Поете, ще се взра в душата ти ранена, ще те обърна пак към мисъл съкровена.
Четиристотин петдесет и девет години, седем месеца и деветнадесет дни ни делят от деня, когато меланхоличният ми ежевечерен кошмар беше най-безпардонно прекъснат от моята сладка леля Ели. Онзи вой на койот накара крехките стени на търпението ми да потреперят трагично като камбаната на Квазимодо и да рухнат. Ще ви разкажа всичко, обещавам, за тази вълшебна утрин и смъртта на леля Ели, но трябва да се върнем четиристотин петдесет и девет години, седем месеца и деветнадесет дни назад. Днес вие може би не сте родени, а мен ме заведоха на цирк за първи път.
"Ако евентуално облаците наистина са закачени на куки за небето, каква е вероятността да ми се изтърсят на главата? Ами още по-зле! Ако са залепени с дъвка? Никога не залепяй нищо с дъвка, защото винаги пада."
Такива и производни на тази мисъл вълнуваха петгодишния ми ум през онова крайно неприятно утро през април. По-късно, когато ме изправиха пред Страшния съд ми казаха, че поведението ми било непростимо за едно момиче на такава възраст, но аз им отвърнах, че не съм момиче на такава възраст, а съм герой от Троянската война.
Само Посейдон ми повярва тогава. Голяма душичка е, няма спор. Величествен и всяващ страхопочитание, но, ще ме прощавате, като всичко е в локви около теб, не можеш да ми подействаш кой знае колко положително дори и да си опитал да ми спасиш задника. Както и да е, отплеснах се. Та, заведоха ме на цирк, който се казваше "Свят". Аз си мислех, че се казва така, защото ще видя нещо сакрално като от храм или църква, или поне нещо различно от това което виждам по принцип, но не. Бяха го нарекли "Свят", защото е просто забавен начин да се учат малки деца.(Давам тези пояснения поради простата причина, че наскоро получих тройка на есе, защото метафорите ми не били съпътствани от обяснение. И да, така става доста смехотворно, знам, поете. ).
Образователен цирк, ако щеш. И в този хубав цирк с шапковиден вход (направи ми впечатление определено, защото всички входовете в живота ми до сега бяха правоъгълни) ни показаха първо най-страшните и опасни животни. Бяха ги заключили в клетки с железни решетки, а на вратовете им бяха провесили вериги. Някои от тях бяха последен екземпляр от вида си и затова бяха много ценни.
"Никъде другаде няма да видите тези опасни зверове. Само тук и само при нас.", крещеше потънал в екзалтация аниматорът - комичен господин с цилиндрична шапка от вълна, която беше толкова висока и несъразмерна с дебелото му тело, че чак ти става некомфортно да го гледаш. Всички носеха някакви шапки, да му се не знае. Тази мания все още ме озадачава. Какво толкова има отдолу? Все тая.
Гореспоменатите зверове не бяха това което очаквахме. Нямаше мечки, вълци, тигри или лъвове. Даже змии не бяха. Зад решетките свити на кълба седяха стари мъже и жени. Мършави и проядени от термити.
"Та това е безобразие!", не се сдържах аз, когато зад решетките мернах лицето на Виктор Юго, "Те са старци. Едва ли и мравка да са смачквали."
"Да, но много са говорели. А сега тишина, да не ти се случи същото.", беше отговорът на циркаджията.
Естествено този дебелак не ме изплаши. Мен ще ме сполети същото и това винаги ми е било пределно ясно, смешка охранена.
Продължихме нататък с атракционите. Вкараха ни като стадо в една мрачна и висока зала,в която беше толкова потискащо тихо все едно си в гробница. Вниманието ми веднага беше привлечено от позлатен надпис на една от стените, който гласеше : "В блатото - зла паст, на гнилоч кръговрат, където с бяс гъмжат влечуги в тъмна смрад."
И аз това казвам, да му се не види!
Грамадански полилей осветяваше театралната сцена, която явно трябваше да ни разсмее. По средата някой очевидно лишен от всякакъв усет за интериорен дизайн беше пльоснал дълга маса. В единия ѝ злощастен край седяха двама чичковци и злочестото оформяне на телата им беше нескопосано прикрито от дълги черни роби явно откраднати от някой свещеник. Единият беше висок като усукано пластелиново парче. Кльощав и толкова мършав, че ти се иска да му метнеш един сандвич. Хиеновидното му лице беше закачливо обсипано с черни циреи. Той седеше изправен зад един нещастен стол, на който дяволски едро гъзище се беше стоварило като метеорит. Това беше другият мъж. Тлъсто парче мазнина, което страстно ръфаше комат хляб и обсипваше гърдите и шкембака си с дъжд от трохи.
"Не си била права, когато си взривила мозъците на двамата мъже.", изгърмя гласчето на една от божиите глави.
Ей, голям съдя е този, няма що! Но за толкова векове не разбра ли той за нрава ми?
Както казвах, двамата мъже бяха окупирали единия край на масата и наблюдаваха нещо много забавно.
