Искам да пиша за нещо, което ме притеснява от дълго време. Човешките отношения и по-точно приятелството...

Това е нещо, което винаги ме е занимавало. Ето защо моята искреност ме задължава да го изразя писмено и да го споделя. Материализирането на собствените ми мисли върху лист хартия ми носи няколко много важни за мен неща: Аз го споделям, което донякъде посреща нуждата ми от аудитория (при изпълнението на сегашната ми роля) и естествено от съпричастност, което пък идва от стремежа на индивидите към съединение и колективност. Разбира се, така се чувствам и по-уверена в себе си - написвайки го, аз се заставям да бъда по-твърда в позицията си и да не се отмятам лесно впоследствие. По принцип това, което пиша не е адресирано към конкретна публика, пиша за себе си. По някакъв странен начин живея живота си от две различни гледни точки. В единия случай съм участник, а в другия наблюдател. Дали това не е начален стадии на шизофрения? (Но какво всъщност е шизофренията? Мисля, че обикновено на неизяснените случаи се поставя тази диагноза. Хората просто имат нужда да наричат нещата по някакъв начин, за да избегнат неудобството от непознатото и безименното. Чудя се дали изобщо има луди и какво им дава право на другите да се разграничават от тях? Дали това, че не притежават чувствителността им към необозримите неща и свободата да ги споделят със света, вместо да се крият? Или е това, че се страхуват от различното, което инстинктивно улавят в собственото си подсъзнание?)

Както и да е, та за човешките отношения. Всъщност си мислех за приятелството. Аз вярвам в приятелството. Много силно вярвам в него. Мисля, че за това го защитавах така безотказно. Пазех го от агресия-та и безразличие-то, от навик-а и непостоянство-то, от егоизма и множественост-та, и от време-то, и от дистанция-та, и от любовта, и от какво ли не!? А това (в последствие) се оказва съвсем излишно, защото ако приятелство има тези неща едва ли биха били заплаха за него.

Какво е приятелството? Много пъти се опитвах да му давам различни дефиниции. Понякога си мислех, "най-сетне успях", а после решавах, че думата е прекалено необхватна за това крехко-желязно-изтънчено взаимоотношение и ето, че пак се връщах в началото. Поставих се дори в положението на създател, който за да познае собственото си творение прибягва до определянето му с неговите противоположности, но разбрах, че този начин няма да работи успешно за мен. Аз не съм създател, пък и идентифицирането с отрицанието тенденциозно усилва връзката с него. Единственото, което мога да кажа е, че приятелството е вид усещане, трябва да ти се случи. И... ще изпиташ нещо, като радостта, но не и щастие, нещо, като страданието, но не и мъка. Понеже не мога да описвам усещанията с форми, ще се опитам да го направя чрез "агрегатни" състояния. Радостта за мен е течно тяло, това е движението, динамиката в мен и аз в нея, течение, което не винаги контролирам, но полу-произвеждам и активно участвам в него. Докато щастието... хм... то е нещо Отделно, твърдо, не-разтворимо, не-прикосновено, не-Нещо, но някак си съществуващо... може би за... стимул. Защо е недостижимо? Защото го няма, а е само стремеж или защото го има, но е прекалено твърдо и непробиваемо? Иска ми се да мисля за него, като за нещо прекалено голямо за да може да бъде обхванато от земното ми съзнание. (Нещо, като да поемаш въздух, без да спираш. Опитай и може би ще разбереш за какво говоря.) Подобна е и разликата между страданието и мъката. Но, подобна!! Страданието е течността - глагола, действието, изживяването, но за съжаление, структурата на мъката, въпреки, че е твърда, не е толкова далечна и непробиваема. Има много добре развити пропускателни свойства. Ето защо трябва да се внимава: до щастието може и да не се стигне, но до мъката е твърде вероятно. От дотук казаното могат да се изведат следните заключения, че мъката не е абсолютната противоположност на щастието, че тези двете имат нещо общо с приятелството,  но неяснотата по отношение на приятелството си остава.

Предавам се, не искам да Го обвързвам с думи. Приятелството... си е приятелство. Казват, че ако е истинско то може да устои на всичко. Обещах си да не го обяснявам, за да не го ограничавам. Но понеже ти не преставаш да ме питаш, а аз наистина не знам, какво ще стане, трябва да ти разкажа нещо:

"... Той беше най-добрият ми приятел, още от детските ми години. Беше красив... но за приятелството това няма значение. Има значение! Ако не го харесвах, нямаше да го допусна до себе си, още тогава. Тук свършва значението, така поне съм искрена. Той беше човекът, пред когото можех да кажа всичко. Да направя всичко. С него танцувахме и четяхме вицове над които се смеехме, а в следващия миг вече плачехме над някоя филмова драма или композирахме реквиеми. Той ме учеше да играя футбол и да плюя надалеч - запазена марка на момчетата, както казваше той, а аз му помагах в краснописа и в месенето на тесто за питки, моя запазена марка, както обичах да казвам аз. Преживявахме и много хубави и много трудни моменти, и щяхме да бъдем заедно завинаги.

