- Защо едно богато момиче ще се омъжи за старец? - попита Валентин.

      - Знам ли! Причините може да са най-различни, но никой нищо не може да твърди. Може би красивата дъщеря е бленувала за още и още. Сега вече има всичко, а може би мечтае да се издигне още по-високо. Ако имах много пари, още утре щях да й целувам краката и да се превърна в неин обожател...

      - Какъв ентусиазъм! - провикна се Валентин. - Да не си влюбен в нея?

      - Не съм толкова глупав! - възрази приятелят. - Не мога обаче и да отрека това. Няма човек, който да устои на красотата ù; тя е неотразима, сам ще се убедиш.

      - Как?

      - Нали си в къщата? Поискай да ù се представиш.

      - Вече ми отказа. Съпруга, изгубила мъжа си само преди три дни... Приличието не й го позволява.

      - Вярно! Може пък случайно да я срещнеш... Но защо ли да я виждаш!  Щом не си богат, само напразно ще изгубиш спокойствието си, без шанса да замениш първия й мъж. Рисуваш ли още?

      - Рядко ми остава време.

      Разговорът на приятелите продължи, но името на госпожа Александрова повече не бе споменато.

      След банкета който свърши към три след полунощ, приятелят на Валентин го изпрати до входа на къщата.

      Когато Валентин тръгна по стълбището, насреща му излезе познатият стар слуга по нощница.

      - Нали ви помолих да не ме чакате! - извика младежът.

      - Наистина, но сметнах за по-добре да не се подчиня на благосклонната ви заповед... Моля за честта да ви изпратя до вашата стая.

      Както и сутринта, старият слуга почтително отведе Валентин до стаята и попита:

      - Ако имате нужда от нещо, само кажете?

      - Не благодаря, веднага си лягам.

      - Тогава ви желая лека нощ, господине.

      Слугата излезе.

      "Чудесно ще си отспя - помисли си куриерът, като хвърли оглед на голямото легло. - Ужасно ми е горещо, ще трябва да отворя вратата на терасата; тъкмо ще изпуша и една цигара навън."