Да чуеш

ДА ЧУЕШ

В есен като тази ти идва да мълчиш, за да чуеш нещо. От онези неща, които се носят във въздуха, за да бъдат чути от определени хора.  

Мълчиш дълго, усещаш как вятърът пее на една струна, облаците скърцат високо, блъскат се, борят се за нещо, кой знае какво пък те има да делят. Толкова силно се удрят, че от сини станаха сиви, почерняха от болка и почнаха да сълзят, да реват и да трещят. Заваля.

Не беше този звук, не беше търкулналото се от небето причастие, което подскачаше в локвата пред мен, нещото, което исках да чуя.

- Да не би  да си оглушал?

- Не, не съм. Може би просто никога не съм чувал. Защо питаш?

- Защото целият кънтиш, като камбана на катедралаа си, отекваш, ехо си, но шумиш с чужди звуци.

- Как така?

Не получих отговор. Всъщност с кого разговарям? В гората съм. Вали дъжд – насъщен, кротък, но така натрапчив, че ти идва да го наплюеш от яд. Не може така: ти си се смирил, тих си, чакаш знак, а в същото време някой карнавално ти се изтъпанчва, свири, пръска, блъска, шурти и съска, при това от небето направо пада, отдалече, да та не можеш да го спреш.

Нека да ме вали. Свикнал съм. Аз пък няма да се махна.

- Ето така те искам.

Обърнах се рязко. Никой. Зеленият храст отсреща се полюшваше леко, защо ли е останал зелен, сигурно е глупав, не може да помъдрее и дори в тази късна есен си остава такъв. Погледнах го злобно: мразя глупаците, те са по-умни от мен. Растат навсякъде, приспособими са, обземат те, превземат те, задушават погледа, мислите, отнемат ти въздуха и живеят живота ти, като плевели.

- Как ме искаш? – попитах и наострих уши. Ще го чуя най-сетне този глас, ще разбера откъде се появява, наблизо е май.

- Когато вземаш решения. Тогава си ти. Взе решение да не се махаш, да не бягаш от дъжда. Така те искам.

Огледах се бавно, очите ми шареха, локвите ставаха все по-големи, ококорени, гледаха към небето като сукалче към майка си, нямаше вече вятър, нямаше птици, дори светлината сякаш се криеше.

- Защо мислиш, че за мен има значение как ме искаш? Много си самонадеян, самомнителен си, самодостатъчен.

- Да, сам съм. Позна.

- Не казах това.

- Но това трябваше да кажеш. Всъщност, възхищавам ти се.

- Намерил си на кого да се възхищаваш, няма що! – Усмихнах се на себе си. – Аз съм последният, който заслужава възхищение.

- Така ли? Защо?

Погледнах пред себе си. Нищо. С кого разговарям? И разговарям ли изобщо? Устата ми сякаш мърдат, но не чувам да произнасят звук.

- Защото не успях да направя нищо. Дори не посмях да мечтая.

- Ти ли си виновен?

- Какво значение има? Има и субективна, и обективна вина. Като истината. Зависи как я гледаш. А аз предпочитам да не гледам и да не говоря. Дойдох, за да чуя отговори.

Поутихна дъжда, задуха леко, малко светлина се изсипа върху храста отсреща, той стана още по-зелен. Станах.

- Ти победи! – това го чух още по-ясно.

Погледнах надолу. Дънерът, върху който бях седнал, говореше. Той беше, нямаше кой друг да е. Дори ми се стори, че виждам уморените сенки под очите му – кръгли обли изрезки, годишни пръстени. Съжалих го. Кой ми казва, че съм победил? Едно победено дърво.

- Аз не съм победен – каза ми дънерът, сякаш бе чул мислите ми. – Аз съм отсечен.

Вече беше време да тръгвам. Мисля, че чух най-важното. Но го попитах:

- А каква е разликата?

- Във вината е разликата. Или в истината, както казваш. В това, което вярваш, което смяташ за истина... Хайде, тръгвай, ще закъснееш. Аз ще поостана още малко, имам да мисля нещо.

Тръгнах. Не кънтях, не бях ехо, чувах стъпките си, бяха мои, бях на себе си, върнах се, дойдох си.