Керанка изпираше дрехите на чешмата в двора. Слънцето вече се беше изкачило високо на хоризонта, а лъчите му се отразяваха в черната ѝ  коса, небрежно пусната от двете страни на лицето ѝ. Мине не мине време и момичето ги приглади с мокра ръка назад. В този момент се откриваше красивия овал, меката кожа с матов оттенък и искрящите очи. Старата циганка седеше на трикрако столче, недалече от момичето и внимателно проследяваше озаряващите лицето ѝ за секунда усмивки. От известно време беше доловила дяволити пламъчета в катранно черните очи на дъщеря си.

- Керанке - подхвана я дъртата - чини ми се, че си дигнала опашка. Май ти е време да те годяваме, а?

- Стига ма, мале! - отвръщаше дъщерята и бързаше да сведе лице над прането.

- Стига, стига-а-а, ама май не е на добро това стига! Нали знаеш, че трябва да се опазиш честна? Ако те върнат като второ качество, баща ти ще ни отреже главите. Такъв срам в нашия род не е имало, а ти нема да си първата. Довечера ще подреча на баща ти мъж да ти дири!

Старата изхвърли недопушената цигара и се прибра да нагледа гозбите. Керанка сведе още по-ниско глава, а сърцето ѝ се сви хем от радост, хем от страх. Не само, че не беше се опазила, ами усещаше, че в утробата ѝ се е зародил живот. Вече втора седмица ѝ закъсняваше, а женската интуиция ѝ подсказваше, че не може да е нищо друго, освен да е заченала. Привечер щеше да каже на Димитър. Тази мисъл караше сърцето ѝ да бие учестено. Колко ли щеше да се зарадва!? Дали да не му пристане още тази нощ?

С Димитър се знаеха от деца. Той беше син на адвокат и се прибираше често на село. Живееше през няколко къщи от тяхната. Отдавна между тях прехвърчаха искри, но едва това лято се отдадоха на бушуващите хормони. Срещите им бяха тайни, ако баща ѝ разбереше… само при мисълта сърцето ѝ се свиваше.

Димитър започна да я задява сутрин, когато отиваше до фурната да вземе хляба.  „Ха, нещастник, гащите не може да си върже, с мене тръгнал да се задява!“- не пропускаше да го ръчне Керанка, но душата ѝ се изпълваше с едно непознато до сега чувство. Корема се свиваше на топка, бузите руменееха, очите искряха, а една неканена усмивка озаряваше лицето ѝ. „Хвърлил ти е око“- викаха приятелките ѝ, а старите не пропускаха да я посъветват „На страна от този да стоиш, не е стока, градско конте“. Керанка се правеше, че въобще не го забелязва и криеше зародилите се в нея чувства. Започна да го сънува, да го търси, да си намира поводи да мине покрай къщата им, а ако е по двора да заговори нещо баба му.

След няколко седмици не устоя на напиращите чувства и намери сгоден случай да му прошепне „Ела след обяд на вира под мелницата“. Едно от задълженията ѝ през лятото беше да изкара следобед трите крави на паша. Първо отиваше до вира, да се напият с вода, а после ги пасеше по ливадите около реката. В уречения ден, Керанка се прибра в къщи и едва дочака да се нахранят на обяд и без да чака подкана, както обикновено, нарами торбичката с водата и подкара послушните добичета. Денят беше горещ, животните се напиха с вода и предпочетоха да си легнат под дебелата орехова сянка. Момичето тръпнеше в очакване, времето минаваше, а той не идваше. Час по час ставаше и оглеждаше околността- живо пиле нямаше в тази жега. По някое време ѝ мина мисълта, че няма да дойде: колко ли щеше да ѝ се подиграва утре. Лицето ѝ помръкна, усмивката се скри и едри сълзи се събраха в крайчетата на очите ѝ. Когато слънцето тръгна да се крие зад планините, тя подкара кравите обратно към дома. Крачеше бавно, а мислите ѝ летяха в различни посоки. Когато наближи селото, се сети, че трябва да мине покрай тяхната къща. Подкара добичетата по-бързо, белким избегне среща с Димитър. И тъкмо когато си мислеше, че е успяла да се скрие нечии стъпки я догониха в спускащия се здрач.

- Керанке- беше задъханият глас на Димитър- днес не успях да дойда, защото баща ми си дойде и трябваше да свършим една работа, ама утре съм там, а?- небесно сините му очи се впиваха в нейните.

