Бергамо, Свят Гама, 15 февруари, 2020

   Временният кабинет на лейтенант Сартори продължаваше да се разтърсва периодически. Изпопадаха копията на ренесансовите майстори от стените, вази и пепелници се въргаляха по пода, а самият Давиде лежеше в безсъзнание.

  Бруно Висконти почувства внезапно виене на свят. Гадеше му се, започна да диша на пресекулки и го заболя главата. Стените наоколо се размазаха и залюляха и той не знаеше дали е от трусовете или от прилошаването.

  Старинният телефон на бюрото на лейтенанта иззвъня. Професорът гледаше невярвашо изкорубения апарат със счупена шайба и изтръгнат кабел, който продължаваше да настойчиво да звъни. Накрая, олюлявайки се, той се пресегна към бюрото и вдигна слушалката.

  – Ало! – чу се някъде отдалече, сякаш през дебел пласт памук, гласът на Тай Уанг. – Бруно, ти ли си? Телефонът ти не отговаря, затова реших да се обадя на другия, който ми даде.

  – Тай! – изхриптя професорът и се подпря на бюрото.

  – Бруно, какво има? Откри ли дъщеря ми?

  – Не, Тай, тук се случи нещо…

  – Затова се обаждам. Добре ли си?

  – Не съвсем, но лейтенантът е по-зле. В безсъзнание е, опитах се да го свестя, но не мога. Жив е, усещам пулс, много слабо…

  –  Лейтенантът?

  – Това е дълга история, ще ти разкажа по-късно.

  – Чуй ме, Бруно! Ще те питам нещо, постарай се да ми отговориш конкретно!

  – Добре!

  – Усещаш ли някаква специфична миризма?

  – Да, слабо.

  – Погледни към пода и долната част на вратата! Виждаш ли нещо?

  – Сега като казваш… като че ли има дим.

  – Слушай ме сега! Трябва да застанеш така, че да си колкото е възможно по-високо от пода. Качи се на стол или на маса, ако се наложи. Не се навеждай! Главата ти трябва да е поне на 40 сантиметра над пода. Разбра ли ме?

  – Разбрах. Но ти как говориш въобще с мен? Телефонът е повреден.

  – Това не е реално, Бруно. Чуй ме! Когато главата ти се проясни, издърпай и лейтенанта на място, по-високо от 40 сантиметра. Газът е тежък и се стеле ниско над земята. После, когато се свести, идете на по-горен етаж! Аз ще стоя на телефона, опитай се да го преместиш! Старай се да не вдишваш от газа!

  Бруно Висконти изчака още малко, пое си дълбоко дъх и се наведе над безчувственото тяло на лейтенанта. Хвана го под мишниците и с усилие го вдигна на креслото. Опря главата му на бюрото, после се пресегна пак към телефона.

  – Готово! Тай, ще ми обясниш ли? Имаше земетресение, точно както ти предвиди…

  – Сега не е имало земетресение, Бруно. Всичко е от газа. Първото земетресение сутринта е било истинско и е освободило от земните недра въглеродния диоксид и метана. Те предизвикват халюцинации. Това, което виждаш и преживяваш, не е реално. Стената на язовира няма да се скъса отново. След трагедията през 1923 г. я възстановиха и сега е много по-сигурна, изградена е от изключително качествени материали. Но това не е важно, защото не е имало второ земетресение в Бергамо! Гледах новините. Само леки вторични трусове, които увредените ти от газа сетива са възприели хиперболизирано. Съобщават за изтичане на газ от катакомбите под града. В момента търсят източника и скоро ще спрат теча.

  – Но ти каза… Нали каза, че ще има ново земетресение, че стената ще се скъса, че ще загинат хора, накара ме да настоявам за евакуация! Затова говорих с лейтенанта! Сгрешил ли си? Но как грешката ти съвпада толкова точно с нашето „видение“? За Бога, Тай! По улиците тичаха хора, някои скачаха от прозорците на първите етажи, виждаше се водата, която се насочва към града. И това ли беше халюцинация?

  – Бруно! Погледни пак към прозореца, моля те! – извика Тай. – Виждаш ли сега, с прояснена глава, някъде вода?

