Да се влюбиш в Луната

29 мая 2005 г., 21:33

Проза

1602 0 1

2 мин за четене

Нощ безкрайна. Нощ на чужди светове. Омайно тиха. Лунното сияние мъглата го обгръща. Съвсем леко прокрадват се лъчи. Красиво е. Звезди се гонят по небето, осветяват спящата Земя. Вятърът припява сладка песен. Клоните танцуват, ветреца е техен кавалер. Пореден танц, така отлита вечерта.
Луна - призрачна и бледа, Луна навяваща тъга. Звезди във нечии очи умират и сякаш бавничко пристъпва утринта. Малко огнено кълбо преражда се-пореден нов живот. Всички багри, цветове постлани са на едно небе.
Утрото уби нощта, а никой не тъжи. Красиво погребение, заражда се деня. Спомен не остава, сън дори не е било.
Жаждата за светлина се утолява, слънцето безжалостно блести. Облаци-захарен памук, небето - разпръсната любов. И розово, и жълто...Цветовете на дъгата слени са в едно. Изящество до лудост, безпаметно красив изгрев. Изгрева донася и надежда, нощта отново ще се прероди, но после-сега е още рано. Почакай...Деня ще си отиде. Остани! Нека заедно посрещнем безценната покривка на нощта. Ще падне бавно...ще се прокрадне зад деня. Ще изненада слънцето окъпано във златни класове.
Ще прогони облачета сладки и следа не ще остане, само мирис на захарен памук бавно ще се разнесе. Слънцето ще се обърне и ще си леко зачервено, дори цикламено. Може би от яд...напуска своя малък храм. Дели го със нощта. И така е с векове.
Ето, виждаш ли? Струваше си чакането. Хора уморени се прибират, търсейки покой. Улиците вече пусти са. Отдават чест на приказната нощ. Магията след малко ще започне.
Притъмнява. Последните слънчеви лъчи нацупени се скриват зад баира, прозира в тях тъгата. Но утре ще се върнат с нови сили, но утре пак ще започне отначало всичко, като в палава игра.
Луната свенливо се прикрива из малкото останал захарен памук. Красота обгръща цялата земя. Всеки е забравил утрото. Нощта е по - красива. Малки бисери изникват по небето, като пролетни цветя. Водопади от звезди навсякъде. Изящество до болка. Неземна красота сребрее по небето. Улиците пусти осветени са от тишината. Ни стон, ни звук. Мълчание откраднато. Нечий пулс трепти, пулса на Луната. Бие лудо, без почивка. Бие като за последно. Нима отиваш си завинаги, Луна? Ще ме лишиш от спокойствие, от радост? Не си отивай. Вечно тука остани. Бъди сподавен смях, кристално чиста сълза, току що разпъпила роза. Превъплъщавай се дори във жарко слънце, само остани.
Топъл въздух, загрят като желязо до червено. Ела, Луна. Стани ми огърлица. Бъди неземно приказно бижу. Стани красива лудост, бъди слепена сбъдната мечта. Но ти си тръгваш вече. Обещай, че пак при мен ще дойдеш..само обещай. Добре, оставям те, иди си. Но моля те, върни се.
Ще те чакам пак във чашата с кърваво, червено вино, ще те чакам в нечии очи. Ще чакам от тъгата да отпиеш, ще чакам в пясъка оставени следи.
Ще чакам пак да дойдеш...тогава ти сама ще пожелаеш да останеш.Но сега върви. Утрото отново чака да възкръсне заедно със твоето сбогуване, заедно със твоята умираща усмивка.
Тръгвай, вече закъсняваш. Тръгвай, вече ме познаваш, знаеш мойте страхове. Не ме оставяй дълго да те чакам. Не съм виновна. Аз просто съм дете. Дете, обичащо нощта, обичащо и мрака. Дете, влюбило се във Луната.

Да се влюбиш в Луната

Свързани произведения

Комментарии

Предложения