Прохладен летен ден. Улиците са пълни с майки с деца, с велосипеди, тротинетки и купища забави. Децата тичат, носят сладолед и се молят на родителите си за само още една фуния с онзи шоколадовия с орехи.

Цялата тази идилия, Андрей наблюдава през прозореца на болничната си стая. Андрей е около петдесет годишен мъж, има една дъщеря и жена, която не може да го понася. Преди ден получил инфаркт и лежи под строго лекарско наблюдение. Едва мърда погледа си, едва мърда пръстите си, за да натисне бутона, който изпраща сигнал на лекарския екип. Заключен е не само в болничната стая, но и в ума, и в спомените си.

Връща се години назад, връща се в детството си. Ах, онова вълшебно време... Или не точно... Ражда се на пети март в 13:04ч. Брат му се ражда на същата дата в 13:02ч. Чувал е историята за раждането им стотици пъти. Днес я преповтаря в главата си. Още чува гласа на майка си:
„Андрей, престани да късаш цветя от градината! Не можеш ли поне малко да бъдеш като брат си? Знаех си аз, че всяко добро за зло! Когато брат ти се роди, чист като сълза, го погледнах в очите и видях единствено невинността в детския поглед, влюбих се в него от първата секунда, в която го държах, но веднага го изтръгнаха от ръцете ми, защото усетих, усетих лошото, което ме чака... Второ раждане, второ бебе, второ креватче, втора такса за училище. Защо? Лоши хора ли сме, че не можахме да поживеем и ние като царе? Когато погледнах в твоите очи, не видях невинност. Видях злободневие, видях немотия, беднотия. Струва ли си всичко? Проклетите близнаци в рода на баща ти!“

Андрей обичаше брат си. Обичаше и родителите си, макар да му беше трудно, но цял живот живееше, изпълнен с въпроси. Защо ли и те не го обичат? С какво е съгрешил още преди да се роди, какво толкова са видели в един поглед на новородено, че да го отритнат по толкова жесток начин.

И не само те. Мъката му не свършваше с детството.

Юношеските му години не бяха по-прости. Съучениците му го презираха, дори не си правеха труда да го тормозят, да му взимат парите за закуска, да му драскат в тетрадките. Просто се правеха, че той не съществува.

Единствената светлина в живота му бе Мария - негова съученичка от пети клас. Тя винаги го заговаряше, винаги го питаше как е и защо е разстроен. Сякаш и тя самата изпитваше наслада да разговаря с него и да се взира в очите му. Разговорите продължаваха до десети клас, после бяха заменени с целувки, после с дълги нощи, прекарани в мълчание... А след това бяха изтрити с едно сбогуване. Мария замина да учи висшето си образование в чужбина и Андрей вече не беше това, което е. Цялото зло, което бе изпитал на гърба си го връхлетя. Родителите му почти спряха да се интересуват от него, след като завърши гимназия.

Той бе на ръба да сложи край на живота си, но не го направи, а вместо това си намери работа като сервитьор.

Заплащането не беше малко, но за сметка на това дългите часове натоварваща работа убиха още повече желанието му за живот. Повечето му клиенти винаги бяха недоволни и то специално от него. Макар че беше любезен, отзивчив и мил никога не получаваше усмивка от обратната страна. Останалите работници го избягваха, а и той вече бе научил, че не е онзи социален тип, който всички обичат. Започна да страни от хората, както те цял живот страняха от него.

Беше събрал известна сума пари и реши да отиде на почивка. Да бъде далеч от всичко познато. Стегна си куфара с макар малкото вещи, които пазеше и замина за някакво курортно селище, което се намираше на не повече от 400 км от дома му. Приятен хотел, приятен персонал, но Андрей си беше същият. Осъзна, че където и да отиде, същността му няма да се промени.
Започна да пие. От едно ирландско кафе сутрин, през чаша вино с обяда и чаша уиски с пура за вечеря, той осъзна, че единствената му наслада идва от алкохола. В началото беше само докато е на почивка. Но когато се прибра вкъщи и единственото, което го чакаше беше едно старо легло с пружина, едно счупено огледало и един празен апартамент, той отново посегна към рафта с бутилките уиски. Само чашата не бягаше от него и той се оглеждаше в мътните ѝ течности всеки ден и всяка вечер. Андрей се обезличи. Всичко добро, което имаше бе изчезнало. Заставаше пред огледалото, мъртво пиян, и му крещеше. Крещеше на себе си, че е изгонил всички. Че никога никой, освен Мария, не е останал. И после припадаше или в леглото си, или в банята, или пред мръсното и счупено огледало.

Бе тридесет годишен, а с нетърпение чакаше да умре. Сам се опитваше да го предизвика и един ден почти успя. Напи се до безпаметност на вечерта и се събуди в болницата. Чуваше как лекарите и медицинските сестри си шушукаха помежду си.

— Намерила го е съседката му... – каза някой лекар,
— Трябва му помощ. – отговори друг

— Хм, поредната пияница, заради такива хора държавата не върви. – това беше последното, което Андрей чу, преди да стане, да откачи всичките машини, които бяха свързани за него, и да си тръгне.

