“Напълно изпразнен от мотиви,
той беше чистата проява на омразата…”
/откъслечна бележка на наблюдаващ психолог за рецидивист осъден на смърт/

Срещнах го вчера по пладне. Беше мараня, а междуселищният път се стелеше бездушен. Жигулата на татко, която напоследък шофирах, се свлече в канавката, а двигателят й угасна от само себе си. Без да излизам от колата, изпуших последната си половинеста “сгъвка” и както обикновено в гърлото ми се утаи горчилка. На един дъх изпих топлата бира, която винаги можеше да се открие някъде изпод седалките, след което усетих онова отпускане във врата, което сякаш ми отдели главата и някак я отпрати далеч. Излязох с мъка от жигулата, а уплетените ми крачки ме запратиха право в един от множеството храсти край пътя. Изпиках се ей така, както си бях проснат, по лице и малко настрани. Още не бях се доприбрал когато я видях: жп линията отвъд храстите.
Той беше седнал между релсите и ми се стори страшен.
Татко има брат, който надзирава в затвор. Прост човек и лишен от всякаква проницателност. Но бързо се вижда, че едно му се е набило здравата в главата. Казва и все го повтаря, че истинският престъпник може да се познае по стойката. Дали е прав, дали седи или лежи, престъпната душа си личи по това, че тялото й стои само и единствено в пространството. Времето по никакъв начин не засяга някак тържествената вцепененост на престъпника. Често съм чувал татковият брат да казва така: “Виж, лудият е различен. И като спи не стои. А престъпникът дори да бяга от джендема, дори да ръга ти сърцето, гледаш го, той е все един такъв, застинал. Движи се, пък е спрял.”
Седеше, свил колене, леко разкрачен и цепеше сливи. Стриваше сочната плът с едрата си челюст. Тогава внезапно и без никакво съмнение, аз го познах.
Когато мама се храни, ми се струва, че все едно гълъбица люби живота. Тя е храната, тя е всеки залък, щото мама не дъвче, тя припява. Помня, бях още малък, когато ми рече така: “Мой малки, устата е най-святото място в човека, то шепне, а понякога целува. Знай, всяка хапка е реч и милувка. Чуй какво ти казва тя, долови гальовната й игра. Храната проницава в теб, ти проницаваш в нея.”
За първи път виждах човек да яде, без да е жив; труп да гълта. Пред очите си имах завършен престъпник и не знаех какво да…
- Хей, кльощльо, я дай лев – глас сякаш стриване на тухли, очи на людоед.
Видях се как хуквам през храсталака и скачам в жигулата, но само се видях, не го и сторих.
- Ти да не си се напикал, бе? Я ела!
Привидя ми се как топлата бира се изтича в панталоните ми. Разклатих глава, но така и не се съвзех. Чувствах се като мижитурка пред великан. Пред се намираше бог, който бе ампутиран от всички колебания.
- Защо… да дойда? – май изскимтях.
- Ще ти се изповядам.
Трябва да съм се опулил, защото човекът-между-релсите се разсмя с одрезгавен глас. В гърлото му видях топка смачкани сливи, рече:
- Приличаш ми на Сус, само кокал си.
- Сус ли? – недоумявах. – Кой е той?
- Оня сълзливия. От кръста. Дет все мълчи.
- Аз не съм Сус – възпротивих се, махайки с ръце.
- Виждам. Говориш. Може и да се окажеш по-добър от Сус. Ела.
Пред погледа ми се мярна иконата на Христос, която баща ми държеше на масата в хола, “на най-видното място”. И точно защото иконата винаги беше изпред мен, аз успях да видя всичко, което се беше случило на божия син. И Зачатието, и Рождението, и Обрезанието, както и Сретението, Кръщението, Разпятието, Възкресението, Възнесението…
Приближих се.
- Седни. Отпреде ми.
Останах прав. Слънцето прежуряше иззад гърба на злосторника, но лицето му оставаше в сянка.
- Тъй да бъде, не сядай. Като при изповед. Ти прав, аз на колене, по моему седнал.
- При изповедта не е така – казах аз и на мига съжалих.
