ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТИ: НЕВЕДОМИ СА ПЪТИЩАТА ТВОИ!
Днес Самарянката каза, че ще му разкаже нещо, за което не била сигурна дали се е случило наистина, или просто е плод на въображението й. Според нея, тя преминала за кратко през някакъв времеви портал и попаднала във времето на Освободителната война, по- точно, в деня на оттеглянето на армията на Сюлейман паша от опожарената Стара Загора. Още по- странното беше, че нейният прапрадядо с жена си се е заселил на ново място, освободено от турците, точно тогава, бягайки от разбитите и озверени войнишки тълпи.
-Пътувах с микробус за село, не бях с колата, имаше гъста мъгла и аз не бях много сигурна, че ще се справя с шофирането в такова време. Когато слязох на спирката , нищо не се виждаше и на два метра от мене, заобикаляше ме плътна млечногъста стена. Но това не ме разтревожи, все щях да стигна до дома, дори и със затворени очи. Пресякох шосето и изведнъж мъглата се разсея, стъпвах по трева. Отначало помислих, че съм слязла някъде другаде, нали микробусът спира и на разклона за съседното село. Вървях по коловоз, беше привечер и пред мене нямаше нито къщи, нито шосе. Нямаше го и училището отдясно, нито боровете в двора му. Храсти и криви върби, високи тополи , диви круши и акации растяха отстрани на черен път, прорязан от следи от каруци. Цареше тишина, не се чуваше лай на кучета, нито вика на кукумявката от тавана на старото училище...Чудех се къде съм попаднала, но не се уплаших, някак си вътрешно бях убедена, че съм на познато място и няма опасност за мене нито от хора, нито от зверове, нито от природа...като че ли Бог ме беше повел по най- верния за мене път.
Чух шум и за всеки случай се притаих зад крайпътните храсти. Добре , че бях с удобни обувки, мястото беше влажно и с гъсти шипкови храсти, но шиповете им не можеха да пробият здравия плат на дънките. Зададе се натоварена кола с впрегнати волове...волове? Не бях виждала волове поне от тридесет години! Край нея яздеше конник, млад момък с потури и бяла риза, без калпак, с пристегнат червен пояс. Воловете водеше мъж на около тридесет и пет години, крачеше пред тях с уверени и стабилни крачки. В колата седеше млада жена и държеше нещо в ръце, бях убедена, че е малко дете, вероятно дори бебе. Беше натоварена с много багаж, явно бягаха от нещо.
- Вече май стигнахме, бате!- каза младият, още малко и ще сме край реката, там ще спрем.
- Тук нищо не се чува и види, отговори брат му, дали аскерът е стигнал до село...Ако го е запалил, може и да се види.- Той се спря и погледна на запад, откъдето вероятно идваха.
- Май ще е харно да се върна за Стойна...сърцето ми е свито, уж тръгнаха с чичовците й, а не ги настигнахме...Да не са се изгубили? Не вярвам, с Минчо, чичовия й син, двамата идвахме тук да огледаме...
- Скоро съвсем ще се стъмни, къде ще я търсиш годеничката си, ще дойдат, щом знаят къде сме...
- Ония хора, дето бягаха от Заара, казаха, че изгоряло всичко! В една черква ги изгорили, като мъченици...Не останала читава къща, много кръв се проляла...
Какви бяха тези хора? И защо говореха така, сякаш не бяха от това време? Мина ми нелепата мисъл, че снимат филм за опожаряването на Стара Загора, но не се виждаха нито камери, нито осветление...и защо мъглата изведнъж изчезна, когато пресякох шосето?
- Кирчо, детето много плаче, скоро ли ще стигнем да му махна пелената?- обади се жената от каруцата.
- Скоро, Ангелино, още малко, там има и река, ще се измием, ще си стъкнем огън...
Кирчо? Киро Церовския...не, не можеше да бъде, та това беше името на прапрадядо ми! А името на жена му...дори не го знаех! Не знаех и че е имал брат...или?
- Бате, ще се върна да подиря Стойна, не мога да търпя! Конят ще носи и двама ни, тя е като перушинка лека...
- Щом искаш, Велчо...- съгласи се по- големият брат и младежът обърна коня и препусна в сгъстяващия се мрак.
Каруцата продължи по пътя си към реката и аз я последвах като се криех в храстите. Трябваше на всяка цена да разбера какво става и дали това наистина е моят прадед.
-Да не е болен Крумчо, много плаче...- попита мъжът.
Крумчо! Прадядо ми и баща ми се казваха така, Крумовци много в рода ни, това е нашето родово име! Но това значи ли, че бебето е той, единственото оживяло дете на тази двойка...
Стигнахме на големия герен до завоя на реката, който изглеждаше както преди много години в моето детство, обрасъл с върби край брега, с буйна зелена трева , в която не е стъпвал крак на човек или домашно животно...
- Ето, тук ще запалим огъня, ще отида за камъни от брега на реката...
- По- напред вържи люлката на това дърво- жената бавно и внимателно слезе от колата с детето на ръце. Мъжът не каза нищо, но извади от камарата с вързопи шарена детска люлка и я завърза на клоните на върбата.
- Ще дойда с тебе за вода- каза жената и взе едно дървено ведро, може и да изпера малко дрехи...Дано няма смоци, тревата е гъста.
Те се отдалечиха и аз изведнъж изпитах неистово желание да видя бебето в люлката. Знаех, че така ще разбера дали наистина е прадядо ми Крум. Приближих се тихо, почти на пръсти, с пътната чанта на рамо....
И всичко изчезна! Нямаше я не само люлката и колата, нямаше я тучната зелена трева, мъглата пак ме обгърна като млечнобял саван, под краката ми се появи разбитият асфалт на изоставената селска улица...Видях слабите светлини на уличните лампи и разбрах, че се намирам до разрушената къща на чичо ми. Залаяха дворните кучета, лаят ме съпроводи чак до в къщи...
И до днес не мога да разбера какво беше това, но едно е сигурно. Не ми беше разрешено да видя прадядо си като бебе. Всъщност, аз никога не го видях, защото той беше починал много преди да се родя...Щях да объркам хода на времето и някаква могъща космическа сила предотврати това. Колкото и да се старах, никой от живите ми роднини не знаеше нищо за Велчо, навярно е бил посечен някъде край пътя с годеницата си...
Това се случи преди повече от десет години и аз все си мисля, че се е случило наистина, че съм попаднала в космическа аномалия, но неволно съм нарушила правилата и набързо бях върната в настоящето...
© Neli Kaneva Все права защищены