливо вдигна ръка за поздрав…

- Как мина денят? – прошепна Юлина…

Свих рамене. Еднообразие, скука, притъпяващо очакване да дойде краят на работното време. Тя също замълча. И при нея тая – потискащата сивота. На Безкрайността…

Натам настъпи мълчание. Пийвахме бавно пивото, някои хапваха от мезето, аз предпочитах хляба, който внимателно разчупвах. Защото част от забавлението на тоя свят беше внезапната изненада със забравени вещи в храната. От миши топчета до цели носни кърпи… А за надениците не мислех – там можеше всичко да има…

Някой се тръшна тежко на отсрещната пейка – така, че дори височкият Хенри подскочи. Нямаше нужда да поглеждам. Иван винаги закъсняваше – я с някого се скарал по пътя, я с друг се сбил, я с трети направил въргал…

- Наздраве! – изхъхри той и обърса с ръкав тръгналата от носа му кръв…

- С кого тоя път? – рече Ади…

- А, ти оня да видиш… Кажи, Ванка – обърна се той към младия човек, застанал зад гърба му. После му посочи мястото до себе си – Сядай! За бой те няма, ама тук…

Младежът тихо прошепна:

- Не обичам насилието… Днес се биеш, утре убиваш…

- Ами как иначе се живее, бе момче? Това е животът – постоянен сблъсък, постоянно сражение…

Понякога си мислех, че зад Иван се крие някой пълководец, свикнал да решава проблемите си със сила. А може да беше и нова форма на някой неандерталец…

Но иначе беше приятен и дори веселяк. До момента, в който спирачките му отпускаха. Често си мислех – каква ли тежка ще е раздялата с него. Защото всички очаквахме компанията ни да се разпадне – прекалено дълго се задържахме заедно. Просто… Законът за световната гадост…

Но засега бяхме заедно, разговаряхме за какви ли не глупости, отговаряхме на поздрави, Иван стана два пъти да се бие и после доволен се връщаше…

Минаха доста познати от района – Абрахам и приятелчето му Джон, дядовците Чинги и Тими, които бяха общи работници в близката детска градина, Изабела и Давид…

Вечер като вечер. Като други вечери. Като всички вечери…

Обещаваща да остане такава до края на Вечността…

4.

На другата заран минах през фирмата и предупредих шефа – налага се да отида до Управлението. За един документ. Та…

- И смяташ, че ще ти отнеме само днешния ден? – попита ме той скептично – За всеки случай, отбелязвам и за утре, че съм ти дал отпуск…

И се подписа върху разрешителното…

Така е при нас – за всичко трябва документ. Вие няма да повярвате, но всеки работещ получава сутрин три разрешителни за посещение на тоалетна, две за почивка от половин час, едно за хранене. И, отбивайки се в което и да е хранително заведение, връчваш на продавача поне две от разрешителните. Ако си решил, разбира се, да съхраниш това за тоалетната – не се знае кога и къде ще ти потрябва…

Управлението се намираше в огромната сива сграда – точно в центъра на  мегаполиса. И сега се опитах да преброя етажите. И сега нейде към стотния им изгубих бройката. И сега не можах да определя колко квартала заема…

Влязох през един от многобройните входове и се запътих към най-близкото гише. В прозорчето подадох всички разрешителни, молбата ми, кратки сведения за Пламен…

След това трябваше да чакам за евентуално разрешение да бъдат приети документите. Колкото трябва – може и до вечерта, възможно и за следващия ден…

Застинах едва ли не с крак във въздуха, когато при обръщането си назад, чух гръмкия глас над ухото:

- Номер 040753, явете се на гише 752/345…

Толкова бързо?