  – Не! – каза професорът и се отпусна на безсилно на другото кресло. – Водата би трябвали вече да ни е заляла. Но как е възможно? Винаги съм разчитал на сетивата и усета си. Как може всички да видим едно и също?

  – Масова халюцинация. Отровили сте се с газа. Заради земетресението сутринта, страховете ви и спомена за скъсването на стената, сте видели едно и също нещо – това, от което подсъзнателно се страхувате – трагедията с язовира да не се повтори.

  – Но аз съм учен! Вярвам на трезвата си преценка и …на теб. Ти спаси Дешанг! А сега ме подведе!

  – Много съжалявам, Бруно! Нещо става с изчисленията ми. А и главата ми, нали знаеш! Излезе някакъв абсурд – отрицателна вероятност. Чак след като чух в новините за газа, разбрах. Отрицателната вероятност е нещо, което и се случва, и не, защото не е истинско, но се преживява като такова. Това е хаотична вълна, Бруно, но не тази от скъсването на стената през 1923-та, а друга – идва от Гърция, от Итакския пролив. Там има вулканични джобове, в които се съдържат отровни газове. При земетресения се освобождават и нанасят поразии. При вас отражението на вълната се е изразило в халюцинация. Това е хаотично ехо!

  – Лейтенантът  идва в съзнание.

  – Това е добре! Качете се двамата горе и изчакайте да спрат теча. И потърси Юймин, моля те!

  – Да, сега виждам, че телефонът е цял. И стаята си е наред. Трябва да се обадя и на Мартина. Лаура е в Милано на изпит, а Франческо е на втория етаж, играе компютърни игри, сигурно дори не е разбрал какво се е случило. Но трябва да открия Мартина! Тя е на пазар в Долния град. Надявам се, че и Юймин е добре, ще продължа да я търся и щом я открия, ще се свържа с теб.

  Давиде Сартори вдигна глава от бюрото. Оглеждаше се с тревога и дишаше тежко.

  – Какво стана? – попита той. – Усещах, че припадам. Колко време съм бил в несвяст?

  – Около четвърт час. Не се навеждайте! Трябва да се качим на втория етаж. Ще можете ли да вървите?

  – Ще се опитам. Но какво стана?

  Лейтенантът гледаше към непокътнатия телефон, после плъзна поглед по бюрото – пепелникът и вазата си бяха на мястото, картините с дебелички разголени мъже и жени – по стените, книгите – по рафтовете.

  – Земетресението… – започна той и разтърка челото си. – Ужасно ме боли глава!

  – Нямаше земетресение – каза меко професор Висконти и му помогна да се изправи.

   – Как така? Аз видях! И шайбата ме одраска. Тук! – посочи той китката си, но там нямаше нищо – само гладка белезникава кожа. – Имах рана. Къде е?

  – Не е било истинско! Нямаше земетресение. Всичко е заради газа – каза професорът и посочи към пода, но бялата димка беше изчезнала.

  – Какъв газ? Вие разигравате ли ме? Имаше земетресение, видях го! И вашият приятел го предсказа.

  – Ние с вас май си разменихме ролите – професорът хвана куцащия лейтенант подръка и двамата се отправиха към вратата, а после – нагоре по стълбите. – Преди аз настоявах, че земетресението е истинско, сега – вие. Ще ви обясня, като се качим горе.

  – И дано този път да успеете да ме убедите, защото няма да оставя тази работа така – закани се лейтенантът и залитна, докато двамата влизаха в обширния хол на втория етаж.

  – Знам, знам, вие сте като булдог – захапете ли някой факт, повече не го изпускате. А истината е много по-сложна от простия набор на факти.

  Професорът настани лейтенанта в един от фотьойлите пред телевизора и дръпна щорите. Дъждът отдавна беше спрял и стаята се изпълни с ярката светлина на слънчевия февруарския следобед.

  – Фактите са всичко – измърмори лейтенантът. – Останалото са словесни еквилибристики. Този ваш Тай Уанг –  бих искал да говоря и с него! Да разбера как така предвиди земетресението.

  – Земетресение нямаше – настоя меко професор Висконти. – Тай Уанг е в Ухан. Струва ми се, че ще ви бъде малко трудно да го доведете тук, за да ви изложи фактите. Ще трябва да се осланяте на думите ни – моите и неговите. И на всички останали – посочи той телевизионния екран.

