Георги Кръстевата къща беше най-известната в селото. Навремето собственост на най-богатия чорбаджия, сега беше запустяла и прозорците ù тъмнееха. Легенди се разправяха за имàнето на чорбаджи Георги. Владеел почти всички околни ниви и ливади, стадата му наброявали стотици глави добитък. Работел мъжки наравно с пастирите и ратаите, но цепел стотинката на две и даром никому нищо не давал. След смъртта му, шестимата му сина намерили вкъщи пари, колкото за прилично погребение. Известно време се опитвали да стопанисват имотите, но им липсвали здравата ръка на баща им и практичният му нюх. После на власт дошли комунистите и национализирали всичко – гори, ниви, ливади, добитък, та дори и вършачката и каруците. Останала им само къщата, но гладен не се стои и един по един се разпилели по широкия свят да търсят препитание. Къщата стояла празна десетилетия наред и времето оставяло своя отпечатък върху нея. Противно на други изоставени имоти, обаче, дворът не бил обрасъл в тръни и храсталаци, а изглеждал така, сякаш стопаните всеки миг ще се върнат. Това се дължало на многократното преравяне на всяка педя земя, на всяко кътче, защото усилено се говорело, че чорбаджи Георги е заровил парите си нейде из двора или под сайванта. Някои, като не намерили пари, отмъкнали греди и керемиди. След известно време през селото минал цигански катун, от ония, дето калайдисвали посудата. Дали били чували историята, не се знае, но една циганка казала, че на територията на селото има заровени много пари. И предрекла, че ще ги намери млад мъж, който ще носи същото име като тоя, дето ги е заровил. Но ще ги намери точно когато е писано отгоре, когато му дойде времето и нито ден по-рано.

       Един пролетен ден пред къщата спрял камион, натоварен с мебели и вещи. Селото жадно гледало сеир и попивало клюките. Другоселец бил купил къщата и се пренасял с цялото си семейство и покъщнина.  Мъж и жена, с малкия си син, Георги. Били от равна Добруджа, но момчето много боледувало и по съвет на лекарите се принудили да се преселят на по-благоприятен за здравето му климат. Като чули името на детето, някои от по-възрастните си припомнили легендата за чорбаджийското имàне и предсказанието на циганката, но младите само се смеели и махвали с ръка.  Не вярвали те в такива бабини деветини. Навярно чорбаджията си бил изхарчил парите, докато бил жив, а сега разправяли приказки на децата. Старите обаче продължили да наблюдават и да дебнат за признаци на внезапно забогатяване.  Но такива нямало. Семейството стегнало къщата, подменили счупените стъкла на прозорците и варосали дуварите. Насадили цветя в градината и сега къщата станала весела като младо момиче. Работели много и двамата, а момчето пораснало и станало мъж. От планинския въздух заякнал и отдавна вече не боледувал. После отишъл  да учи в града и след няколко години се върнал в селото да работи като учител.

       Една вечер, месец след като започнал работа в селското училище, седели на софрата и Георги казал на родителите си:

-          Мамо, тате, трябва да ви кажа нещо!

-          Кажи, сине!

-          Решил съм да се оженя!

-          Божке, Георги! – майката изпуснала комàта, който държала. – Ще ни напуснеш ли, сине? В града ли ще ходиш да живееш? Кое е момичето, откъде е?

-          Не, мамо – усмихнал се младежът. И тя е селско чедо като мен, и тя е учителка. Тука ще си живеем, на село. Давате ли ми вашата благословия?

-          Тая няма да я бъде! – изведнъж избоботи баща му, който досега бе мълчал и майката го изгледа учудено.

Георги пребледня.

-          Какво, тате, против ли си? Не очаквах това!

-          Извинявай, синко! – усети се старият. – Друго ми беше на акъла на мен. Хубаво си намислил, време ни е с майка ти вече да дундуркаме внуци, ама къде ще живеете?

-          Как къде, тате, ами тука при вас!

-          Това, дето ще ти го кажа, сине, отдавна си го мисля, ама чаках да видя накъде ще задуха вятърът. Зер, можеше да решиш да останеш в града. Нова къща съм намислил да построим. Георги Кръстевата къща навремето може да е била хубава, ама е кирпичена и колкото и да се мъчим, от старото ново не става. Къща от тухли ще построим, на два ката, да има място и за вас, и за нас, та и за внуци и правнуци!