Зад стъклото на гише 752/345 седеше сух, мрачен, безизразен дявол. Той поклати рога и каза:

- Ето…

След което ми подаде молбата, върху която с големи букви беше изписано: „Да“, заверено с печат…

Не може да бъде… Чак пък такъв късмет…

То късмет си беше, че попаднах на дявол. В Управлението сменяха често чиновниците. Тук изпращаха провинили се дяволи и ангели – едни от Ада, други от Рая. И, както се говореше, най-добре беше да попаднеш на дявол. Защото ангелите бяха примерни, почтени, искаха да изпълнят задълженията си правилно…

Поради което човек попадаше в адска мелница – превъртаха го бюрократичните колела, докато всички стане така, както някога някой тиран е искал да модернизира инквизицията…

А дяволите си бяха опортюнисти – караха все накриво, играеха си, забавляваха се. Нищо не пречеше бедната жертва да бъде завъртяна от смерча на закона – ей тъй, за кефа на чиновника. Но най-често се прелиташе бързо по стълбичките на Управлението – като контра на началствата, смятащи, че ще тормозят посетителите и често оставащи разочаровани от пробивите в системата…

Както и да е, Пламен беше получил моите три дни от Вечността. И, както пишеше в малкото съобщение до мен, трябваше да го посрещна на другия ден, в десет заранта, на станция Тъмно, да го приютя три дни, а на четвъртия точно по същото време да го предам на същата станция. На моя отговорност…

Фактически цялата бумащина беше обработена за час и нещо. И имах пред себе си цял работен ден. Както и следващия – но него щях да прекарам с приятеля. А тоя ден…

Погледнах мъкнещите се като старци с гастрит автобуси и се отказах да пробвам късмета си. Тръгнах пеша. Минах през Големия площад, свих по кривите улички и попаднах на Тихия пазар. Където имаше всичко – само да можеш да го платиш. А аз можех да си купя доста неща. Точно преди три дни спечелих от лотарията…

Да, да – и аз не повярвах, когато видях номера на билета ми. Тукашната лотария се върти непрекъснато – сутрин, обед, вечер, та даже и нощем. Има много играещи. То и без това човек няма на какво друго да разчита. Доста печелещи. Но и няколко пъти по толкова губещи. Аз също пробвах в началото. Придобих класически опит – три или четири печалби, внезапен пристъп на убеденост, че ще ударя джакпота, залагане на всичко и…

Поради което скептицизмът ми надделя. И спрях. Юлина се мъчи доста повече. Но накрая и тя се усети…

Е, ние бяхме изключения. Повечето хора непрекъснато играеха – залагаха, залагаха, залагаха… И печелеха по няколко часа надежда. Докато суровата реалност довеждаше при тях нова надежда – за следващото теглене…

Обаче, преди три дни нещо ми подсказа да пробвам пак. За последен път, както си казвах винаги при подобен усет. Разбира се, че взех билет… И, разбира се, че не спечелих. Но мойто лично дяволче започна да чегърта скептицизма ми, проби дупка, та в мен нахлу вяра в следващия тираж…

Спечелих…

Не беше много, но и не бяха малко сребърниците. Реших да ги скрия, да ги запазя за зор-заман. Но след вчерашния разговор с Томас и Хенри имах друга идея…

Та минах през малкия пазар. Оглеждах се, търсех, избирах…

Накрая се прибрах у дома с две малки торбички и една тенекиена кутия. На вратата ме пресрещна Марин – домашният шпионин. Всяка сграда имаше един или дори двама щатни шпиони. Те се стараеха яростно в желанието си да изпъкнат пред Оня, дето е зад Окото. Веднъж дори вратата на жилището ни с трясък се сцепи – Марин в желанието си да  чуе по-добре разговора, беше натиснал върху й като пиян бик матадор на коридата…

Та Марин ме срещна и веднага посегна към покупките:

- Охо! Какво си купил? Похвали се, де… - и аз, и той знаехме отде и защо е интересът, но правилата изискваха аз да съм наивен, той да е тарикат…

Протегнах ги:

- На, разгледай… От утре минавам на работа в медицинския център, та ми дадоха да се обучавам върху едни карантии – рязане на черва, пробиви на стомаси… Само гледай да не се изплескаш, че са малко…

Дори шпионите се боят от външно, видимо, оцапване. Затова Марин едва ли не отскочи, бутайки торбите по-далеч от себе си. И бързичко ме отмина…

А аз се качих до нашия етаж – както и очаквах, асансьорът пак беше повреден. И останах опасно сам…