  „Масови халюцинации в Бергамо, вследствие изтичане на газ“, съобщаваше младичка, изрусена и деликатно гримирана водеща. „Течът е предизвикан от земетресението, разлюляло града и околността рано тази сутрин. Вследствие отравянето с метан и въглероден диоксид, множество хора са видели несъществуваща водна стена да се насочва към града и са изпаднали в паника. Има ранени, опитали се да скочат от прозорците на първите етажи, както и получили травми при бягството на тълпите по улиците на града. Краткотрайното затопляне, придружено от силен южен вятър, превърна натрупалия сняг в киша и е предпоставка за възникване на нови инциденти. Апелираме към гражданите да не се поддават на паника и да се приберат по домовете си. Опасност от скъсване на язовирната стена няма.“

  Давиде Сартори стоеше, вторачен в екрана, сякаш не смееше да диша. Професорът разсеяно слушаше. Безпокоеше го нещо, което Тай беше казал, малко преди да затвори телефона: „Отрицателната вероятност може да е някакъв вид изпреварващо дежавю, а вие да сте видели не нещо, което се случва в момента, а това, което може да се случи в бъдеще. Не съм сигурен, защото досега не се е получавал подобен резултат, трябва да имам повече наблюдения, за да направя извод“.

  „Вероятностна халюцинация?“, мислеше си професорът. „Що за чудо пък е това?“

  Каквото и да беше, трябваше да се свърже с Мартина и да посрещне Лаура. Навън все още не беше безопасно.

  – Вървим вече почти два часа. Как мислиш, къде сме?

  – Някъде близо до югоизточния ръкав на Комо. Бях се заблудил сутринта из галериите и професорът спомена, че има тунели, които продължават чак до река Ада и до планината Сан Примо между двата ръкава. Но ние непрекъснато се изкачваме, което значи, че не може да вървим на юг, към Ада. Доколкото разбрах, единият тунел излиза на брега на реката, докато другият минава под нея и после стига до Сан Примо, в Ларианския триъгълник¹.

  – Но ние не се спускаме надолу, вървим само нагоре.

  – И аз това се чудя.

  – Как е кракът ти?

  – Странно, но е добре. Почти не усещам болка. Само в началото беше трудно да стъпвам. Сега като че ли всичко е наред.

  Юймин, която вървеше напред, внезапно спря.

  – Коридорът се разклонява – каза тя. – Знаеше ли за това?

  – Не – озадачи се Дешанг.

  – Накъде да вървя?

  – Върви след светлината. И без това сме решили да ú се доверим.

  Известно време вървяха мълчаливо. После коридорът започна стръмно да се изкачва и скоро пред тях се появи обширен отвор, през който синееше късче небе.

  Мълнията постоя известно време пред отвора, после се стрелна навън. Двамата я последваха.

  Намираха се на висок връх, обрасъл с широколистни и иглолистни дървета.  Далече на северозапад се виждаше обширно езеро, а на юг криволичеше река със зеленикави води и скалисти брегове. Под хълма, на който стояха, имаше малко селце с разпръснати из склоновете къщи, потънали в зеленина, с бяла църква до тясно площадче, обградено с ниски, спретнати сгради.

  – Не сме под връх Сан Примо – каза Дешанг. – Това долу е река Ада, а селцето трябва да е Монте Меренцо², познах го по църквата „Св. апостол Павел“. Тук през януари се устройват празненства в чест на светеца. Съвсем близо сме до Бергамо. Мисля, че ако се спуснем от другата страна на върха, ще видим и града.

  – Да отидем в селото. Там ще потърсим помощ. Ще прегледат крака ти и ще си заредим телефоните. Сигурно има обхват. Можеш да вървиш, нали?

  – Кракът почти не ме боли. Пък и не е далече. Ще го задържиш ли? – погледна той пръстена на ръката ú. – Ако не го искаш…

  – Искам го! – отговори Юймин и тръгна към селото.

  Дешанг я последва.

