Миден, наши дни

  Усетила зад гърба си необичайна тишина, Мирабела спря да пише и се обърна. Пата-Кюта седеше още на табуретката, а на бамбуковата масичка пред него се белееше къс смачкана хартия с разхвърляни наоколо остатъци от моливи с полуизядени гумички. Мишоидът беше вдигнал глава към прозореца и гледаше навън с отнесен вид. Слънцето огряваше чорлавата му, сплъстена коса, а малкото му, сбръчкано личице имаше почти одухотворено изражение.

  Мирабела деликатно се изкашля. Дяволчето се сепна, дръпна листа към себе си и неловко се опита да скрие това, което беше надраскал.

  – Какво зяпаш? – каза кисело. – Да се беше погрижила за моливите, не личат. Трябва да ползваш HB, другите ги натискам и се чупят. И гумичките им не са вкусни. Нямаш ли розови ягодки?

  – Пата, толкова си кльощав, а само за ядене мислиш! – укори го меко Мирабела. – Къде го слагаш това огромно количество храна, умът ми не го побира? Какво нарисува? Ще ми покажеш ли?

  – Тц! – отсече дяволчето и напръска листа с кратка и епизодична плюнка, изтръгнала се спонтанно и съвсем неволно изпод острите му зъбчета. Придърпа края на тениската си и забърса изцапаното. – Виждаш ли? Веднага разтребвам! А ти…

  Физиономията му беше толкова обидена и нещастна, Мирабела почувства жал. Тя стана от стола и се приближи до масичката.

  – Хайде, покажи ми!

  Пата неохотно ù подаде листа. Там, разкривено и неуверено, беше нарисувана змия със седем глави и множество пипала. Повечето от главите бяха извити като питанки надолу, сякаш се опитваха да прегризат собствените си вратове. Около змията имаше очертание на нещо, което приличаше на планина, а отстрани – малко ченгелче с разклонение в горния край. До него – кръг, приличен на футболна топка, а отгоре две кръгчета, по-голямо и по-малко, с чертички за ръце и крака и миниатюрни рогца на главата.

  – Това съм аз – каза Пата, уловил погледа ù. – Седя върху сферата на Хамелеона. Приличам ли си? А това е Шуайджан. Прегризва си главите. Алибей ми даде идея. Змията може да си прегризе главите, защото вратовете ù са дълги. Ако се наведе достатъчно… После ще се превърне в това малко червейче, което е Безсърдечният. Него не може да отхапе. Нали?

  – Много хубава рисунка, Пата – каза Мирабела, която сега беше преизпълнена с великодушие. – Но защо?

  – Ами защото съм най-великият художник на всички времена… След Карлсон, разбира се. И Екзюпери! – каза той, след като помисли малко.

  „Е, поне е честен. По свой си начин“, реши писателката.

  – Искам да кажа – продължи Пата, – не е ли време вече Анушка да обезглави някого? Не че имаш недостиг на олио в кухнята…

  Дяволчето непохватно намигна и гледаше настойчиво и сякаш разтревожено.

  – Пак почна да говориш със загадки – намръщи се Мирабела.

  – Ами тук и стените имат уши, тоест, пипала. Анушка от „Майстора и Маргарита“, бе! Тай я споменава в една от главите. Дето вече била разляла олиото и затова на Берлиоз му клъцнали чутурата. Като на Мария-Антоанета, само че не на гилотината, а под трамвая. Чаткаш ли? Аз вече пуснах слух тук и там, че си главорезка и сега не трябва да ме излагаш, чаткаш ли?

  – А, това ли било? Сега ще ти кажа аз кой е главорез! – разлюти се пак писателката.

  После се пресегна, хвана Пата за чорлавата коса и силно го дръпна. Той изписка и се сви, покри рогцата си с длани и се разрида с огромни, горещи сълзи, от които се вдигаха мътни облачета серен диоксид.

Мирабела се съжали над кльощавото създание и го пусна.

  Усетил колебанието ù и решил веднага да хване бика за рогата, Пата подскочи и замаха умолително:

  – Може ли за компенсация на причинените морални и физически щети да си взема малко сладолед от фризера, а? И да си го изям тук? Моля, моля, моля!

  После нетърпеливо се пресегна, грабна празния пепелник и прокара дълъг и лепкав език по и без това излъсканата му вътрешност.

  – Уф! – дръпна се гнусливо Мирабела. – Ама ти си невъзможен! Ламя ненаситна! Кикимора ненаяла се!

  – А, не! Никаква кикимора! – запротестира дяволчето. – Аз съм категорично и съвсем определено от мъжки пол! Не ме бъркай с някакви кикимори!

  – В кухнята! – нареди безмилостно Мирабела.

  – Добре де, добре! – примири се мишоидът. – Там всичко съм си разтребил. Ще трябва да разтребвам пак…

  – Какво да си разтребваш? – попита Мирабела и обхваната от лошо предчувствие, последва Пата в кухнята.

  Наистина беше разтребил. На пода пред хладилника имаше огромно, вече засъхнало петно от мляко, което явно беше многократно търкано, но заливано отново и отново, беше станало неизтриваемо.

