14 февр. 2015 г., 22:21

Да бъдешшш или да не бъдешшш... 

  Проза » Рассказы
741 0 1
2 мин за четене

*Два балона се разхождали в пустинята и изведнъж единия викнал кактусссс, а другия отговорил ами като не внимавашшшш*

Една голяма планета в една голяма галактика в неизмеримата Вселена, била населявана от големи същества. Те знаели че са големи, но въпреки всичко продължавали да се опитват да изглеждат още по-големи. Приличали на балони с малки израстъци по тях с които си служели за някои най-неотложни неща. Израстъците били наистина нищожно малки в сравнение с размерите на тялото, понеже в тяхното високоразвито общество било важно да си голям. В това се заключвало цялото им житейско верую. Нямали религия или секта или дори някакво езическо божество те самите всеки един от тях смятал че е бог. Разбира се те не знаели думата просто вярвали, хм неее те знаели че имат всичко вътре в себе си и са си абсолютно самодостатъчни. Те не говорели било излишно и опасно. Рискували при отваряне на устата (о да те имали уста) да издишат и да спадне размерът им пък и какъв е смисъла да говориш когато ти си.
Та животът на тази планета на пръв поглед изглеждал много простичък. Но само на пръв поглед.
Още от най-малко балонче стремежът бил да бъдеш по-голям от другите малки балончета. От сутрин до вечер (при тях денят бил към 34 часа) трябва да направиш и невъзможното да изглеждаш голям и заплашителен. При такава голяма конкуренция се появили разбира се и много варианти за постигането на заветната цел. Правене на сянка на друг балон за да изпъкваш ти, да се боядисаш в цвят, който чрез оптическа илюзия те прави по-голям, да използваш по-малките балони на които си учител и закрилник и пример в живота да те помпат. Имали сложна йерархия, която също била подчинена на големината. Например когато голям балон минавал всички около него се свивали и дълбоко в себе си мечтаели един ден и те да са толкова големи. Колкото били балоните толкова били и начините  с които постигали своето уголемяване.
Та точно на това място (Вселената има страхотно чувство за хумор) се появил плътен балон. Не бил нито малък нито голям с външност видимо неразличима от всички останали, но бил плътен. По тази причина никой не гледал с добро око на него. Разбира се всички се опитали да му помогнат. Показвали как да се надува, боядисвали го, когато минавал отнякъде му правели път или заставали мирно с надеждата че все ще се надуе малко за да е голям. Те не го мразели дори напротив съжалявали го заради нещастието да се роди дефектен, не като тях. На Симпатягата му правело впечатление, че те се интересуват от него и се държал мило с тях, даже помагал на много от тях да се напомпат и да бъдат големи. Известно време дори се опитал да им подражава, но не станало. Бил плътен.
Бил пълен с любопитство, нерешителност, любов, радост, страх, великодушие, съмнение и малко тревоги. Всички тези съставки не били разположени на слоеве като при луковиците. Те изграждали цялата му вътрешност атом по атом и поради липса на празно пространство дори и да искал не можел да се надува.
По някое време всички тези негови съставни части започнали да се вълнуват (понеже не бил еднокомпонентен) и им било невъзможно да реализират потенциала си и не си били самодостатъчни, започнали да задават въпроси. И за ужас на всички балони Симпатягата проговорил.

Как завършила историята не знам, но мисля Хъбъл (телескопът Хъбъл) като минавал наблизо заснел една снимка на планетата. Имало само кактуси.
А на луната имало някаква нова цивилизация.

© Джейн Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??