  Приветливият фелдшер в медицинския пункт ги изгледа с любопитство, когато казаха, че идват от Бергамо. Превърза крака на Дешанг и му даде болкоуспокоително. Предложи им да ги заведе до града с колата си, бил приятел на професор Висконти.

  – Там вече обстановката е спокойна – каза. – Намериха теча и взеха мерки. Извънредното положение е отменено.

   – Извънредно положение? – спогледаха се двамата китайци.

   – Да, заради газа. Не знаете ли?

  В този момент телефонът на Юймин иззвъня. Беше Тай Уанг.

   – Дъще, най-после! – възкликна той. – Добре ли си? Нямаш представа колко се безпокоях. Къде беше?

  – Добре съм, татко! Извън Бергамо съм. Телефонът ми нямаше обхват, а после батерията се изтощи. Вече я заредих. Сега се прибираме.

  – Юймин, слушай ме внимателно! Не трябва да оставаш повече в Бергамо. Още утре трябва да се прибереш в Ухан!

  – Но, татко! Имам още цяла седмица!

  – Не спори, а направи, каквото ти казвам. В Бергамо си в опасност!

  – Там всичко вече е наред. Докторът каза…

  – Какъв доктор? Пострадала ли си?

  – Не аз. Тук се случи нещо. Ще ти разкажа, когато се приберем. Но не мога сега да си тръгна от Бергамо. Ще говорим за това по-късно.

  – Юймин! – викна Тай, но девойката вече беше затворила.

                                             Остров Кефалония, Свят Делта, 16-ти век

    Илюзията край кладенеца на дъното на Итакийския пролив постепенно се разсея и от утаяващия се мътен дим възникна котешка усмивка с остри, сякаш покрити с вакса мустаци. После се появиха лицето, тялото и накрая – черната като непрогледна нощ опашка на котарака, с бяло връхче накрая.

  Вакса Чеширски погледна нагоре и като се убеди, че тесарактът се е затворил откъм кладенеца в Жировичи, се приближи до стената, където допреди малко лежеше бездиханното тяло на Юйлин. Чудовището отдолу въздъхна насън и тази великанска въздишка изстреля от развълнувалите се отново подводни скали черна, свистяща стрела – птица с продълговата глава, остър, издаден над челото гребен, дълъг, зъбат клюн и почти двуметрови ципести криле.

  – Не умираш, а? – процеди през зъби черният котарак и скочи нагоре към птицата.

  Успя да докопа едно от крилата ú и го съдра, но птеродактилът ловко се изтръгна от лапите на звяра и се устреми към повърхността заедно със струята избликваща от дъното на морето вода.

  – Тесарактът може да пусне затворената в него жертва, само ако вътре има Чеширска котка. Ех, Вакса, кой ти каза да си вреш котешкия нос, където не са те канили? Да беше си сдържал хищническите ловни импулси! – промърмори Мирабела и продължи да пише с увлечение.

  Във въздушния мехур, в който отново се беше превърнал тесарактът, вече нямаше никой – само една много разочарована, антрацитночерна Чеширска котка, с късче ципесто крило между зъбите, което постепенно започна да се превръща в бяло птиче перо.

  И като комичен завършек на цялата тази показателна сцена, от мокрите небеса на затворения тесаракт към котарака бавно се спусна грубо издялана дървена овчарска свирка – дудката на Миколашка, която той бе изпуснал в кладенеца, докато се бореше с избликналата в Жировичи вода.

  Вакса притисна дудката с предната си лапа и тя издаде хриптящ, протяжен звук. За радост на самоукото момче, творението му можеше да свири, но той никога нямаше да разбере за това.

  Хайредин продължаваше с любопитство да разглежда изящното сребристото украшение, което готвачът Юсеин беше намерил в корема на рибата меч.

 Внезапен силен тласък на кораба прекъсна това приятно занимание. Пиратът залитна към борда, сребърната брошка се изплъзна от ръката му и цопна в морето. Юсеин беше отхвърлен назад, към кърмата, и се просна в цял ръст на палубата, близо до една от лодките.

  Разтревожените моряци заизлизаха от каютите и се струпаха на десния борд, вглеждайки се в морето и сочейки нещо с възгласи на учудване.

  Огромни сиво-черни гърбове, увенчани с перки, се мяркаха сред вълните и заобикаляха постепенно галерата.

