Все стоях до късно навън. Не само че нямаше при кого да се прибера, но и вкъщи-то все беше свързано с разни лошави припомняния и преживявания. Ето защо ми беше противна мисълта, че трябва да се прибирам и съответно отлагах извършването на това действие, колкото се можеше по-дълго.

    Не бях писала цели три дни. За човек, който си изкарва хляба с това, не е особено приятно. Пък и странното ми вдъхновение или можене изведнъж ми беше обърнало гръб (показало среден пръст и прочее) точно толкова бързо и внезапно, колкото и дойде. Пък и рибката ми беше умряла предишната вечер...

    Докато се разхождах из празния апартамент, който смятах да купувам, бършейки сълзите си в опит да укротя бесния бунт на самотната си душа, метнах един разсеян поглед към полуотворения прозорец. На перваза тихо и безстрастно догаряше нечия забравена цигара. И, бидейки в лирично настроение, се разплаках още повече.

    Отидох до прозореца и се загледах в цигарата. Димът ù синкаво се издигаше нагоре, към оловното небе, виеше се на малки нежни кълбета и се разтапяше в сумрака на дъждовния ден. Трудно можете да си представите по-черно-бяла обстановка. Заедно с мен, целият свят беше станал черно-бял. И первазът. И цигарата. Само димът синкаво се издигаше нагоре. А някъде отдалеч долиташе някак пулсиращо... джаз.

    Толкова се бях унесла, че май на комшийката отсреща съм ù изглеждала като същинска луда. А комшийката... и тя беше черно-бяла.

    После нещо се промени. Едно плавно помръдване и един остър глас:

    - К’во си ме зяпнала?! Ще ме пушиш ли или не? Така си заминах и аз, горката!...

    Сепнато се огледах. Не, нямаше никой друг освен мен и любопитно надничащата през прозореца отсреща... съседка. И черно-бялата цигара върху перваза.

    „Май съвсем полудях.”

    - Не си луда, успокой се. - пронизително изписка нещо откъм перваза. - Аз съм тая, която говори. Казвай, ще ме пушиш ли, защото скоро ще догоря?

    - Аз не пуша. - казах слисано.

    - Хайде, хайде, знам, че искаш да ме изпушиш. Представи си го - първо ме вдигаш, после долепяш студените си устни до моите и ти става топло... и хубаво. И всмукваш дълбоко. Аз те изпълвам цялата и вече не си сама. Никога вече.

    Докато говореше, димът се виеше около ръцете ми и галеше пръстите ми с нежност, каквато едва ли някога съм познавала.

    - Знам, че искаш да ме изпушиш. Болката в теб крещи толкова силно, че дори аз, която нямам уши, я чувам. Какво ти е, гадже ли те заряза? - стрелна ме тя с черно-бялото си пламъче.

    - Всъщност... рибката ми умря. - казах мъката си аз, но само частично.

    Това, което наистина ме убиваше, не можех да кажа на никого. Дори и на една цигара.

    Интересното беше, че напълно спокойно приемах факта, че съм толкова луда и сама, че си говоря с неодушевени предмети. Сякаш най-накрая бях намерила отдушник за всичките чернилки, който насъбирах през последните няколко години упорита работа в опит да изградя нещо подобно на кариера. И накрая се озовах сама, в „шеметните висини”, и изгубила единственото, което някога е имало значение...  

    - Е, голяма работа. - изсвистя гласът ù някъде около мен. - Не е болка за умиране, ще си купиш друга.

    - Не искам друга. - поклатих тъжно глава аз. - Обичах тази. Не искам да обичам друга рибка. После тя пак ще умре и на мен пак ще ми е мъчно.

    Цигарата се засмя иронично, изпускайки черно-бели искри.

    - Рибката ти е последният проблем, миличка. Намери си нещо за правене. Имам предвид, нещо различно от това да стоиш и да се взираш в мен. Всъщност, нали знаеш, че не си говорим наистина?

    - Предполагам. - казах. - В противен случай съм съвсем луда.

