Кратко обяснение
Творбата ми има за цел да покаже как на моменти хората са безнадеждно безпомощни срещу своята съдба. Тя разглежда смъртта като нещо наистина относително, ако се взема предвид времето. Отначало то е протяжно, а после започва да се развива все по-бързо. Тогава вече действието е ограничено от шепа геометрични форми, които имат за цел да обобщят възможните понятия и да ги изсипят в едно подобно малко разказче.
Чувал с картофи
Докъде могат да стигнат хората заради една корава буца нишесте? Субективно е, разбира се, и все пак – докъде? Големите подвизи за шепа от тези индиански камъни не се свеждат само до разравяне на земята в прегърбена и неудобна поза през някой закъснял летен ден лишен от влага. Това мъчително размесване на кална маса, съпроводено с неприятен вкус на пясък в устата, е вероятно на мнозина познато и все така напомнящо им за грубия селски живот действие. И отново, струва ми се, е субективно дали по едно такова време когато слънцето е в най-високото си положение, а сезонът е лято (за предпочитане късно), се случват интересни неща. Всеки път е различно (макар и в преобладаващата си част безинтересно)!
Например гледаме една наведена старица, която се двоуми между мотиката и търнокопа, но не можем да преценим дали ще се случи нещо интересно. Времето (както много често се случва) ще покаже, а то за щастие ‘тече’ строго равномерно, особено когато се намираме под плътната сянка на някое дърво.
С повтарянето на едно наглед много елементарно действие в продължение на много време (но само при онези важни условия, които споменах) ние неминуемо ще стигнем до извода, че по някое време се появява една каруца изникваща иззад формите на близкия релеф. Понякога тя носи спасение, а друг път – точно обратното. Налага се да изтърпим монотонния ход на развитие на действието, за да разберем какви са онези в каруцата и какво точно желаят. Стараейки се да отразим подробностите, не трябва да пропускаме и варианта, в който те вършат работата си по един неутрален начин, без веднага да влизат в пряк досег с главното действащо лице до момента.
Шепа мургави хора се стоварват върху ронливата почва и след кратко обхождане на околността се разполагат на една близка нива. Недалеч от старицата, те започват пищен гуляй, който обаче не се корени в пиянски похождения, а се уповава на трезво копаене на малка дълбочина.
Минават минути и ставаме свидетели на поредното раздвижване – този път от страна на възрастната жена. Тя запълва много-кърпен чувал с картофи наскоро извадени от земната твърд, слага го в хилава количка редом до друг. Скоро количката бива бавно и неравномерно побутвана по неравната пътечка към близкото село.
Уви, но поради натуралистичната ленивост на човека не разбираме дали тя стига донякъде и дали успява да пренесе целия товар.
Чудейки се така за разни подробности относно наскоро оттеглилата се личност, ние с радост установяваме, че днешния ден е по-жив от всеки друг, а интересната част от него тепърва предстои:
Към близка до нас дестинация* се задава спретнат, но все пак опърпан старец, който благоволява да се вижда все по-ясно при безспирното си нашествие към онази каруца, оградена от копаещи мрави**. В последствие вече забавящ крачка, старецът изрича:
- Какво вършите, вие мръсни земни червеи, в моята пясъчна нива?
Циганите отвръщат:
- Разкарай се, нещастно старче. Остави на нас копаенето, а за теб лежането.
Старецът:
- Замълчете, синове на Как***! Взимайте си омърсените потатоси, а останалото не пипайте! Ще се оплача на когото е нужно и тогава ще покриете всичко.
Циганите:
- На никой нищо няма да казваш!
След тази реплика спорът избухва в кървава разпра. Ръкопашното стълкновение не е безрезултатно и след няколко зловещи и звучни удари старецът се строполява в прахта без да помръдне повече. В последствие ромите се оттеглят като на мястото на разигралия се вертеп остава само едно дете от тяхна страна.
Проклет да съм, но както ‘установявах’ тези случки, ме обзе силно вцепенение и не пожелах да се раздвижа. Оставайки незабелязан, продължих мудното си наблюдение.
Слънцето вече е далече от кулминационната си точка и се спуска стремглаво към небесно-земната линия (или по-уместно казано дъга) когато жената се завръща, този път водейки със себе си и едно дете. То се оглежда, посочва и нивата, където се подвизава малкото циганче, което на свой ред се скрива зад един храст.
Двамата новодошли се придвижват към мястото с уверена стъпка, докато не попадат на все още неизстиналия труп. Жената изпада в истерия, а детето започва да описва около нея концентрични кръгова, съпроводени с буйни викове. Тогава то ненадейно се натъква на един от злосторниците. Истината бързо се разбира и след няколко разменени реплики в момент на психическа нестабилност децата се впускат в умопомрачителен сблъсък. Детето с още неопетнени пестници надделява. След поредния параболичен удар от страна на противника му, малкото циганче за последно избълва слузеста гнец от носа си и в заключение издъхва*! Двамата живи се отдалечават, като оставят двамата мъртви насред полето! Почудих се дали да ги последвам, но след случилото се през деня се чувствах някак сигурен в сянката на мрака. Разположих се удобно и заспах под надзора на необозримата небесна сфера.
На следния ден, по изгрев, мургавите се върнаха и взеха каквото беше останало от детето им. Старецът, струва ми се, беше закопан от някакви непознати особи. Мястото беше отбелязано с един хубав надгробен камък в готически стил, който обаче падна след първия дъжд!
*Игра на думи (destiny)
**Отново, този път с думата 'маври'
***Кралят на крадците
Арогарн
© Калин Кръстев Все права защищены