Войната не е приключение. Войната е болест, като тифа.

                                                  Екзюпери

   Фуражката деформира главата.

                                        Народна мъдрост

                                                                   Миден, наши дни

  – Шапката!

  Алибей възникна в стаята на Мирабела, както обикновено – внезапно и безцеремонно.

  – Какво за шапката?

  – Ту имам, ту нямам клоунска шапка. Как става тоя номер? Да не е шапка невидимка?

  Мирабела се извърна неохотно от компютъра. Лицето на дяволоида беше навъсено и някак посърнало.

  – Доколкото виждам, все още имаш глава, което значи, че имаш и шапка.

  – Грешиш, сладурче! Според глупавата ви приказка за Гюро умника, ако имаш шапка, значи имаш и глава, а не обратното.

  – Ама много си начетен бе, Алибей!

  – Лейтенантът ми намери обувката в катакомбите, но ти пък ми забрави там шапката.

  – Не съм! Но както виждам, и ти не си! – кимна Мирабела към джоба на дяволоида, откъдето се подаваше къс жълто-оранжева материя.

  Алибей хвана с изкривените си като от артрит пръсти крайчеца на шапката, измъкна я от джоба си и с непресторено отвращение я хвърли на бюрото на писателката.

  – Ако знаеш само как ми е втръснала цялата тази клоунада! Направи нещо!

  – Алибей, не можех да я включа в последната глава, защото Пепеляшка си е загубила само обувката. Образът щеше да се компрометира. Но, като гледам, ти си решил проблема.

  – Да! Наложи са пак да лазя под развалините, за да я намеря преди карабинерите. Но пък не намерих обувката, за разлика от тях.

  – Е, ти имаш алиби. Извън подозрение си. Не го мисли толкова! Щях да ú измисля приложение на шапката.

  – Като на чантата на Юймин ли? Онази, която загуби, когато падна в катакомбите?

  – Шт! Още не съм решила дали това да е нищо незначещ детайл или да е нещо от рода на пушката на Чехов. Сещаш се – онази, дето трябва непременно да гръмне до края на произведението.

  – Добре, че не взех и нея, чантата имам предвид! Ако някой ме беше видял с дамска чанта под мишница и клоунска шапка, подаваща се от джоба, щеше да ми отиде репутацията!

  – Ти имаш репутация?

  Мирабела се засмя на въздуха, който вече беше с дъх на сяра и парфюм „Мъжът в черно“ на Булгари и някак леко нагарчаше.

  – И да сложиш „Следва“ в следващата част! – донесе се от екрана скърцащият, заглъхващ глас на дяволоида.

  – Аз, аз, аз… – отговори ехото.

  – Ти, ти, ти… – каза с досада Мирабела и неочаквано хлъцна. И после пак. И пак…

  – Кой ме споменава пък сега? – промърмори писателката и посегна към бутилката с минерална вода „Сан Бенедето“.

  Хълцането ú спря като по чудо и тя продължи необезпокоявано да пише.

                                                     Залата за наблюдения, Спиралния ръкав

  Докато наблюдаваше рошавата физиономия на Алибей на екрана, Каспар почувства внезапно и неконтролируемо желание да тропне с копито, да козирува с ноктеста лапа и да запее химна на Касиопея – толкова дълбоко беше вкоренено в него верноподаническото преклонение пред авторитета на членовете на кралското семейство, че нищо не можа да го изкорени през столетията, прекарани в служба на Светлината –  нито напътствията на разума, нито искреното му убеждение, че е на правилната страна.   

  Диспечерът на Залата потисна този непроизволен атавистичен порив и впери антрацитно непоколебим поглед в екрана. Отсреща му отговори също толкова непоколебим и спокоен поглед, а нюансите в очите на  царствения дяволоид бяха една идея по-непрогледни и хипнотично омагьосващи.

  – Е, срещнахме са най-после, брат мой, враг мой – каза тихо Алибей, като разглеждаше с хладно любопитство сънародника си. – Толкова много бях чувал за теб, ето че сега имаме възможност да говорим очи в очи, така да се каже – фронтално!

   – Казвай какво има, Алибей! – прекъсна го фамилиарно и пресилено дръзко Каспар, в стремежа си да преодолее нежелания настойчив призив на кръвта си и да не се поклони моментално и безпрекословно в очакване на височайши заповеди. – Нямаме време за врели-некипели! Ако искаш да ни съобщиш нещо важно, говори!

  – По-полека, сладурче! – каза меко наследникът на Касиопея и от тази мекота по тъмната, с оттенък на прегоряла лава кожа на Диспечера  пробягаха хиляди нажежени железни иглички. – Къде отиде доброто ти възпитание? Доколкото знам, ти си роден и образован на Касиопея, как успя за няколко столетия да загубиш всичките си маниери?