В другия край имаше детска бесилка. Такава от онези дребничките, които ги продават по супермаркетите. На тази бесилка като чепка грозде висеше едно момиче малко по-голяма на възраст от мен. Лицето ѝ беше в траур, а умът ѝ даже не беше сред нас. Тя беше пленница. Беше осъдена да умира. Зад гърба ѝ седеше палач с черна качулка и наместваше въжето на врата ѝ.
"Колко клиширано само.", помислих си, "Да си бяхте облекли палача в пачка. Щеше да е по-плашещо."
"Това е " Безкрайността".", започна пак да боботи онзи страхотен министър на вътрешните работи. "Сцена от една пиеса на Ван Гог. Класика в жанра." (метафора...и горе също има. )
Още порой незначителни фрази се изсипаха от усталъка му, но аз вече не слушах . Никой не слушаше,защото се случи нещо зрелищно. Около масата наизлизаха странни, чудати и невиждани животни. И то какви животни.
"Господи....", откъсна се от нечия уста. И Господ не би ти повярвал, Кольо от съседния клас.
Сърна с тяло на лъв. Риба с глава на тигър. Люспи, козина и пера се биеха за място по телата им. Нищо не беше правилно.Хаос! Онези нещастни животни бяха една изкривена и лъжлива картина създадена от човешки ум.
По-нереална реалност никой не би повярвал да съществува. Но ето я тук пред мен. Пред всички нас. (Госпожо по етика и право, силно вярвам, че поне това ще разберете, иначе си се връщам в Ада окончателно. Елате ми на гости! )
"Какво се очакваше да направя?!", изкрещях без никакъв страх срещу Бога и съдиите. "Сърната трябва да е сърна, а лъвът - лъв! Иначе страдат! Боли ги! Има причина да са се родили такива! Несправедливо е!
"Ти нямаш право! Ти си дете! И то некръстено дете! Не познаваш моята воля, затова няма да познаеш и моята милост! Некръстените деца имат място само там долу!", и таткото на Цербер посочи към краката си.
Не накратко казаното от мен беше доста... неизпипано и в контраст с иначе изискания ми изказ, който надменно си суче мустака, носи прфарцунен каскет - подарък от Лудия шапкар за петдесетия му рожден ден и пие червено вино, гледайки всички от високо.
Но нашият свят няма време за не накраткото, защото краткото и лесното са най-приятни за минувача, който пита за часа. Казах следното:
"О, я стига, душко! Да ти имам и милостта. А и май нямаш много гласност там на земята. Не виждам някой да се съобразява с въпросната ти воля!"
Понякога, дами и господа, страшно много ми се иска да имах метален цип на устата. Ей така просто да се закопчава сам, когато почна да наливам акъл на Господ. Но вече беше късно.
"Отведете това малко изчадие директно в Девети кръг! Махнете я! Нека се мъчи наравно с Юда!"
Барутът се боеше от искрата.
Абе накратко прецаках се. Поживях си малко в Ада. Бях аперитив на Луцифер. Не беше толкова зле. Даже се запознах с прословутия Данте и неговия Вергилий, който все казваше "Нататък да вървим!".
Голям добряк беше тоя Данте, пада си малко бърборко. Пихме чай в градината ми с еделвайси. Може и да беше кафе. Или лимонада. В Ада никога нищо не е такова каквото Данте пише.
За щастие се оказах не чак толкова глупава и успях да си издействам поне още две съществувания на земята, че имах сметки за уреждане с един Никифор от Византия. Разбрахме се, ако ви интересува. Наздраве!
Родих се за последен път. Поживях си семпло и стерилно първите тридесет години, без да... говоря (родих се глухоняма и една шеста сляпа), но една сутрин леля ми Ели ме събуди. Такава сутрин устроих на света. Направо да не повярваш.
Аз съм Веселина. Мислех, че мама ми е дала това име, защото иска да съм весела, но истината е, че за всичко е виновна някаква си адвокатка. Да, живеем в свят на лъжа, но ние сами се излъгахме. Не сме безразлични.... ако става въпрос за собствените ни задници. Революцията и любовта си вървят ръка за ръка, така че ако този, с когото си те кара да забравиш за световния глад и нуждата от лечение на популизма, значи си намери друг! Всичко, що вършим има значение. Добро или зло. Не сме родени, за да чакаме смъртта, а за да променяме, докато тя дойде. Без звук се говори, ако достигнеш сърцата. Всичко ще чуем, всичко ще разберем. После ще се наядем с шкембе чорба и ще се целунем. Метафората, за която получих тройка беше сравнение на несправедливостите в живота с дъвки. И сега специално за Вас, госпожо по етика и право(много я обичам)- нека всички да си махнем дъвките от подметките!
На кратко е това, дами и господа. Трябва или да се събудим, или да умрем в съня си. Махайте шапките! А за онази сутрин няма да ви разкажа, защото нашият свят никога не си спазва обещанията.
© Веселина Райчева Все права защищены
От възхищение...