Един ден се влюбих в един мъж. Връзката ни стана много по-сериозна, отколкото предполагах. Казах на Ив (така примерно би могъл да се нарича най-добрият ми приятел) за това, едва когато той усети промяната в мен. Каза ми, че се радва, засмя се, целуна ме и същия ден, за първи път ми направи палачинки. Бяха фантастични. Обещах му да ги запозная и повече да не крия от него нищо. Малко след това изчезна някъде. Не го видях повече от половин година. А през това време аз изживявах своята любов. Беше прекрасно, но беше без Ив. Него го нямаше. Нямаше го, за да му разкажа за нежността и интензитета на чувствата на влюбените. Нямаше го, за да му обясня натрапчивата сила на ревността прокрадваща се в мен понякога. Нямаше го, за да му споделя за несигурността и страха от загубата на някой, когото обичаш... И всичко това стоеше в мен - само, а аз нямах никой на когото да се доверя.

Той се върна малко след като всичко приключи и любовта си отиде. Той винаги знаеше, кога най-много имам нужда от него. Приех го, без да задам много въпроси за неговото отсъствие. Не, че не чух за съмнителните му връзки в автомобилния бизнес и каналите за износ на дефицитни лекарства... но и не, че натъжена не го накарах да ми признае истината... Той ме погледна с болезнено усилие в очите и също както Ал Пачино в „Кръстника" ми каза „Разбира се, че не е вярно". После ме задържа в ръцете си за миг, повтаряйки името ми. И ето, че това се оказваше достатъчно, беше допуснат отново... приятелите са за това, за да се приемат такива каквито са, нали? Важното беше, че сега е тук и че всичко щеше да бъде както преди.

Аз плаках неудържимо, след раздялата с онзи мъж. За моята провалила се любов, за отминалите дни на еуфория, за нетрайността на чувствата, за това, че не намерих смисъл в тази връзка и не положих усилие да се преборя със страха, и да я задържа. А той, той беше най-добрият ми приятел. Очите му ме гледаха с нежност и разбиране, а силните ръце, които ме обгръщаха и ме утешаваха, страдаха заедно с мен. Тук съм, всичко ще бъде наред, обещавам ти, казваше ми той и аз постепенно добивах увереност и се връщах към нормалния си живот.

- Аз наистина имам нужда от теб. - му казах една вечер по телефона. Беше ми се обадил само за да ми пожелае "лека нощ!"

- Наистина ли ? Колко? - попита ме със смях в гласа той.

- Ами, ей толкова... Можеш ли да видиш през кабела? - той мълчеше - Добре, де много. Колкото... онази нощ - в два часа, когато ти се обадих от летището да дойдеш да ме прибереш. На теб толкова ти се спеше, но все пак дойде. Нали помниш?

- Разбира се, че помня... draw_me! Лека нощ...

Той каза думи, които никога не чух, но чух себе си:

- Лека нощ и аз...

А после дойде... или може би долетя, не знам. Без да го очаквам, но и без да ме изненада. Като летен дъжд. Просто беше тук, защото това беше най-естественото нещо на света. Мисля, че приятелството ни може да издържи всичко, ми каза той, докато приготвях любимият ни отпускащ еликсир - ментов чай с мъничко коняк.

Лежахме един срещу друг на дивана и се гледахме. И преди да успея да кажа каквото и да било, усетих целувката му. Беше невинна, като на дете. Отдръпнах се инстинктивно назад, но устните му не се отделиха от мен. Знаех какво следва: ръцете му ме дръпват рязко напред, представям си дори как си поемам въздух от изненада, после нежно за да ме успокои прокарва длан по лицето ми. Никой досега не е правил така, но той ще го направи. После пръстите му разтварят устните ми и той ги... засмуква. "Искам да усетя сърцето ти" - ми казва. Господи...

С едно движение, той скъси разстоянието помежду ни и това наистина ме изненада, а после ръката му нежно покри лицето ми. Погледнах го стресната от точността, с която всичко това се повтаряше, сякаш вече се беше случило и разбрах, че в този момент и той си мисли за същото. Някога, някъде в подсъзнанието си и двамата едновременно го бяхме пожелали. А нали казват, че когато двама души чувстват заедно, това не е просто събиране, а умножение, за това вероятността нещо да се случи се увеличава четири пъти. Погледна ме, фиксира устните ми и ги разтвори с пръстите си. И устните му обладаха моите, сякаш бяха негови... "Искам да усетя сърцето ти"  И вече детското си беше отишло...

Беше неизбежно и се случи, защото беше по-силно от нас. Странно, уж оставах без дъх, а дишах, като в полусън, сякаш някой ме направляваше. В един момент ми мина през ума, че сме кукли в ръцете на неподозирана сила, която от дистанция ни беше програмирала. Беше ни поднесла едно предизвикателство, за да ни покаже колко далеч можем да стигнем и ние се поддадохме... Никога не съм била толкова близо до щастието и едновременно с това до мъката, както в този момент. Помня ясно звездите, от тази нощ, те носят вече различно значение за мен...

Не знам, как да обясня какво чувствам, защото сега спя. В безтегловността на съня, който отразява преживените ми емоции, не мога да се концентрирам, а само витая около тях. Не искам да Го загубя. Дори все още не съм си дала сметка какво точно се случи и какво ще последва... може би ще разбера утре. Знам само, че се нуждая от приятел, на който да разкажа за това.

Но първо трябва да се събудя...