Прибирайки се вкъщи, мислеше: „Заради такива като мен ли? Аз такъв ли съм заради себе си? Или заради вас? Вие, вие, проклетници, вие ме погубихте. Всички ме отбягват, всички ме мразят. С какво съм заслужил всичко това?“ Мислейки за всички хора, които са го погубили, се сети и за някои, които го бяха спасили. Мария, ах, лицето ѝ дори за миг не напускаше съзнанието му. Дори за миг не можеше да я забрави.
А онази съседка? Коя е? Андрей се замисли за цялото нещастие, което хората са му донесли и се зарече, че няма да е един от тях. Затова купи някакъв букет с цветя и преди да се върне в празния си апартамент се отби до съседния. Звънна на звънеца и зачака съседката му да се покаже. Не минаха и 10 секунди преди вратата да се отвори. Той побърза да даде букета, смъмри няколко думи на извинение и на искрена благодарност и понечи да си тръгне. Съседката му обаче го спря и го покани на чаша кафе. Той прие и прекара следобеда в приятната ѝ компания. Тя го гледаше и виждаше единствено благородния жест, който бе направила за него, това ѝ донесе някаква наслада и следобедните кафета продължаваха.

Двамата се влюбиха, живееха щастливо, ожениха се, дори им се роди дъщеря. Кръстиха я Ивана. За секунда Андрей помисли, че животът му е дал втори шанс, че и той има право да бъде щастлив. Остави алкохола, замени го с кафе и натурални сокове за прекрасната му дъщеря. Върна си старата работа и макар да не беше доволен, знаеше че вечер го чака вечеря. Чака го дом. Чака го семейство.

Минаха се дълги години и Андрей вече бе забравил за предишната си същност, излизаше с приятелите на жена си, обичаше я страстно, грижеше се за Ивана, като за божи дар. Тя вече бе пораснала, дори живееше сама в столицата. Андрей бе спокоен за себе си и за семейството си.

Докато една вечер жена му не закъсня. Час, два, три... жена му я нямаше. Набра номера ѝ, за да чуе „Телефонът на абоната е изключен или се намира извън покритие...“. И така цял нощ. На сутринта Андрей облече якето си и тръгна да я търси, но я засече още на вратата. Беше със скъсани чорапогащи, с размазано червило и с дъх на алкохол. Андрей първо се успокои, че тя е добре, а после се ядоса, че е в такъв вид. Започна да я разпитва къде е била, с кого е била, защо не се е обадила. Беше му изневерила. Но вместо да избухне в плач на разкаяние, тя се развика. Развика се как не може да го гледа, как сега, когато дъщеря им я няма, няма вече и причина те двамата да бъдат заедно.
— Не мога да те гледам повече! – това бяха последните думи, изречени от съпругата му, които Андрей чу преди да усети силна болка в ляво. Сърцето. Разбитото му сърце.

Сега Андрей гледаше през болничния прозорец. Гледаше майките с деца и мислеше за Ивана. Гледаше към шоколадовия сладолед и мислеше за Мария, която даваше последните си пари, за да купи такъв за Андрей. Мислеше за живота си. Не знаеше с какво е сгрешил толкова, че да бъде наказан така.

Мислите му бяха прекъснати от скърцане на врата. Едва отмести поглед и видя своя ангел със сълзи в очите. Мария. Бе чула какво се е случило, бе се качила на първия самолет и бе дошла, за да види Андрей. Разплака се, когато го видя, и го прегърна. Андрей успя да откъсне няколко думи от устата си.

— Не плачи, ангел мой! – прошепна нежно тези думи, сякаш му бяха последните.

Това накара Мария да заплаче още по-силно. Тя помоли лекарите да я оставят сама с Андрей и когато излязоха, избърса сълзите си и заговори.

— Знам, че не ти остава много. Знам, че не живя живота, който ти се полагаше, и който очакваше. Но, Андрей, недей да виниш себе си... Знам, че си го правил. Знам, че си търсил утеха в дъното на всяка чаша и любов в очите на всеки срещнат. Аз вече знам защо не си я получил, знам защо хората избягваха погледа ти. Помниш ли онова огромно огледало, което седеше в стаята ти от малък? Помниш ли го? – питаше Мария.

— Помня. - отвърна Андрей.

— Андрей, това не е огледало. – заплака Мария. – Това си ти! Когато човек погледне в очите ти, не вижда теб, а вижда себе си. Когато майка ти те е прегърнала за първи път не е видяла чистия поглед на едно бебе, видяла е себе си и своите грехове. Видяла е злата си душата, видяла е, че няма да бъде добра майка. Когато съучениците ни те гледаха, не виждаха едно момче, което иска да се впише, виждаха едни страхливци, които нямат силата да бъдат истински приятели. Когато жена ти те е погледнала, е видяла само греха, който е извършила спрямо теб.

Андрей, ти си човек-огледало и който не иска да те гледа, всъщност не иска да гледа себе си и грешките, които е допуснал. Затова моля те, не ме оставяй, не си виновен, че си орисан да бъдеш това, което си. Вярваш ли ми, че си такъв? Обичам те...

— Вярвам ти, защото ме обичаш. Вярвам ти, защото си с мен. Явно виждаш в себе си това, което виждам и аз. Доброта, чистота, искреност, любов. Не сме виновни ние, че светът е прогнил. – въздъхна тежко Андрей.

— С теб съм, защото те обичам. Теб! Това, което си! Огледало или човек, ти си моята любов. Затова остани! Не носи кръста за чуждите грехове, остани заради мен, остани заради Ивана. Обичам те. – заплака още по-силно Мария и стисна силното вече сбръчканите ръце на своя любим.
 

Андрей се усмихна и издъхна в прегръдките на единствения човек, който виждаше през огледалото, право в душата му...