  – Вече не съм под вашата юрисдикция, мистър Симън, пък и вие абдикирахте. Нямаме време сега за лирични отклонения и формалности! А и аз имам куп други задължения. Моля ви, ако имате нещо да ни кажете, не го увъртайте!

  – Молиш? Това вече е по-добре – изхъмка Алибей, после невъзмутимо продължи: – Първо, искам да знам дали си упълномощен да ми дадеш някои гаранции.

  – Упълномощен съм. Но те ще зависят от информацията, която ще споделиш – премина пак на „ти“ Каспар.

„Я го виж ти, кралския ренегат!“, помисли си ядосано той. „ Говори ми фамилиарно, а аз се церемоня, откъде накъде? Тук сме равни. Освен това, той дойде при нас и иска нещо. Да видим какво!“

  – Гаранциите касаят живота на сина ми, както можеш да се досетиш. Наскоро беше извършено покушение срещу него. Това коренно промени разположението на сърцето ми и отношението ми към каузата на Мрака, на която доскоро бях верен.

  „Че ти имаш ли сърце? По-скоро късче сгурия от бреговете на Касиопейския океан!“

  – Имам правомощия да ти дам някои гаранции, но е важно какво ще споделиш – каза на глас Каспар и зачака.

   – Добре – промърмори примирително Алибей. – Кажи на вашия гръмовержец, че Бергамо и околността като място и мачът като време са Повратна точка, той ще ме разбере.

  „Повратна точка? Време и място, при което е възможно възникване и разпространение на вълна не само напред, но и назад – към миналото. В повратните точки може да се промени историята на Световете. Може да стане друга и самата тъкан на Мирозданието, начинът, по който се развиват и функционират Световете и времената. Ето защо Координаторът беше толкова разтревожен! Разбрал е преди нас. Повратна точка досега е имало само веднъж – при Прегрешението в С-Едем.“

  – Не ни казваш нищо ново! – отговори привидно хладно Каспар. – Мислиш ли, че нашият Координатор вече не се е досетил?

  – И кога се е досетил, ако мога да попитам? – каза внимателно Алибей, а всепроникващите му очи сканираха диспечера с остър, разобличаващ поглед, от което той се почувства като малко дяволоидче пред портретите на венценосните управници на Касиопея.

  „Преди малко!“, едва не отговори той, но навреме се окопити.

  – Другото нещо, което имам да съобщя е, че открих една от Вратите, които имат директна връзка с Планината на всички Светове. Ако знаете къде е и минете през нея, ще се озовете там, където Шуайджан държи физическото си тяло и ако успеете да го унищожите, ще неутрализирате и опасните ú пипала. Вече пленихме едно от тях в Бергамо и убихме Избрания, това трябва да ви е известно.

  – Знаем това и се отнасяме с благодарност – каза сериозно Каспар и потръпна при спомена за гледката на извиващия се Блеещ Джокер и посинелия труп на Джън Чън под него. – И къде е Вратата?

  Каспар усети как Залата с наблюдателите зад гърба му притихна. Колегите му Същества продължаваха да наблюдават екраните си, натискаха бутоните на клавиатурите, изчисляваха и записваха нещо, но диспечерът не можеше да се освободи от усещането, че вършеха всичко това машинално и цялото им внимание беше насочено към разговора му с Алибей.

  – В Чернобил. Ходих там по време на аварията. Всъщност, последвах Джиа от Жировичи. Тя беше привлечена от Светлината да помага на жителите на Припят. Нали е минала през Гърлото, беше неуязвима за радиацията. Аз исках медальона, затова тръгнах след нея. И случайно открих Вратата към Планината. Не минах през нея, но зърнах Шуайджан. И това, което видях, ме накара да преоценя приоритетите си.

  – И можеш да ни съобщиш точните координати?

  – Да, но преди това – обещаните гаранции.

  – Добре – каза Каспар. – Минавало ли ти е през ум, че опитът на слугата ти да убие Дун не е първият?

  – Какво искаш да кажеш? – настръхна Алибей, а погледът му не обещаваше нищо добро.

  – Искам да кажа, че не е зле да помолиш твоя приятел, професора, да направи изследване в лабораторията на лекарството, което Джън даваше редовно на сина ти. Може да открие интересни неща!

  – Смяташ, че Джън е давал на Дун и нещо друго, освен лекарството?

  – Не смятам, знам.

  – Но това означава…

  – Означава, че ако не беше това „лекарство“, синът ти отдавна нямаше да има нужда да се превръща в статуя и да търпи издевателствата на слугата ти под формата на загриженост в продължение на месеци и години, без да може да му отвърне, докато е вкаменен. Синът ти отдавна е здрав, Алибей! Брошките, особено „Кафявата детелина“, свършиха отлична работа. Дун трябва да изпие само няколко дози чай „Да Хонг Пао“, за да затвърди резултата, а после да използва брошките периодически за профилактика.