- Хей, кльощльо, много приказваш за един Сус. Ще се покая тъй, както аз реша. Ясно?
Кимнах.
- Хм, и така… чудех се, чий врат да стисна пръв, на майката или на детето. Ти какво би предложил?
Сцената веднага изникна пред взора ми така, все едно съм бил там. Жена, ужасена. И дете, което спи.
- Знам какво ще предложиш – отговори си сам звярът, – да оставя животът да живее. Но ти си просто един Сус и нищо не разбираш. Особено живота.
Подаде ми една слива, аз се пресегнах и я взех.
- Сцепи си я и яж. И опитай да разбереш, ще ти се примоли ли сливата, да не я гълташ. Щото майката се моли. Да ти кажа погнусих се. Имаше нещо твърде майчино в тая майка, нещо прекалено. А аз мразя прекалените неща. Тая обич, дето и викат майчин инстинкт, ти вярваш ли в нея?
- Не знам… може би, да.
- Глупак. Дадох и нож на тая майка и й рекох “хайде, ръгни ме, спаси детето”, а тя знаеш ли какво, пусна ножа. Тогава аз хванах с два пръста пеленачето и го вдигнах над главата й. И започнах да броя – пет, четири, три… Познай какво стана?
- Взела е ножа.
- Взе го и още как! От майка стана стръвница. Досущ заприлича на мен. Искаше да убива, да убива сляпо.
Всичко виждах, отчаянието на майката, насладата в очите на престъпника, пробудилото се дете…
- Тя не те е нападнала тъй, както си я нападнал ти – осмелих се да не се съглася. – Опитала се е да защити детето си, имала е причина.
- Пфу, причина… Тя ме мразеше, разбираш ли? Мразеше по инстинкт, все едно обича. А аз я оставих да ме наръга, да се надява.
Изведнъж се оказах там, насред боя, в сърцето на сблъсъка. Майката изтръгна детето си от лапата на убиеца и остави ножа в корема му. Попитах:
- Защо въобще си нападнал майката и детето й?
- От любопитство. Исках да зърна в инстинкта, у кухнята му, а не само тъпо да благоговея пред него. Копнеех да го изпитам, не да го предпоставям. Имаше страст у мен, да го сломя, а не да го величая. Ти кажи, защо искам това?
Изведнъж изпод въображението си съзрях пиедестал, а на него необработен камък, черен, с тъмен блясък. Ако го пипнеш, ще се катурне, ако го оставиш, ще спусне клепачите ти.
- Не знам – рекох плахо, – нямал си майка.
- Идиот, пълен Сус. Ти си нямал майка. Върти се, сучи се, все майки се привиждат. От мен да знаеш, истинските слепци са ония, които се взират в майки и инстинкти. Сега мисли и кажи защо?
Пипнах камъка – едва, едва. Търколи се, остърга със зъбците си задния ръб на пиедестала и го остави празен, гол, един-само-пиедестал. Грозна гледка.
- Откъде да знам – подех отново, – омразата може би ти дава сила. Смисъл.
Изпуфтя. Изплю част от сдъвканите сливи.
- Суска му работа. Смисъл? Не смисъл, гадост е това. Веднъж разчекнах един, живееше от смисли. Рекох му, преди да го превърна на парчета “обясни ми, какъв е смисълът на това, което ти предстои”. Рече ми “не ме убивай, моля те”. Беше искрен и комай за първи път, миг преди да умре. Ей туй е смисълът – пристрастеност към живота. Патерица на сакат. Тук няма никаква възвишеност.
Стъпих на пиедестала, там, дето до преди малко се мъдреше необработеният камък.
- Ти мразиш без причина, така ли? Това е “причината” да вършиш всичко, което вършиш.
- АЗ СЪМ ПРИЧИНАТА!
Погледнах зад себе си, жп линията се точеше в безкрая, нямаше го необработения камък. Наведох глава, Омразата ми се хилеше в лицето, тя беше пиедестал, а аз бях стъпил отгоре й, черен и необработен.
- Уби ли ги?
- Кои?
- Детето, майката?
- Ти как мислиш?
