На остров Кефалония времето тече толкова бавно, че стига за всичко. А в Аргостоли спокойствието е цар и господар.

                                                                                Из рекламна брошура

  Мъдростта на китайската стратегия учи: Изкусният пълководец постига победа без сражение. Великият воин не воюва.

                                   Изкуството на войната – древен китайски трактат

                                                       Остров Кефалония, Свят Гама, 17 век

  Едва беше започнало да се развиделява. Над планините в далечината избиваше като тънка и неясна черта бледо зарево, което постепенно се наливаше с цвят и се канеше да превземе тъмното, прилично на обърнат купел небе.

 Дворът на манастира беше сънен и пуст, камбаната на върха на камбанарията мълчеше. Само гълъбите пърхаха суетливо и нещо си говореха, но клокочещият, напевен звук от гласовете им се сливаше с бученето на реката в дерето и се губеше някъде между скалите около Гърлото на дракона.

  Джиа се протегна в сухата и удобна хралупа на милапидията и се прозя.

  „Толкова е спокойно тук!“, помисли си за пореден път тя. „Благодаря ти, Мариам, за този кратък, но толкова необходим отдих!“

  Изпълзя навън. Все още беше облечена в дрехите, с които дойде от Ухан – дънки и тъмносин плетен пуловер с извезани бели лилии, леки и удобни обувки без ток.

„Монахините скоро ще се събудят. Как ли ще реагират на появата ми? А и започнах да огладнявам!“

  Протегна ръка и откъсна един от яркожълтите плодове на вековното дърво. „Прилича на неши¹ – и на външен вид, и на вкус. Харесва ми! И все пак, в кое ли време съм попаднала?“

  – Около сто години след последното ти пребиваване тук.

  Мариам се появи внезапно и се усмихна на мълчаливото учудване на ангелицата с начената ябълкова круша в ръка:

  – Все още не съм способна да чета мисли, успокой се! Видях как се оглеждаш, ясно бе за какво си мислиш. Монахините няма да кажат нищо, защото няма да разберат, че си тук. Не трябва да разбират!

  – Но аз се намирам в двора на манастир насред село с много жители, как ще се крия в хралупата девет месеца? Това не са дивите гори на Жировичи, малко трудно ще остана незабелязана!

  – Няма да останеш тук толкова дълго, че да бъдеш забелязана. Освен това хората имат навика да търсят скритото, а да не забелязват очевидното.

  Мариам протегна кратунката, която държеше.

  – Трябва да ускорим малко нещата. Оставих те тази нощ тук, защото нямаше вероятност някой да те види, а и защото имах нужда от време, за да приготвя еликсира. Трябва да го изпиеш, Джиа!

  – Какъв е този еликсир? – намръщи се ангелицата. – Мислех си, че след Жировичи повече няма да си имам вземане-даване с отвари. Може да помагат, но са отвратителни на вкус!

  – Направен е от трева еднодневка². Ей тази там! – Мариам посочи гъстата, жилава растителност по  отвесния бряг на реката. – Само някои от стръковете са истински, другото е буренак. Сутрин е зелена, на обяд цъфти, вечер прецъфтява и умира. Отварата от нея ще ускори процеса на съзряване на плода ти и раждането.

  – Искаш да събереш девет месеца в един ден? Това е невъзможно! Тялото ми ще се пръсне! Вярно е, че съм издръжлива, но чак толкова…

  – Съзряването на плода няма да стане в тялото ти – каза Мариам и погледна към дървото, чиято огромна корона безмълвно се очертаваше на просветляващото небе.

  – Това ли било… – промълви невярващо Джиа и се вгледа в гъстите клони, сред които с тихо сияние се открояваха ароматните клъбца на плодовете.

  – Да, милапидията е таошу³ – дърво дойка. Ако сложиш зародиш в плода му, детето ще се роди след минути, след няколко часа ще проходи, на обяд ще бъде юноша, а след залез слънце ще е вече старец и ще умре. Трябва да свалиш внучката си от дървото малко след обяд, когато е съзряла девойка – тогава силите ú ще са в апогея си. Ако слезе по-рано, няма да е достатъчно силна, за да се пребори с Мрака, а ако закъснееш, ще умре. Внимавай да не се счупи клонът с плода, защото тогава детето пак няма да оцелее. И не забравяй, Шуайджан я търси! Ще направи всичко възможно да я открие и убие. Това дърво е специално, плодът със зародиша не хвърля сянка и не дава ехо, така че детето ще бъде в известна степен защитено, но моля те, бъди много внимателна!

  – Мислех, че подобни дървета растат само в планината Иншан – у дома, в Китай – каза все още недоверчиво Джиа. – И нали таошу всъщност е магическа праскова, а не неши!

  – Не видът, а функцията определя дали едно дърво е таошу. Това не е ботанически сорт, а концепция. Синтезирано знание за естеството на времето. За подробности може да попиташ сфинксовете от планетата Стоунхендж. Ти познаваш един от тях – този, който отговаря за Часовника в Бергамо.