- Ти пък! Аз се майтапех с тебе, ти да не си помисли, че е сериозно, бе?- едва успя да сподави надигналите се хълцания.

- Сериозно е!- Димитър се наведе и за част от секундата докосна устните ѝ с неговите, а после изчезна така бързо, както беше и дошъл.

Керанка стоеше неподвижна и не знаеше дали това се случи наистина или е само плод на въображението ѝ. Трябваха ѝ няколко секунди да се окопити и да осъзнае факта. Заради руменината, която покри лицето ѝ, за първи път се радваше толкова много на спускащия се мрак. Усмивката сама разтягаше устните ѝ и нямаше сила, която да я накара да слезе от там. Подгони кравите към обора, затвори ги и влетя през прага на дома си.

- Много си весела, ма, Керано- беше Трифон, момче от съседната махала, което доста често посещаваше къщата им в последно време. Керанка не беше глупава и знаеше, че идва да я оглежда и скоро щеше да проводи родителите си да я искат. Такава беше тяхната традиция, но в този момент тя въобще не мислеше за него, даже ѝ беше противно неговото гостуване.

- Не е заради тебе. Що висиш все у нас?

- Не мога ли да пия с баща ти една бира?

- Като си дошъл при него, не се задявай с мене!

- Млък!- проехтя суровия глас на баща ѝ- Я марш в кухнята да помогнеш на майка си!

Керанка само това и чакаше, с бързи стъпки влетя в кухнята.

- Като не е заради Трифон, що си се озъбила така?- почна я веднага майката, докато режеше зеленчуци за салата.

- Ох, и ти ли?- сопна се девойката, но побърза да сведе издайническите си очи над доматите- Кучето и юницата се гониха, бяха толкова смешни.

- Аха, кучето и юницата значи!!! Гледам те аз от известно време, нещо много се гонят кучето и юницата? Ама кучето май е Трифон, да си опичаш акъла, чу ли?

- Не е заради Трифон, нали ти казвам- упорстваше Керанка, но спора беше прекратен от гласа на бащата, който ги прикани да сложат масата. След вечеря момичето помогна да разчистят и с нетърпение се мушна под завивките в стаята си. Тук можеше да се усмихва необезпокоявана от никого, покрила лице с чаршафа. Отново и отново се връщаше към онзи мимолетен миг, когато устните им се докоснаха. Чувстваше как парят, как нещо я изгаря именно там, където Димитър положи първата си целувка. Не смееше да ги докосне да не би това блажено чувство да изчезне.

Зората завари Керанка будна. Дали беше спала, не знаеше и тя самата. Нощта се изниза като един миг, в който тя преживяваше онзи трепет от предишната вечер. Побърза да стане, да се измие и да отиде до фурната. Както обикновено, Димитър седеше вече пред кафето и не пропусна да ѝ подвикне:

- Черна Керанка, бял хляб носи!

- Ей, ама и ти- беше всичко, което девойката успя да изрече, преди руменината и срама да залеят лицето ѝ. Побърза да наведе глава и да заситни към дома си. Въобще не очакваше подръпването на чантата, което последва. Когато се обърна се озова лице в лице с Димитър. Утринните лъчи на слънцето се отразяваха в русите му къдрици и образуваха ореол като на ангел. Широката усмивка разкриваше ред бели зъби, а очите му я пронизваха като стрели.

- Този хляб е горещ бе, Керанке, като тебе- разсмя се момчето с висок глас и се обърна към аверите си, а после съвсем тихо успя да ѝ прошепне- Следобед на вира под воденицата. Ще дойда този път- след което пусна още няколко шумни закачки и се отправи обратно към останалите момчета. Керанка не ходеше, тя се носеше в гъста и мека мъгла. Не можеше да мисли за нищо друго. Привличаше я атлетичното му тяло, басовият глас, очите с цвят на небе.

Денят превали и дойде време да изкара кравите. Този път не излетя през вратата като вчера, а се преоблече, да не мирише на манджи, изми лицето и зъбите си, даже тайно си пръсна от парфюма на майка си. Подкара кравите, като се опита да остане спокойна и безразлична докато минаваше покрай двора му. Все пак не устоя на изкушението и за част от секундата потърси с поглед да го зърне. Нямаше го.