-          Хубаво, тате, ама отде толкоз пари?

-          Ти за това не бери грижа, баща ти ненапразно всяко лято блъскаше по жътва от тъмно до тъмно! Пари имам скътани аз, остава и булчето ти да е хубаво и оправно и да почакате няколко месеца, та направо в новата къща да влезете като семейство. По мои сметки, ако почнем веднага, до зимата къщата ще е готова. Таман по Димитровден можем да направим сватбата.

-          Ще я харесате, тате! Много е хубава и умна! И хубаво си намислил, благодаря ти!

Още на другия ден задействаха нещата по строежа и селото отново зажужа. Отде толкоз пари у Даскала и баща му, та нова къща да градят и то на два ката? Намерили са сигурно парите на чорбаджи Георги! Младите се смееха и викаха:

-          Ех, че сте и вие, нали работи човекът цял живот! Да не е само той, дето строи нова къща в това село!

        Но слуховете не преставаха, даже партийният секретар извика Георги и баща му да ги предупреди, че ако са намерили нещо, то принадлежи на държавата! И хич да не си мислят, че ще им се размине, ако скрият от властта! Баща и син се смееха, отдавна не вярваха на приказките за чорбаджийското богатство. Пък и за какво им е? Здрави и силни бяха, животът беше хубав! Заровеното злато е прокълнато, така знаеха те от деди и прадеди! Не им трябваха пари, които не са спечелили със собствени сили!

       Временно се пренесоха в лятната кухничка и сринаха старата къща до основи. Изчистиха мястото, после извикаха Пешо Багериста да изкопае основите с багерчето на ТКЗС-то. Надвечер Георги слезе в ямата да погледне изкопа и да укрепи тук-таме пръстта. Тревожеше се, че от запад се задават тъмни облаци и ако завалеше, отиде...

Утре заран трябваше да залеят основите, дано случеха хубаво време, иначе дъждът щеше да измие бетона и язък за парите и за труда. Както се беше замислил, изведнъж се спъна в един голям камък, който стърчеше на дъното на изкопа. Опита се да го извади с две ръце, но не можа да го помръдне. Странен беше тоя камък, един такъв заоблен, нямаше къде да го хване човек! Качи се горе, взе от плевнята лопатата и взе да копае около камъка. Изведнъж се чу метален звук. Захвърли лопатата и започна да копае с ръце меката пръст. Боже! Не беше никакъв камък, а сандък! Реши да викне баща си да му помогне! Донесоха газената лампа да им свети и тъкмо успяха да го измъкнат от ямата, се чу глас:

-           Комшу, де сте бре, комшу? – и комшийката Стана си подаде главата през плета. – Що дирите там в тая тъмница?

-          А, нищо, комшу, пръстта укрепяме, че да не завали!

-          А, няма да вали, по радиото казаха, че ще ни размине. Ама вий що така, по тъмното? Няма ли почивка за вас, бе хора?

-          Нали знайш, все работа, времето не стига доникъде.

-          Тъй е на село, комшу! Ама вий да не търсите имàне, а?

-          А, то имането нас ще чака! Приказки са това!

„Дърта клюкарка”, промърмори под носа си бай Иван. Половин час още мина, докато се увериха, че се е прибрала. Едва довлякоха сандъка до къщи, тежеше пущината! Най-напред грижливо закриха прозорците, едва тогава опитаха да отворят сандъка. Имаше катинар, но беше толкова ръждясал, че един удар с чука му беше достатъчен. Отвориха го и ахнаха! Наистина беше съкровище! Сандъкът беше разделен на две прегради. Едната беше пълна със златни и сребърни монети. Имаше турски лири, наполеони и още някакви непознати пари. Другата половина беше пълна с накити – огърлиета, обеци, гривни, пръстени, пафти за колани, та дори и сребърни свещници.

-          Какво ще правим, тате? – попита Георги. -  Такова имане не остава скрито. Пък и защо ли да го крием? То си е направо за музея.

-          Право казваш, сине! Ами я вземи да яхнеш колелото и право в града! Тетин ти е там Директор на музея, той мене много не ме обича, че навремето заради мене майка ти тръгна по горите и заряза училището, ама за музея душата си дава! Да дойде утре рано сутринта с каквито хора там е нужно, та да опишат намереното.