  – Косатки – промълви Хайредин на готвача, който се беше изправил и се приближи до него, вперил невярващ поглед в морето.

  – Не съм виждал такива по тези места – има ги само на запад, при пролива на Херкулесовите стълбове. Идват от голямото море отвъд. Обикновено не навлизат толкова навътре на изток. Как са попаднали тук, в Йонийско море? – зачуди се Юсеин и с тревога се взираше във все по-стесняващия се кръг от гигантски животни.

  Хайредин издаде кратка заповед на гребците да ускорят темпото и да бъдат вдигнати и другите платна. Корабът се заплъзга като лекокрила птица по бурната повърхност и скоро косатките изостанаха. Те сякаш и не се стараеха много да победят в това своеобразно състезание, сякаш вече бяха постигнали целта си.

  Хайредин се отдръпна от рула, откъдето даваше заповеди и погледна назад, към очертанията на планинските върхове на острова. Внезапно силен трус разлюля крайбрежието, а водата навътре в морето закипя и оттам изригна огромен воден стълб. От него се изтръгна зловеща черна птица с огромни криле и отворена зъбата уста. Тя се стрелна към един тъмен облак в небето и изчезна.

  – Какво беше това, господарю? Корморан ли?

  – Не знам, Юсеин, но и не ме интересува. Добре, че не бяхме наблизо, този воден стълб можеше да преобърне галерата!

  – На някои места наричат кормораните морски дяволици – каза замислено готвачът. – А това нещо наистина приличаше на чудовище. Колко хубаво, че не ни се изпречи на пътя! А и косатките ги няма.

  Хайредин не отговори. Той вече се взираше напред и насочваше кораба към изхода на пролива.

  Корабите на османския флот бяха получили заповед да се изтеглят от водите на Елада и да се насочат на северозапад, към Апенинския полуостров и Генуа. Барбароса знаеше, че това означава нови битки, но и нови богатства – за слава на Аллах, султана и неговия собствен, понякога бездънен джоб. Затова, въпреки малкото приключение и загубата на интересната дрънкулка, отново беше в добро разположение на духа.

                                                                         Миден, наши дни

  – Я виж ти! Момченцето сова се оказа момиченце. Нейно Грозотийско Височество Персефина Втора Хадеска не била опънала петалата. Какво разочарование! А горката неутешима жена змия търси дъщеря си Юйлин в кладенеца вече няколко века. Колко недалновидно от нейна страна! И как пръстенът Астерикс се е озовал у Персефина? – Алибей възникна зад гърба на Мирабела и се ухили подигравателно.

  – След като си е спомнила миналото, е намерила пръстена сред вещите, останали от идването ú като бебе в Хадес – дрехите, в които е било облечено детето и този пръстен. Бил е даден на Юйлин от Деши, също както Дешанг даде своя на Юймин. Оттогава го е носила като спомен от загиналия си съпруг.

   – Мда! Някои носят тежки пръстени с брилянти, а други – евтини дрънкулки.

  – Мда, а някои са ужасни досадници и не оставят човека да напише и ред, без да си пъхнат носа в писанията му. Разкарай се, Алибей! Още не съм се отказала да те съблека насред стадиона в Милано!

  – Ауу, колко грубо! – проплака дяволоидът. – И сигурна ли си, уважаема, че ще стигнеш въобще до този прословут мач? Говориш за него още от първите глави, а мачът все не идва и не идва…

  – Какво искаш да кажеш?

  – Ами знам ли? Аз съм само един досадник, който все си пъха носа в чуждите писания – каза заядливо дяволоидът и се разтвори във въздуха.

                                                                                  /Следва/

 https://www.youtube.com/watch?v=uoxY6fX2sqo&list=RDuoxY6fX2sqo&start_radio=1

 https://www.youtube.com/watch?v=b50Gb3bPNI8

1. Лариански триъгълник – планинската предалпийска територия между двата южни ръкава на Лаго ди Комо – между селищата Комо, Беладжо и Леко. В центъра на триъгълника се издига планината Сан Примо.

2. Монте Меренцо – това село съществува, но е по-далече от Бергамо и описанието му е приблизително.