Посвещавам на един продаден, общински, зелен парцел...

          Вглеждането назад във времето крие различни изненади, но в последователността има нещо интимно, мило, някаква позабравена  делчничност и епичност, жизненост и застиналост, противоречивост, но и радост от повторното докосване...

Една разходка по булевард „Ботев” навява неприятни асоциации за отминаване на епохи. Рушащите се сгради от началото на 20 век, затънали в роднинско неразбирателство и имотни амбиции, оставени на старческо доизживяване, без поддръжка, в безсмислени общински санкции, бележат сякаш края и на следващата епоха. Която по някакви причини или оставане извън „плана” пропусна сриването им.

Някъде около „Женският пазар” на кол от ограда - почти бюст на пиедестал има все още една свинска глава?! Безсловесна и категорична алегория на времето ни. Дали някогашният собственик е бил месар и съсловната принадлежност го е подбудила да изяви себе си, имотното си състояние? Сюрреален паметник на свинщината! Съседната сграда пък има малък лист – архитектурен орнамент – все още бял и открояващ се до падналата мазилка и многогодишните преустройства.

„Последните мохикани” на дните, в  краха на идеологии, губят ритъма, усещането, гаснат хармонично. До тези къщи вече нарастват нови ЖСК-та, еркерно завзели даже тротоара. Наблъскани без въздух върху бившите парцели, велики „китайски” стени - грандомания и инвеститорско високомерие. Де я „разумната дастатъчност”, де останаха норми на застрояване, зеленина, някакъв уют, уединение?  През парапета, над улицата надничаш в съседния мезонет, вече напукан и преустроен винкелно и поликарбонатно, антиархитектурно и надделяващ съседските постижения. Там някъде в околна уличка на един невероятен пруст, дървен, широк – център на къщата се мъдрят четири сателитни чинии и пъстри домашно тъкани черги...

Тъжните разходки из стара София многократно питат, как толкова години не намерихме предназначение на  ”Централната баня”, не се състоя и „Музеят на София”, „Царският Дворец” се разпада до взривения  „Мавзолей”. Има нещо иносказателно в това, царските претенции за имоти, реституционните ежби, многократно повторени и в следващите панелни квартали, в днешните строителни масовки - пустеещи и стареещи самотно празни „апартаменти”. Пазарът регулатор може да бъде подкрепен с някой разумен закон – „след третата година, например, инвеститорът да плаща една трета от полагаемия се за имота данък, докато бъде продаден”?! Цените ще влязат бързо в руслото на този пазар!

Друг „забавен” каданс на това строително чудо – разрушените заводи и полуразрушени халета, пустеещи във финансова криза и търговски фалити. Небостъргачите на „Софийското сити”, празните бизнес сгради и все нови и нови гигантски МОЛ-ове, в които, ако не преодолеем кризите, няма да има кой да пазарува?! Порутеният комплекс „Родна стряха” и ИПК „Родина”. Покай се, историйо, сведете глава, „европейци”!

Продадената сграда или парцел на „Захарната фабрика” и незнайно как незабелязаната ценност на „паметник на културата”, спря разрушаването и породи не зная какви представи във хитроумния еленин, купил я?! Напомни ни, че колкото и да се дуем, между  институциите няма не само комуникация, но и никакво разпределение на задълженията, правомощията и компетентностите при безбройните „риформи”, преобразования, а сега и преселения?!

София Ленд Едно – затворен, преситил населението, несъстояли се приказни печалби, щения за продажба на парцела поне, отстъпва правото си на София Ленд Две, като част от апетитите да се вземе друго зелено парче – „Западния парк”, с неустановен общинско-градински статут. Вярно, че в хумора на вече отминаващото поколение „западнал” се приписваше на мълвата за запада, жажда да се види, пипне и ако може изконсумира?!

Западащите паркове - празни „езера”, отмъкнат метал – от фонтани, огради, бюстове, даже стълбовете за осветление, рушащи се ротонди... разходки по централните алеи и по светло, защото мургавите ни „събратя” – евророми са изобретателни, сръчни, безскрупулни, даже ги интегрираме - настанявайки ги в бившата сграда на Община Илинден, отново получавайки всичко ”на готово” – опа съм „джантраката”... Ама градините  били тоталитарни недоумици и съветски копия. В този зелен остатък на паркоустройство неми свидетели на десетилетия, устояват мозаечни скулптори, евтиният материал се оказва устойчив не само на сезоните, макар и омаскарен „графити арт”...

Дълго и протяжно повествование на болки и страдания сградни, някъде и призрачно-човешки, смущава ефира и оядения, притъпен вкус на наркоманска чалга, вини автора за безвкусие, недалновидност и непрактичност. Телевизионното реалити на  рушащи се сгради, паднали пейки и „западащи” паркове не носи даже и весело-пиянско наслаждение: „Води ме в някоя квартална кръчма, направи за мене нещо нетипично...” – „Едно Ферари с цвят червен, едно за теб, едно за мен...”

10.07.12

 Тук би трябвало да бъде авторовият подпис:

Кога и как един закон сменя или обезсилва друг? Преходните и заключителни разпоредби безразборно запращат в редица недоумения, тълкувателни решения, съдебно обжалване и безкрайно протакане...

Роден съм в несъществуващ град, учих в несъществуващо училище, живея в несъществуващ квартал, на несъществуваща улица. Законен ли съм? Биологически съществувам, значи би следвало да съм?!

Сега да променим казуса!

Роден съм в преименуван град, учих в преименувано училище, живея в преименуван квартал, на преименувана улица. Защо тогава не съм преименуван и АЗ?!

Но това е една друга история, която е разказвана многократно, може би?...