Никога не съм си падала по пазаруването. Не съм от жените – привърженички на шопингтерапията – напротив, мен обикалянето на магазини ме изнервя, затова го и избягвам. Когато нещо ми трябва, просто влизам в най-близкия магазин и си го купувам.
Затова и не разбрах кое точно ме накара да вляза в малкото магазинче за парфюми. Може би защото приличаше на извадено от Андерсенова приказка – с кокетните старомодни перденца с харбалички и безбройните стъклени флакончета на витрината. А може би за това допринесе и едва доловимото ухание, което, макар и съвсем слабо, наистина беше неустоимо.
Когато отворих вратата, прозвъня камбанка, и една огромна черна котка се плъзна зад тезгяха, само миг преди на нейно място да се появи възрастна жена с ведро изражение и смешна старомодна дантелена шапчица. Боже, помислих си, май наистина съм попаднала в някакво приказно измерение, в което котките се превръщат в симпатични бабички, а симпатичните бабички имат вид на добри магьосници. Изкикотих се, първо, защото тази мисъл ми се стори порядъчно смахната, и второ, защото старицата насреща ми сияеше в най- заразителната лъчезарна усмивка, която някога бях виждала.
  - Добре дошла – приветства ме тя, и очилата ù просветнаха приветливо – Заповядай в моето малко царство! Имам всичко, от което се нуждаеш.
  - Така ли? – не можех да престана да се хиля аз – А от какво всъщност се нуждая?
  - Животът ти има нужда от освежаване – благо ми се усмихна тя. – Поправи ме, ако греша.
Май ми намигна иззад малките си смешни очилца, но може и така да ми се стори. Всички тези малки шишенца така пречупваха светлината, че сякаш хиляди разноцветни искрици танцуваха като полудели наоколо. Беше невероятно красиво, и в съчетание с непознатите главозамайващи ухания, създаваше наистина усещане за нещо нереално и вълшебно, та думите ù ми се сториха казани съвсем на място и изобщо не ме изненадаха. Че кой двайсетгодишен брак не се нуждае от освежаване?
Тя взе едно от флакончетата и ми го подаде.
  - Точно този е парфюмът за теб. Една капчица само е достатъчна, за да разбуди предишните страсти.
  - Предишните? – засмях се – Е, голямо разбуждане трябва да падне!
Тя ме погледна хитро, и поклати глава:
  - Да, да, права си... Но това ще промени нещата – стъкълцето блестеше в дланта ù и сякаш сиянието му леко пулсираше, като живо – И най-слабият полъх на този аромат ще го накара да изпита неудържимо привличане към теб. Мигом ще забрави всички грижи и ще го обсеби една-едничка мисъл – как да те направи щастлива с любовта си.
  - Страхотна реклама, браво! – изкисках се. Ако имаше нещо, което да не мога да си представя, това беше моят съпруг в страстен порив. Внимателно поех шишенцето. – Ароматът наистина е превъзходен, толкова е фин и изискан... Усещам го дори без да е отворено шишенцето.
  - Така е, много е силен, затова трябва да се ползва пестеливо – протегна ръка към мен, и видях в нея друго подобно шишенце – А това е мъжкият вариант – за него.
  - Тоест... как така? – заекнах.
  - Нима ти нямаш нужда да изпиташ същото привличане към него? Страстта е най-пълна и красива като преживяване, когато е споделена.
  - Ами... – замислих се. По принцип беше права. Иначе кой знае как бих погледнала на обзелата го страст, докато съм заета с домакинска работа, например.
Докоснах стъкълцето, и то сякаш само това бе чакало, за да ме обгърне с финото си ухание. Усетих го като живо същество, което се плъзна гъделичкащо по пръстите ми, погали кожата на ръката ми, целуна устните ми и се шмугна в гърдите ми, където се сгуши само миг преди да се спусне неудържимо и да се разлее във вените ми. И тогава, точно в този миг, ме връхлетяха спомени, толкова далечни и забравени, че сякаш не бяха мои. Ние ли бяхме онези двама влюбени, които търсеха звездите в очите си преди толкова години? Какво стана с нуждата ни да се докосваме, да се търсим с жадни ръце и да тръпнем от допира им, както преди? Времето ли ни промени, или ние живеем вече в друго време, различно от тогавашното?
  - Красиви спомени – мило се обади старицата и нежно погали ръката ми, сякаш ме утешаваше. – Човешко е да си поплачеш, когато си спомняш толкова съкровени моменти.
Не мисля, че бях споделила мислите си гласно, но не се изненадах, че тя ги е уловила. Както не ме изненада и фактът, че лицето ми е мокро - бях се разплакала, без изобщо да усетя. А само преди малко всичко ми се струваше толкова смешно!