На масата нямаше и една трохичка, но под масата – цял хамбар – за сто мравуняка и за няколко хиляди гладни гълъба.

  От котлоните на печката се носеше неописуема, противоречива смрад – смесица от настойчиво и неопровержимо присъствие на кисело зеле, развалена кайма с ориз и засъхнало ягодово сладко.

Една камара мръсни чинии, заедно с остатъците от няколко закуски „между другото“, бяха нахвърляни безразборно в мивката, така че дори кранът не можеше да се пусне. Плочките и стъклата на прозорците бяха изпръскани с червеникава запръжка и белезникава яйчена застройка за супа. Приличаха на абстрактни картини на незнаен художник и щяха да бъдат дори красиви, ако не миришеха толкова интензивно на готвено и започнал вече да избива отгоре мухъл.

  Мирабела се хвана за главата. Пата се опита да каже нещо, тръгна към нея, но тя стремително изхвърча навън, хлопна вратата и врътна ключа.

  – Давам ти два часа! – извика тя. – Ако дотогава не си разтребил, но този път наистина, идвам и ти отвинтвам и двата рога. И ще го направя бавно, мъчително и изключително болезнено! Тренирала съм бойни изкуства и няма да ми се измъкнеш. Разбра ли? И само да си счупил някоя чиния! За всяка чиния – един рог! Познай на колко опита имаш право! После ти късам главата. Като истинска главорезка!

  Отговори ù мълчание. И тихо, деликатно и много нежно дрънчене на чинии под ромона на съвсем неделикатно изливащата се от чешмата вода.

  Мирабела придърпа стола към компютъра и с чувство на изпълнен дълг се върна към прекъснатата глава.

                                                                                   Хадес, наши дни

  Той не можеше да говори, но беше разумно същество. Поне в известен смисъл. Разбираше всичко, което му казваха, но не отговаряше, не защото не умееше /имаше толкова други начини за общуване, освен речта/, а защото беше безразличен. Беше просто един придатък към зловещата си стопанка и когато тя първо изчезна, а после се трансформира – отново, той не я последва. Остана тук, в Хадес и водеше самотен и тъжен начин на съществуване.

  Единствено тромавият игуанодон го посещаваше в килията, където беше клетката му, хранеше го и от време на време го пускаше да лети из тъмничните коридори.

Не, той не беше птеродактил, беше си археоптерикс – птичи динозавър: с издължена, подобна на човка челюст, с множество остри зъби, с криле, макар и без пера, но завършващи с пръсти с остри нокти и с дълга костна опашка като на динозаврите.

  Може би приличаше на феникс, би трябвало, след като в него течеше кръвта на провидеца! Но беше дребен, като врана. Виждал ги беше в Призрачната горичка: миниатюрни, пърхащи огнени торпили, по-смъртоносни и от най-смъртоносните влечуги – златните изтребители на Хадес!

  Той не беше смъртоносен, а само безкрайно уморен. Беше се появил по прищявка на едно от Гърлата при случайна или не дихотомия, вместо обичайната бифуркация. В резултат придоби мъжки външни белези и черти на характера. Може би това беше второ Сътворение, само че този път не Ева беше произлязла от реброто на Адам, а от част от женски индивид се беше получил мъжки.

  Не знаеше причината за тази игра на случайности и не го интересуваше. Той съществуваше и трябваше да изживее остатъка от времето си – със или без господарката си. Помнеше смътно отделни фрагменти от нейната предишна личностна цялост – езерото на деветдесет и деветте извивки със сиви, надигащи се вълни, топлината на човешката обич и съпричастност, градът с високи, многоетажни сгради и къщата, потънала в зеленина в подножието на високия хълм, на върха на който се извисяваше кула с извити, сякаш литнали към небето краища на покрива.

  Но това сега нямаше никакво значение. Една невъзвратима загуба беше причинила разпадане на личността на господарката му и от нея оставаха все по-малко и по-малко частички. Какво стана с птеродактила, който предшестваше бялата сова в другите Светове? Дали и той не се беше отделил като пълноправно създание или още дремеше под пухкавите бели пера на нощната птица? Какво представляваше сега жената Юйлин? Птица, динозавър, човек?

  Не си задаваше въпроси. Този, който го хранеше, поиска нещо от него и Астерикс /това име също извикваше у него смътни спомени и чувство на необяснима тревога/, пое черното перо, което игуанодонът му даде, и полетя към Хоризонта на събитията без съжаление или страх – каквото трябваше да се случи, щеше да стане. Може би още една бифуркация или дихотомия, или дори щеше да загине, но животът му беше подарен и той просто живееше, без да очаква нищо.

  Изви се над разрушената Акардара и не изпитваше гняв, страдание или радост. Отправи се нагоре, към черното небе, изгубило вече звездите си, които той дори не беше успял да види.

  После, някъде по средата на пътя, една струйка черен дим го застигна, обви главата му и надникна в кръглите му очи с огромни, черни ириси и въпреки че той нямаше нужда от въздух сега, защото можеше да издържи много дълго във вакуума, все пак по навик отвори човка и вдиша.

  И всичко се промени.

  /Следва/

 youtube.com/watch?v=qCZHarOQvc4