Oкото наблюдаваше. Изучило беше цветовете, формите, движенията. Светът му показваше непрекъснато  многоликия  си образ, фиксиран  върху безкрайната лента на живота. Окото гледаше ту възторжено, ту уплашено, ту весело и усмихнато. Запечатваше някъде в най-дълбокото и тайно ъгълче на съзнанието всичко видяно. Но един ден от него бликна капка. Беше много красива. Със съвършена форма, прозрачна и чиста. Сияеше като мъничък брилянт. На усещане беше леко топла и много жива.

- Да не би да се разболявам?! - учуди се окото - Не, наистина какво е това? Болно ли съм?!

- Не си болно, а си тъжно - отговори му един много нежен глас.

- Тъжно ли? Но аз никога до сега не съм било тъжно. Защо сега станах тъжно?

- Защото сърцето е тъжно и изпраща тая своя тъга и на теб.

- А ти откъде идваш и коя си?

- Аз съм в теб, но не за дълго. Когато наедрея и стана по-тежка, ще те напусна. Наричат ме сълза.

- Добре де, но как се озова в мен?!

- Ти ме създаде. Превърна мъката на сърцето в сълза. Аз ще си отида и ще отнеса със себе си част от тая мъка. о трябва да знаеш, че съм най-святото и чисто, най-красивото създание под небето. А ти си единственото око, което умее да плаче. Защото си човешко.

- Плача ли  сега?

- Да, така е. Плачеш с прекрасни, святи, чисти сълзи. Аз съм сълзата, а ти си окото на един поет. В мене е записан като на лента  гласът на  мъката му. Поетите раждат най-красивите сълзи. Като децата, защото имат много нежни сърца. Преди малко се обади момичето на поета. Тя му каза, че не го обича вече, защото е само един беден, жалък въздухар и ще се омъжва за друг, който ù предлага богат и щастлив живот. Искаш ли да чуеш поне част от записаната в мен мъка?

-А ко не те затруднява, давай!

- Имам още малко време, докато се откъсна от теб .Започвам. ”Как ще живея без теб, любима?! Ти ми отне светлината, спря времето, ограби щастието и радостта от живота ми. Думите ти бяха мълнията, която ме срази и ме превърна във въглен. Ти си отиде, но не ми каза аз какво да правя с любовта си?! Къде да я дяна, как да я изтръгна от себе си? Болката, болката, ох, болката! Ужасно боли-и-и-и-и! Ти не осъзнаваш какво ми причини?! Всички стихове на света не могат да угасят пожарите  в мен. Има ли смисъл да живея без теб, мила, има ли смисъл?!” А, ето! Трябва да тръгвам. Сбогом, сбогом, мой прекрасни създателю! След мен идва друга моя сестра. Тя също има какво да ти каже.

- Сбогом, рожбо моя! Радвам се, че днес, откривайки теб, открих още едно чудо в света. Чудото на  мъката.