Пропуснах да кажа, но и сега не е късно. “Сгъвките” ги пуша, за да позамъгля това, което всъщност съм. Инак не издържам. Представете си, че може да виждате всичко. Дори нищото. Това съм аз. “Сгъвките” ме правят малко сляп, твърде малко, но това все пак смекчава моето всепроникващо зрение.
Помисля ли си за бъдещето, виждам го. Картини безброй, вариации не една. Видя ли човек, прозирам в него – чувства, мисли, същност, всичко. Образи се стичат и нагледи безчет. Не съм прорицател, нещо по-голямо съм. Аз съм манифестацията на всичко скрито, било то време, души, фантазии, неосъществености.
- Казал си на майката, че ще я оставиш жива заедно с детето й, но при едно условие. Един ден ще се върнеш, рано или късно, и ще я потърсиш. И ако тогава усетиш, че тя си спомня кой си ти, този път ще я убиеш, но детето й ще убиеш първо. Задължил си я да те забрави.
- Ха-ха, така е. Покайвам се, не трябваше. Оттогава мина година, не съм се вясвал пред очите на майката нито за миг, ала във всеки момент чувствам непосилния й опит да ме забрави.
- А защо си сторил всичко това?
- Сус, ти нищо не разбираш? Невинните са най-изпълнени с омраза, тяхната невинност се състои в това да осмислят и откриват оправданията за своята омраза, посредством тези оправдания, те се залъгват, че всъщност обичат, а не мразят. Аз съм свободен от робството на невинността.
- Мисля, че ти си един много нещастен човек – изпълнен с надигащ гняв отвърнах аз.
- Ха, твърде прям си за един тъй кльощав Сус. Но и заблуден като същия този Сус. Любовта е всъщност омразата на слабите. Защо мислиш майката не може да ме забрави? Защото се страхува от мен? Не-е!!! Защото ме мрази-и…
Видях влакът, който се зададе на хоризонта, далеч зад гърба на този сатана пред мен. С лекота прозрях какво предстоеше да се случи, попитах:
- Не разбрах, в какво се състои твоето покаяние?
- Вярно бе, забравих, извини ме. Покаянието… Искам някой друг, освен мен, да знае и не забравя що е това омразата, каква простота и притегателност се крие в нея.
- И искаш аз да съм този някой?
- Не, ти не ме интересуваш, ти си… как да ти кажа, някак тленен. Аз искам посредством теб, Сус да научи следното: аз мразя без причина, аз съм самата омраза и поради това съм си скъп. Ето мразя теб и то ей така, без съображения. Мразех те и преди да те видя, ще те мразя и след като те… Ха, ама ти наистина нищо не разбираш? Дали твоят Сус нещо ще разбере?
Влакът вече се чуваше, но звярът пред мен чуваше само себе си.
- Аз мразя, но не поради инстинкт. Ах, как не мога да понасям оправданията на невинните, които все се разграничават от причините, а сетне ги прехвърлят от себе си върху всичко друго. Те и обичта си не могат да търпят дотам близо. Не, аз не съм като тях. Аз мразя, защото съм истински свободен.
Влакът летеше с изумителна скорост, предупредителният му сигнал изплаши всичко изпречило се на пътя му. Чудовището се изправи, без страх, без слух, пълна омраза.
- Знам, кльощави Сус, ти вече ме мразиш, но почти не си го признаваш. Колко тъжно, ще умреш преди да си го разбрал, преди истински да си се порадвал на омразата.
Възкриви пръсти се протегнаха към лицето ми, страшна усмивка растеше срещу мен. Влакът се намираше на не повече от двадесет метра.
Видях как с лекота се изплъзвам от смъртта, чух смъртния вой на звяра. Усмихнах се дълбоко в себе си. Горкият объркан човек, твърде малко беше разбрал от това, що е истинска омраза. И вместо да направя крачка назад, а сетне друга настрани, аз хванах за ревера клетия престъпник и го изхвърлих от жп линията.
После влакът разби черепа ми и смаза тялото ми.
-------------
Глупакът мразеше хората и си мислеше, че това е омраза. Аз мразех себе си.