    - Може и така да се каже. Да речем, че сме в някоя виртуална реалност, в която евентуално аз бих могла да съм живо същество...

    - Не можеш ли да говориш по-тихо? - попитах, сбърчвайки нос. - Гласът ти плющи като камшик. Ако ще ме съблазняваш да те изпуша, поне се постарай. Всъщност, недей, и без това искам да те изпуша.

    - Цял живот ли ще се криеш зад това? - попита ме гласът от перваза на прозореца, който принадлежеше най-вероятно на забравената цигара. - Ти си искала. Какво си искала? Знам какъв ти е проблема, малка приятелко.

    - Какъв? - попитах саркастично аз.

    - Не знаеш какво има по-нататък. Какво следва сега, когато постигна всичко, за което мечтаеше? Какво става сега, когато го загуби?

    Болката ме прониза толкова силно, че се сгърчих цялата под суровия черно-бял поглед, който реално не съществуваше. Или може би да.

    - Кажи ми... - продължи безмилостно цигарата. - Какво е да го загубиш? Цял живот да го имаш, да го пренебрегваш, да не му даваш това, от което има нужда, и накрая да го загубиш. Прие го за даденост, нали? Нещо, което просто е там? Помниш ли колко го мразеше?

    Присвих очи ядно.

    - Говориш прекалено много за цигара. - изсъсках презрително аз.

    Тя се засмя.

    - И на него така му каза. Каза му: „Махни се.”. После се събуди и него го нямаше, нали? Сега как ще живееш, скъпа моя приятелко? Как ще живееш?

    Опитах се да протегна ръка към нея и да я загася, но ръката ми просто увисна черно-бяла и безсилна във въздуха, който тежеше и лепкаше по пръстите ми. Всяко вдишване свиваше и завърташе стените... между мен... и истината. Дали беше наистина цигарата, която говореше? Или собственото ми уморено и преизмъчено съзнание отново сътворяваше сюжети от подръчни материали?...

    - Не можеш да ми затвориш устата, мила. - измърка тя.- Не че имам уста, де.

    Тя млъкна за малко. После пак метна - черно бяла искра към висящите ми ръце, съскайки със злоба, която не съм подозирала, че е постижима:

    - Какво е да стоиш с часове пред празния лист и да не можеш да кажеш нищо? Да нямаш какво да кажеш? Да не знаеш как да го кажеш? Какво е да те е страх да направиш нещо, което преди си правила с лекота? Какво е да заспиваш всяка нощ в ужас, че няма никога да се върне? Кажи ми, какво е белият лист да те гледа със студените си, празни очи от хартия и ти да се превиваш под погледа му като сгафила ученичка? Кажи ми, драга, страх ли те е?

    По бузата ми се стече сълза. После втора. После водопад.

    Някъде нещо избумтя. В безпрестанна симфония, се надкрякваха жабите в главата ми, които не съвсем безуспешно се опитваха да ме подлудят от три дни насам.

    После всичкото безвремие, събирано няколкото дни отсъствие, се разпиля с оглушителен тътен и аз се озовах на пода, притиснала глава между коленете си, молеща се жестокият глас да замлъкне.

    Той не замлъкна никога.

***

    Когато отворих очи, на перваза имаше една цигара, която спокойно димеше в оловния ден. Черно-бялото си беше отишло.

    Някъде отдалеч на талази прииждаха плавните акорди на джазова музика. А студеният глас пищеше в ушите ми.

    Протегнах ръка и взех цигарата. Долепих разранените си устни до нейните и изведнъж ми стана топло.

    Най-после дъждът приканващо затропа по уморените улици на празния град... от черно-бели сенки. Хората, които забравиха, че могат да обичат.

    Всмуках дълбоко и парливият синкав дим се изви в разтапящи се кълбета по пътя към сърцето ми.

    Вчера умря рибката ми. Най-накрая в мен нещо се отприщи и думите закапаха. Горчиво и отсечено. Като дъжда по улицата.

    Някой беше забравил цигара на перваза на прозореца.