-          Ама сега ли, тате, в тъмното? Петнайсет километра са това! Нека да е утре, че съм гладен като вълк!

-          Няма утре, оная дърта клюкарка сигурно още души наоколо. Пък, честно да си кажа, не вярвам ни на кмета, ни на партийния секретар. Ако предадем на тях съкровището, сигурно и половината няма да стигне до музея. Майка ти ще ти приготви комат хляб и парче сирене за из път, пък и тетин ти ще те нахрани, няма да те оставят на улицата. И утре рано да сте тук, чуваш ли?

Георги се приготви да тръгне, а баща му каза:

-          Чакай! Докато още не си тръгнал, избери от тия накити нещо за бъдещата си невеста! Че то от държавата може и нищо да не видим, макар да съм чувал, че се полага награда!

Избраха едни обеци от злато, ама толкова нежни и фини, сякаш човешка ръка не ги е правила.

-          И да си мълчите, ей! – предупреди бай Иван. – Ако питат откъде са, наследство са на майка ти от баба ù! Да си държите езика зад зъбите! А сега тръгвай, Георге, и Бог да е с теб!

Георги тръгна, а баща му и майка му цяла нощ не мигнаха. Бай Иван не се излъга. На сутринта, още не беше се развиделило напълно, пристигнаха кметът, партийният секретар и селският милиционер.

-          Брей, цялата власт на селото в пълен състав! – подсмихна се иронично бай Иван. – Що ви води насам, кмете?

Кметът пристъпи важно напред.

-          Имаме донесение, че ти и семейството ти сте намерили на територията на твоя двор съкровище от изключително значение за държавата. Като представител на властта, дойдох да те предупредя, че сте длъжни да го предадете в срок от двайсет и четири часа, иначе подлежите на наказателна отговорност!

-          А ти, Кмете, отде знаеш, че това донесение е вярно? И като е от изключително значение, що не повика хора от музея, а?

-          Пърррво трябва да се направи опис! – натърти кметът, изчервен като домат.

-          Ама ти, Кмете, какво разбираш от такива работи?

-          Ти не бери грижа! – намеси се милиционерът. – Като те питат, отговаряй: намери ли съкровището на Георги Кръстев, или не?

-          Ако ви кажа, че не съм, ще ми повярвате ли?

-          Лъжеш! И свидетел има! – тримата така напираха да влязат в кухничката, та бай Иван в чудо се видя. Но беше решил да не отстъпва и да не предава нищо на тия мошеници.

Лека-полека се събра цялото село. Някои твърдяха, че си е прав човекът и никой не може така, без доказателства, да влиза в къщата на човека. Ама повечето бяха жадни за зрелища и не искаха да пропуснат да видят съкровището, за което се говореше десетилетия наред. Изведнъж  бай Иван съзря надалеч в прахоляка на селския път процесия от коли и се усмихна. Синът му идваше!

-          Ще го предам, Кмете! Ама ще го предам на музея! Те идват и ще направят опис на място! Та всичко да си е както трябва!

Пред къщата спряха три лади с държавни номера. От първата слезе Георги и се усмихна съзаклятнически на баща си.

Нататък събитията се развиха точно както искаха и двамата. Музейните работници занесоха сандъка в кметството и описаха монетите и бижутата едно по едно, в присъствието на Георги и баща му. На всеки експонат беше даден инвентарен номер. Тримата представители на властта гледаха отстрани с кисели физиономии.

А наесен цяло село се събра на сватбата на Георги. Ядоха и пиха, тропаха хора и се дивяха на новата къща, която беше за чудо и приказ. Директорът на музея беше издействал полагащата се по Закон награда за откривателите на съкровището. В разгара на веселбата, Кметът видимо пийнал, дръпна настрана бай Иван и му прошушна „Сгреши ти тогава, Иване, като цар можеше да си живееш!” , а бай Иван високо му отвърна: „Цар съм, Кмете, я виж какво царство си имам!”, и посочи усмихнатите младоженци. „Човек за едната чест живее, от мен да го знаеш! Честта и доброто име не можеш ги купи с всичките съкровища на света! Ха, наздраве, Кмете!”    

-