Излезе от селото, вървеше бавно през поляните, спираше се да откъсне маргаритка, бавно започваше да къса листата и да брои „Обича ме, не ме обича“. Убедила се, че е съвсем сама, си позволи да се смее на глас, да си припява и да танцува на воля. Когато стигна до водата натири добичетата да пият, а тя се настани под сянката на един орех.

- Не бързаш особено да ме видиш- гласът долетя от отсрещния бряг. Димитър седеше с въдица и я наблюдаваше- Ела при мене!

- Я го виж ти, аз да се намокря. Ела ти!

- Аз ли да се намокря? Ей там има брод, заобиколи и ела.

- Не си познал- нацупи се на ужким Керанка, а сърцето ѝ започна да бие учестено. Димитър стана от мястото си, сгъна въдицата и вместо да заобиколи през брода се хвърли да преплува вира.

- Не си момиче ти, огън си- мокрите му пръсти намериха румените ѝ бузи. Керанка се отдръпна срамежливо. Димитър се приближи плътно до нея и устните му потърсиха нейните, отначало бяха нежни, а после все по-настойчиви. Тя се отдаде на обзелата я страст, на първата си истинска целувка, на първите изгарящи чувства, на първия непознат копнеж. Бързо забрави за наставленията на майка си, за техните традиции, за съветите на старите, за всички норми в които беше възпитана. Отдаде се още същия миг на първата си изгаряща любов без капка съмнение, без да изпитва вина, без да се срамува.

Останаха да лежат под ореха, скрити зад храстите докато слънцето не започна да се топи. Тогава Керанка се сети, че трябва да си върви иначе баща ѝ ще тръгне да я търси. Димитър предложи да я изпрати, но тя категорично отказа.

- Да не си казал на никого нито дума, чу ли! Ако татко разбере ще ни убие и двамата, не се шегувам!

- Стига де, ще се крием ли сега? Искам да те изпратя, искам утре да излезеш с мене.

- Не може, поне за сега. Все някак ще намерим начин да кажем на нашите. За сега си трай, моля те!

- Добре де, ама няма ли да те видя пак.

- Утре, по същото време тук. Става ли?

- Дадено!- Димитър се наведе и я целуна за последно тази вечер. После Керанка подкара кравите към дома. Не изминала и десет метра се обърна усмихната и го закачи:

- Я какъв си бял!- засмя се с пълно гърло

- А ти си черна- отвърна ѝ Димитър.

- Ти си като бяло сирене пресносол!

- А ти си черен хляб!

Ден след ден срещите им се заредиха. Следобедите си бяха само техни. Скрити от очите на околните, младите се отдаваха на страстта си, радваха се един на друг и светът изглеждаше прекрасен. Майка ѝ забеляза приповдигнатото настроение на дъщеря си, звънкия смях, блесналите очи, но отдаде това на Трифон. А той, Трифон, продължаваше да навестява често къщата им и обикаляше като бездомно куче да види Керанка. Все още не я беше поискал за жена, притеснен от безразличието ѝ. Тя пък престана да се нервира от почти постоянното му присъствие в къщата и градеше съвсем различни планове в главата си. Беше говорила с Димитър за Трифон, а Димитър я беше успокоил „Не се притеснявай, като му дойде времето ще се оправим с него. Да не мислиш, че току така ще те дам на този!“. Керанка се чудеше дали да признае на родителите си или просто една вечер да му пристане и да отиде директно у тях. Още не беше говорила по този въпрос с Димитър, но за нея бъдещето беше съвсем ясно- двамата бяха родени един за друг.

Съдбата не я остави дълго да се двоуми. Два-три месеца след първата им среща цикълът ѝ закъсня, а после се появи онова сутрешно гадене, чувстваше напрежение в гърдите и леки болки в кръста. Повече от сигурна беше, че носи детето му. Сега, докато изпираше последните дрехи, взе окончателното решение, че този следобед ще му каже. Не можеше повече да чака, от проницателните очи на майка ѝ нищо не убягваше. Беше въпрос на дни да се досети. Само ако знаеше! Но много скоро щеше да разбере. Не можеше да си позволи повече да отлага, ами ако баща ѝ подрече нещо и онзи събере кураж да я поиска?

Взела твърдото решение и събрала кураж, Керанка простря дрехите, обядва с родителите си, а после тихомълком пъхна най-необходимите ѝ неща в една торбичка, която скри в стаята си, нали довечера щеше да напусне бащиния дом. След което взе водата и тръгна да изкарва кравите. Едва стигнала до портата, гласа на баща ѝ я спря:

- Керанке, довечера се прибери по-рано за вечеря, важно е!