  – Но аз живях повече от десет години в този манастир. Щях да чуя нещо или да прочета в архивите. Нима никой не знае какво всъщност е това дърво?

  – Знаят, че е свещено. Аз го осветих, като ги оставих да намерят иконата ми под него. А плодът, който износва деца, се ражда веднъж на хиляда години. Твърде дълъг срок за краткия човешки живот.

  – Но милапидията не живее хиляда години, не живее дори и сто.

  – Безсмъртието се изразява не в броя на годините, а в младите филизи, които дават потомство. Като тези – посочи Мариам зелените фиданки около дървото. – Те са рожби на милапидията и след няколко поколения техните филизи ще дадат още един вълшебен плод.

  – Добре! – реши се най-после Джиа. – Ще изпия отварата ти.

  Тя надигна кратунката и пресуши сладникавата течност, която се оказа гъста, ароматна и почти поносима на вкус.

  – После?

  – После трябва да изтърпиш малко болка.

  – Не ми каза, че ще боли! – извика Джиа и се хвана за корема, преви се, а после падна на мекия тревен килим под дървото, гърчейки се и издавайки приглушени звуци.

  – Не ме попита! – каза Светата Дева и протегна ръка към корема на ангелицата, която от болка беше възвърнала ангелския си вид и крилата ú се влачеха и метяха прахоляка по двора.

  – Две са! – каза изненадано Мариам. – Момче и момиче. Джиа, имаш внук и внучка. Два от зародишите са оцелели! Това не трябваше да се случва!

  Тя вдигна ръка към най-близкия плод и единият от ембрионите потъна в него, а плодът възвърна формата си и остана гладък и цял, без следа от каквото и да било вмешателство. После Девата стисна юмрук!

  – Не! – извика Джиа и се вкопчи в ръката ú, опитвайки се да я отвори. – Изгубих вече едно внуче, няма да ти позволя да убиеш още едно!

  – Джиа, това дете е непредвидено. Не се знае до какви последствия ще доведе оставянето му. Може да поставим на карта оцеляването на Светлината.

  – Не ме интересува! – каза яростно жената змия и крилете ú се прибраха и изчезнаха зад гърба ú. – „Как може да искаш да спасиш света, ако не можеш да спасиш един-единствен човек“³, нали?

  – Ако аватарите момичета на Белинда имат брат, това ще наруши баланса. Не можем да рискуваме. Трябва всички с кръвта ти да притежават енергията ин, за да могат да се справят с мрака.

  – Но енергията ин е тъмна. Защо да я няма и ян – светлата енергия? Как ще победим Мрака – с още мрак?

  – Знаеш, че не става въпрос за Мрак и Светлина, а за видимото и съзнателно, което е на повърхността – логиката и разумът, срещу подсъзнателното, което е дълбоко в нас – интуитивното и магичното. Приравняването на тези две страни на човешкия ум към мъжкото и женското начало е само условно.

  – Именно! – отново извика Джиа, а после се огледа стреснато и продължи тихо и трескаво. – Откъде може да знаеш какъв ще бъде внукът ми? Може да е интуитивен и ирационален! Не трябва да решаваш с лека ръка!

  – Добре, Джиа, убеди ме! – каза Мариам и отново протегна ръка към плода.

  Вторият зародиш изчезна във вътрешността на милапидията също толкова бързо и без следа, както и първият.

  – Но трябва много да внимаваш, казвам ти го за пореден път! Там няма достатъчно място и хранителни вещества за два ембриона. Те ще се борят за надмощие и единият може да не оцелее. Рискуваш да изгубим момичето. А то ни е нужно!

 – Не, аз вярвам в децата си! Те ще се справят!

 – Ще ми се и аз да имах твоята вяра – каза тихо Ева-Мария и лицето ú придоби скръбно изражение. – Аз загубих по този начин дете в утробата си, Джиа. Едното се оказа по-силно и оцеля, за разлика от другото. А после един от живите ми синове уби другия. Ти знаеш!

  – Знам! Както знам колко силна може да бъде ненавистта между брат и сестра. Но това няма да се случи с моите внуци, сигурна съм!

  – Добре, доверявам се на преценката ти. Дано не се заблуждаваш! Остана само още едно нещо.

  – Какво?

  – Скоро тук ще стане пренаселено, монахините ще се събудят и до сиестата следобeд през двора ще минат много хора – миряни и служителки на манастира. Трябва да те скрием!

  Мариам взе брошката и поръси Джиа със златистия прашец, мълвейки молитва.

  След малко една птичка със смолисточерно телце, смарагдови криле, червена глава и жълти крачка пърхаше в клоните и издаваше остър, ясен звук: „Ко-ко-о-о!“ Приличаше на дрозд, но беше по-дребна и по-пъстра. Едва се мяркаше из клоните и свистеше като изпусната от тетива мълниеносна стрела, която можеше само да бъде чута, но не и видяна.