  - Можеш да изживееш всичко това отново, толкова е лесно – кимна ми тя.
  - Но те сигурно са много скъпи. Не знам дали бих могла да си ги позволя...
  - Не бери грижа за това. Нищо не струва толкова, колкото събудените чувства. Само внимавай да не объркаш...
Телефонът в чантата ми пронизително изпя бодрата си мелодия и прекъсна думите ù. Аз се стреснах като събудена от дълбок сън, и докато успея да го извадя от чантата, той престана да звъни. Вдигнах очи да видя старицата, но тя беше изчезнала. Всъщност всичко беше изчезнало – нямаше и следа от магазинчето.
Аз стоях по средата на улицата, а в краката ми се мотаеше улична черна котка. Хубава работа, помислих си объркано, и какво трябва да беше пък това? Нито съм пила, нито съм получавала мозъчно сътресение, и все съм си мислела досега, че акълът ми е на мястото си. Бавно поех към къщи, като не спирах да си блъскам главата върху странната случка, и тогава усетих, че стискам нещо в ръката си. Бяха шишенцата, запотени от топлата ми длан, но все така ефектно блестящи и... напълно реални. Реших, че няма смисъл да се опитвам да намеря обяснения, явно бях попаднала в една от тези странни ситуации, за които се пишеше в жълтите вестници и се говореше шепнешком – някаква загадъчна среща с ирационалното, която не можа да бъде обяснена по логичен път. А ако кажа на някого за случилото се, със сигурност ще ме вземе за луда. Както между впрочем бих реагирала и аз.
Когато се прибрах, ме очакваха обичайните домашни задължения, разговори с мъжа ми и децата, опит за почивка пред телевизора... Обичайните неща, които временно ме накараха да забравя случилото се.
Сетих се за парфюмите, чак когато заспивах, но бях прекалено изморена, за да мисля за това. Реших да оставя това за утре, не беше нещо спешно, колкото и странно да бе. Заспах с усмивка на уста при мисълта за цялата тази история, и се събудих с мисълта за нея. Когато изпращах съпруга си, не пропуснах да му подам шишенцето. Той се изненада, гузно попита да не би да е пропуснал някакъв повод, и го тикна небрежно в джоба си, след като ми благодари мимоходом.
  - Не забравяй да си сложиш от парфюма! – напомних го, докато бързаше да излезе, а той ми кимна разсеяно. Мина ми през ума, че какъвто е разсеян, като нищо може да го изгуби, май не трябваше да му го давам точно сега. Аз внимателно си сложих преди да изляза, защото не го ли направех веднага, и на мен щеше да ми изскочи от ума.
В началото не обърнах внимание, но като видях как ми се усмихват в автобуса напълно непознати момичета и жени, нещо ме загложди. Това усещане са усили в офиса, когато през целия ден колежките не спряха да любезничат с мен, носеха ми кафенце, закуски, най-новите модни списания, а една дори ми предложи да довърши работата ми по оформяне на документацията. При това точно тази, с която никога не сме били в приятелски отношения. Накрая, когато секретарката на шефа, истинска усойница, ми предложи да ме закара до вкъщи, изведнъж ми просветна. Парфюмът, всичко това беше заради него! Само не разбирах защо именно жените ми обръщаха такова внимание, нали идеята беше...
  - Добър вечер – сепна ме гласът на мъжа ми. И той току-що се връщаше от работа, изглеждаше доста мрачен. Вероятно тежък ден в службата. – И идея си нямаш, такъв странен ден! – започна, явно имаше нужда да сподели. – Колегите в службата до един се държаха адски странно. Направо не знам какво да си мисля...
  - Странно ли? – попитах, и още докато го изричах, се сетих какво се беше случило. Ами да! Каквато съм си разсеяна, съм объркала парфюмите – аз съм си сложила от неговия, а на него съм дала моя. И затова всички колежки в службата ме ухажваха толкова усърдно, а неговите колеги... О, боже, изобщо не исках и да си представя! Не можех да престана да се смея, а той ме гледаше озадачено. Трябваше да се опитам да му разкажа, колкото и невероятна да беше тази история, и колкото и да беше малко вероятно да ми повярва.
Но може би малко по-късно. Сега със сигурност щеше да му дойде в повече, след трудния работен ден...
На другия ден минах по същата уличка, с надеждата да видя онова магазинче. На негово място имаше една стара, полуразрушена постройка, и само една черна котка, която ме гледа втренчено, чак докато не се скрих от погледа ù.