- Що бе, тати, станало ли е нещо?- попита уплашена девойката.

- Не е, не е. довечера ще говориме.

Керанкиното сърце се сви от лошо предчувствие. Дали някой не ги беше видял с Димитър? Или, още по-лошо, дали Трифон не беше питал вече баща ѝ? Но това нямаше значение, тя беше решила, че тази вечер ще се пренесе при Димитър.

Слънцето беше високо в небето и препичаше вече поизгорелите треви. Както обикновено, Керанка завари Димитър излегнат под ореха на тяхното тайно място. Още щом пристъпи, той я погледна в очите и рече:

- Трябва да поговорим!

- И аз имам да ти казвам нещо. Кажи първо ти!

- Нищо лошо не се е случило- побърза да уточни Димитър и я придърпа към себе си- Малкото ми черно хлебче! Какво искаше да ми кажеш?

- Давай първо ти, може за едно и също да говорим- усмихна се Керанка, успокоена от топлите му ласки.

- Добре де, трябва да замина за три месеца с баща ми в чужбина. Ще карам стаж.

- Не можеш да тръгнеш сега!- почти уплашена подскочи девойката- Невъзможно е, не и преди да сме се венчали!

- Какво говориш, бе?- отдръпна се смутен Димитър- За каква венчавка говориш?

- Димитре…- почти задавена Керанка се опита да намери точните думи- Ти нали знаеш, че на тебе първо се отдадох, то при нас си има традиции…

- Керанке, плашиш ме. Никога не сме говорили за сватба, нищо не съм ти обещавал! Сама дойде, даже сама ме повика, хайде сега не се извъртай!

Керанка не успя да отговори, а само бършеше горчивите си сълзи. След няколко мига се овладя и успя да попита:

- Ами всичко онова, което ми говореше? Нали ми обеща, че ще ме отървеш от Трифон! Защо беше толкова мил, ако не си ме обичал?

- Виж, грешно си ме разбрала. Беше ни хубаво и на двамата, но е време пътищата ни да се разделят. Бях мил и добър с тебе, какъв трябваше да съм, че да избягаш? Звяр? Нещо да съм ти обещал? Планове да сме кроили? За бъдеще да сме говорили? Та аз не ти знам фамилията, рождената дата, ние сме толкова различни. Нямаме бъдеще заедно!

- Нося детето ти- изстреля Керанка.

- Какво каза?- Димитър се обърна и този път в погледа му имаше не само объркване, но и злоба- Дете ли каза? Ама ти в кой век живееш? Не си ли взимала предпазни мерки? Господи, ти ме съсипа.

- Димитре, аз ти вярвах…

- Абе ти нормална ли си? Да не си предполагала, че ще женя за тебе? Боже! Ето ти тези пари, отиди на доктор и махни детето. С това всичките ми ангажименти към теб са изчерпани- Димитър извади портфейла си и ѝ подаде петстотин лева. Керанка го изгледа с най-дълбоката омраза, на която бе способна. Да толкова ѝ трябва на любовта да се прероди в омраза.

- Вземи си проклетите пари и дано никога любов да не познаеш, дано...!- изкрещя нараненото момиче и хукна към селото. Не беше изминала петдесет метра и се сети за кравите. Върна се да подкара добичетата, а Димитър спокойно стоеше до вира и гледаше плувката си. Дълбоко в себе си, тя съжали, че изобщо го познава.

Прибра се доста по-рано от очакваното, посърнала и унила. Обясни, че не се чувства добре и ще си прилегне. Почувствала закрилата на собствената си стая, Керанка се наплака на воля. Не знаеше на кого да каже, какво да направи. Започна да съжалява, че не взе онези пари. Лични финанси нямаше, как ли щеше да се оправи? Гласът на майка ѝ я изтръгна от черните мисли, викаха я долу. С нежелание тя се затътри натам и още от коридора разбра, че имаха гости. Дочу и гласа на Трифон. Сърцето ѝ се сви. Денят не можеше да стане по-кошмарен.

- Керанке- започна баща ѝ- Трифон го познаваш, добро момче е. Решихме да ви сгодим. Сватба ще направим пролетеска, а през това време ще се опознаете. Хайде, ела на масата при Трифон и бъдещите ни сватове.