  – Дзинуъй⁴– птицата на твърдата воля. Най-трудноразличимата от всички. Хората ще те чуват, но няма да те разбират. Ще можеш да разговаряш само със Същества. Никой няма да ти обръща внимание и ще можеш спокойно да бдиш над внуците си.

  – Благодаря ти, Мариам – изчурулика птичката, кацна на клона до вълшебния плод и притихна там.

  Мариам се протегна, окачи медальона на гушката ú и мълком се разтвори във въздуха.

  Мина повече от половин час, преди да се случи нещо. Когато слънцето се откъсна от склона на планината и заплува величествено в бистрото, ясно небе над Кефалония, малката жълта топчица на клона до птицата се размърда. Отначало от едната ú страна се показа бяла главичка на червейче с формата на буквата Y, а после от другата страна изникна също толкова малка и също толкова прозрачнобяла главичка, но с триъгълна форма.

  „Какво е това?“, си каза разтревожено Джиа и се приготви да клъвне неканените гости.

  После се вгледа по-внимателно. Бяха гъсеници – с по три чифта очички и кукички на тънките, почти невидими крайници. Отстрани на тялото имаха петънца, които приличаха на очи на нощна птица.

  Двете мъничета гризяха плода с невероятен апетит и след минута от него останаха само семките, които се разпиляха по земята. Гъсеничките плъзнаха по клона към пресните зелени листа и се заеха с тях. Чуваше се само шумоленето от невидимите им челюсти, с които прегризваха листата и ги поглъщаха с главоломна скорост.

  „Внуците ми са пеперуди? Но как?“, Джиа погледна с умиление и учудване гладничетата и се отмести, за да им освободи място на клона.

  Камбаната на манастира удари за утреня. Из двора се засуетиха монахини, които тичешком влизаха и излизаха от църквата. Започнаха да се появяват и ранобудни миряни. Никой не поглеждаше към дървото, с което всички бяха толкова свикнали, че го възприемаха като част от интериора в двора, на фона на синеещите се в далечината планини. Не обръщаха внимание и на малката пъстра птичка, която самоотвержено пазеше с крилете си две гъсенички, вместо да ги хапне за закуска.

  Червейчетата растяха не с часове, а с минути. Вече не ядяха толкова лакомо, а после съвсем спряха. Започнаха да изпускат тънки, почти невидими бели нишки и да се увиват в тях. Скоро на клона се мъдреха два пашкула, като поръсени с пудра захар гръцки курабийки. След около четвърт час две розови бебета, увити в остатъците от копринените нишки, с прозрачни крилца на гърба, лазеха по клона и гледаха с тесни, любопитни очи през гъстия листак надолу към земята. Бутаха се и се боричкаха, посягаха към зрелите плодове на милапидията, ръфаха ги лакомо и гъст, тъмен сок се стичаше по брадичките им.

  Далече от остров Кефалония, в Планината на всички Светове, която като тъмен призрак кръстосва ширините и дължините на Всемира, змията Шуайджан размърда неспокойно пипала – беше усетила почти недоловим емпатичен  полъх през пространството и времето:

  „Глад и нетъррпение, сстррах и рраздрразнение!“, изсъска тя и се засмя с пресеклив и кънтящ като куха бамбукова пръчка смях. „Лакомията е сстрасст, боррбата за нассъщния ражда нездрраво ссъперничесство, а ссъперничесството прекррачва грраници и подтиква към пресстъпления. И какво по-страшно прегрешение от омразата към собствената ти кръв! Глупава жена ззмия! Ще отгледа ссобствената си гибел. Мисслеше си, че ще ссе сскрие от насс! Ей, мъррзеливо ссъздание!“, обърна се тя към едно от пипалата си. „Раззмъррдай ссе, има рработа за теб! Пипнахме ги!“

  Пипалото Тайна недоброжелателност изригна облак черна пара и следвайки като куче следотърсач тънката нишка на нужната емоция, се устреми през Световете право към мястото, откъдето идваше сигналът.

                                                                                               /Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=DoS4UD1dMVU

  https://www.youtube.com/watch?v=-9rQdgzsjfM

1. Неши – хибрид между ябълка и круша, който се култивира от много столетия в Азия. Нарича се още азиатска, пясъчна или водна круша.

2. Трева еднодневка /сюнхуацао/ – според китайската митология –сутринта е зелена, цъфти и прецъфтява, а вечер отдава силите си на следващото поколение и загива.

3. „Как може да искаш да спасиш света…“ – цитат от южнокорейската фентъзи мелодрама „Годеницата на речния бог“

4. Дзинуъй – птицата, в която според мита, се превърнала Нюуа. Прилича на врана, но е с пъстра глава и червени крака.

  В описанието на животните и дърветата съм съчетала няколко вида митологични образи.

Източник: М. Кукарина, „Словарь китайской мифологии“