ДА ЧУЕШ
В есен като тази ти идва да мълчиш, за да чуеш нещо. От онези неща, които се носят във въздуха, за да бъдат чути от определени хора.
Мълчиш дълго, усещаш как вятърът пее на една струна, облаците скърцат високо, блъскат се, борят се за нещо, кой знае какво пък те има да делят. Толкова силно се удрят, че от сини станаха сиви, почерняха от болка и почнаха да сълзят, да реват и да трещят. Заваля.
Не беше този звук, не беше търкулналото се от небето причастие, което подскачаше в локвата пред мен, нещото, което исках да чуя.
- Да не би да си оглушал?
- Не, не съм. Може би просто никога не съм чувал. Защо питаш?
- Защото целият кънтиш, като камбана на катедралаа си, отекваш, ехо си, но шумиш с чужди звуци.
- Как така?
Не получих отговор. Всъщност с кого разговарям? В гората съм. Вали дъжд – насъщен, кротък, но така натрапчив, че ти идва да го наплюеш от яд. Не може така: ти си се смирил, тих си, чакаш знак, а в същото време някой карнавално ти се изтъпанчва, свири, пръска, блъска, шур ...