Все едно вряла вода я попари. Тя се затътри с нежелание и зае отреденото ѝ място. Не чуваше разговорите, не отговаряше ,не се хранеше, беше просто един призрак на масата. Гостите не си тръгнаха късно, но на нея ѝ се стори цяла вечност.

Изминаха няколко седмици, Керанка слабееше, руменината на бузите ѝ се загуби, искрите от очите ѝ изчезнаха. Майка ѝ се притесни, че е сериозно болна. Момичето се оправдаваше със стреса от предстоящата сватба. Срещите с Трифон бяха ежедневни, но тя оставаше все така мълчалива, че даже нещата отиваха и на по-зле. Един ден Трифон я попита:

- Керано, знаеш, че много те обичам още от дете. За тебе съм готов на всичко. Виждам, че загуби красотата си, посърна, почерня, съсипа се. Заради мене ли е- Керанка мълчеше и бършеше сълзите си- Кажи ми Керано, аз ли те правя толкова нещастна? Ако е така, готов съм да се откажа от сватбата, само искам да те видя щастлива. За пред нашите все ще измислим нещо, а?

Керанка почувства необходимост да сподели, да каже болката си на някого. Този мъж, когото ненавиждаше, говореше толкова меко, такава топлина излъчваха очите му, можеше да почувства добрината на сърцето му. Без сама да знае как, вече му разказваше:

- Виж, не си ти проблема. Аз съм виновна. Излъгах се, отдадох се на друг мъж. Не мога да съм ти жена.

- Това ли било- почти с облекчение попита Трифон- не е толкова страшно!

- Не е само това! Нося дете в утробата си, скоро ще проличи.

- Мамка му и … къде е той сега?

- Остави ме!

- Нещастен изрод. Мамка му- речникът на Трифон беше твърде беден да изрази възмущението си- Керано, ти се прибери. Дай ми малко време да помисля, Керано, това не го очаквах, знаеш ли?

Трифон се прибра унил. Точно когато мечтите му започваха да се сбъдват, всичко рухваше. Да не беше честна, добре, щяха да замажат положението, ама детето… Ето това беше проблем. Познаваше я още от малка и когато беше на десет се влюби в нея, все подире ѝ ходеше, все на помощ ѝ се притичаше, все около нея, а тя не го забелязва. После се сприятели с баща ѝ, започна да ходи у тях уж да му помогне за това или онова, а то само и само Керанка да види. Преди няколко седмици, майка ѝ му подшушна, че Керанка го харесвала, ама била много срамлива. Нали е майка, разбира ги тези неща, та Трифон се престраши да я иска. И вместо тази мома да разцъфти от щастие, тя потъна в земята от мъка. А тя каква била работата! Ама толкова много си я обичаше! Имаше малко спестени пари. Щеше да ги вземе, щеше да я отведе в друго село, далече от тук и там да си живеят. Ще отгледа детето ѝ като свое, какво като не му е истински баща? То нали семейството не е само въпрос на кръв? Така щеше да направи. Щеше да се разхубави пак Керанка, пак щеше да се смее със звънливия си глас. Цял живот щеше да се дави в тези черни катранни очи. Толкова много я обичаше. Утре щеше да ѝ каже, да утре!

На другия ден стана рано в добро настроение. Когато слънцето се показа достатъчно на хоризонта, реши да се види с Керанка. Изми се, премени се и си заподсвирква по пътя. Когато наближи къщата чу странен шум, дандания и плач. Идеше от към къщата на Керанкини. Затича се на там и завари старата майка с проскубани коси на портата да пищи:

- Отиде си чадото ми, Боже-е-е, отиде си. Защо ме Боже наказа, защо? На кого лошо сме сторили- очите ѝ бяха подути и червени от плач, дрехите размъкнати, а бръчките по-лицето ѝ бяха станали още по-дълбоки. Трифон беше объркан. Нерешително се приближи към жената- Трифоне-е-е, отиде си мале-е-е, заради тебе ли бе си отиде, Трифоне-е-е! върви си, махни се от очите ми, върви си, дявол да те вземе.

По обратния път Трифон разбра, че през нощта Керанка е излязла тайно от дома си и се е хвърлила от високата скала при вира под мелницата. Огромна буца заседна в гърлото му, а сълзите потекоха по грубите мъжки бузи.

- Керано, от другото можех да те спася, ама от тебе самата не успях, Керано, глупаво момиче!