  – Синът ми е здрав? Синът ми е здрав!!!

  Лицето на екрана претърпя невероятна трансформация само за секунди. От навъсено и бледо, то постепенно просия и в антрацитните цепки на очите му проблесна сълза на неистова радост и засилваща се надежда.

  Каспар потрепери при вида на това невероятно преображение. Сега абдикиралият наследник на трона на Касиопея започна да прилича на себе си от младите и безгрижни години – с живо, интелигентно, малко арогантно, но и приветливо лице с изключително проницателен поглед. А сияещото щастие от неочакваната новина го правеше да изглежда почти красиво.

  – Много ти благодаря, Каспар, за радостта, която ми донесе! Няма да забравя жеста на привържениците на Светлината и ще се отплатя достойно – отсега нататък имате  верен и всеотдаен приятел в мое лице! Можете изцяло да разчитате на мен! А сега ми позволи да се оттегля! Трябва да обмисля новината. А, да, и още нещо: пазете внучките на Джиа! Едно от пипалата на Змията е по петите ú. Само с помощта на момичетата може да победим Шуайджан.

  „Ние? Вече сме „ние“? Това наистина е напредък!“, си каза Каспар, докато гледаше как екранът избледнява и угасва.

  – Внучките? – зашушна Нерей над ухото на Нефертити. – Той и това ли знае?

  – Явно. Щом ни предупреди за преследвача на Джиа – отговори му също шепнешком жената сфинкс. – Брошката на знанието този път е проработила.

  – Дали ни каза всичко?

  – Знам ли? От него може да се очакват всякакви дяволии, в кръвта му е. Покаяние, покаяние, но сиренето е с пари, само в капана е безплатно!

  Екранът отново стана черен и този път дори ехото не се обади. Явно беше съгласно с констатацията на Нефертити.

                                                                              Хадес, наши дни

  – Добре де, няк’ва банда галфони клъцнала единия израстък на оная, чалнатата маркучка, дет’ не мога даже да ú кажа даже името, щот’ има само една сонорна –  голям праз! Ще си пусне нов убийствен филиз, както аз си пускам бакенбарди, кат’ искам да съм як кат’ Елвис! К’во толкова, а, кралю? Що ти щръкнаха така космалаците на чутурата, заради няк’во си пипало? К’во беше т’ва шубе, дет’ те тресеше кат’ разбрицан трамвай на кофти релси?

  Мишелъв подскачаше около господаря си, вече с две розови еспадрили на кривичките, тънки крака, а шкембенцето му с диаметър, двойно по-голям от главата му, се тресеше в такт с подскоците.

  Емпуза, с идеално пригладена сребриста коса и безупречно подредени облачни дипли на туниката, седеше пред огледалото, което сега отразяваше само замислената му физиономия с горящи в сапфирено синьо очи.

  – Защото, космата и мустаката чутуро – Емпуза протегна мъгляв пръст и чукна мишока по челото под каскета, при което той изцърка уплашено, –  това, което видяхме преди малко, беше Повратна точка. Знаеш ли какво е Повратна точка, умнико?

  – Хич си нямам и представа!

  – При Повратната точка, която може да продължи часове, дни или седмици, е възможно всичко да се промени. Всичко, чатиш ли?

  Мишелъв закима, въпреки че от разфокусирания поглед, с който следеше променящите се очертания на призрака, ставаше ясно, че нищо не разбира.

  – Матадор! – обърна се кралят на Хадес към наместника си, забравил вече за косматия си миниатюрен съветник. – Разпореди проверка на фортификационните съоръжения! Приготви арсенала, да е в бойна готовност! Събери отрядите от призраци и динозаври! Усили охраната на Цитаделата! Отдели достатъчно далтони и мъртва вода за специалните части! Свържи се с Вакса и с тираните на останалите тъмни Светове! Обяви мобилизация, евакуация, конфронтация, рекултивация, машинация и дезинформация, всичко там, което е нужно, за да са войските ни в идеална кондиция! Ще се наложи да нападнем първи, за да не ни изпреварят. Ама ти още ли си тук? Бегом!

  – Тъй вярно, сър!

  Матадор препусна в тръс към вратата и тя се тресна след него с многозначителен ентусиазъм.

  – Усещам нещо, Мишелъв – каза угрижено кралят и отново надзърна в огледалото, но сребристата му повърхност този път мълчеше. – Нещо се мъти и това не ми харесва! Нещо се носи във въздуха и името да не ми е Емпуза, ако скоро не разбера какво!

                                                                                             /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=rxCOPbc7v80

https://www.youtube.com/watch?v=MJGe2Dujm7s