Това се случи през късната пролет на онази шеметна година, когато правителството реши да поеме контрола над всички не подлежащи на контрол човешки действия. Доста амбициозна задача бих казал. За всички прогресивно или просто малко самостоятелно мислещи хора, това означаваше корекция на ума или бягство. Повечето предпочетоха второто. 
Аз разбира се не бях от тях. И нямаше как да съм, с моето добро възпитание и благ характер и особено с вродения ми респект към авторитети, беше невъзможно да попадна в тази не малка група хора, които предпочетоха скитническия, изпълнен с опасности живот в дивата пустош пред спокойния и уреден, но напълно лишен от предизвикателства живот в цивилизацията. Аз бях толкова праволинеен, че просто нямаше какво да се коригира в мен. Новият свят беше точно за хора като мен и всички промени бяха по вкуса ми.
     Да си призная честно, не разбирах хората, които бягаха. Те отказваха дa се лишат от нещо в ума си, нещо което им причиняваше тревога и да го заменят със спокойствие и благополучие. Пълни глупаци, но не мислех да се задълбочавам в причините за тези им действия. Първо, защото не обичах много да се замислям и второ , въобще не исках да знам какво е второто – нещо в него ме плашеше, а нали точно от тези неприятни усещания се опитваха да ни избавят.
Естествено, като подходящ кандидат правителството ме привлече в доброволните отряди по въвеждане на новия ред. Тогава за първи път срещнах Маргарет. За нея се носеха слухове, че е вещица. Никой не беше ставал свидетел на каквото и да е, но около нея витаеше една такава приказна атмосфера, така че нямаше начин слуховете да не са верни. Където има дим, има и огън. Поне така се казва.
Една сутрин позвъних у тях, за да и връча призовката. Улицата беше все още пуста. Вратата се отвори и на прага се показа необикновена млада жена. Не беше много висока, но тялото и беше тънко и стройно. Впечатли ме контраста между чудната белота на лицето и тъмночервените и коси. А те, косите и, гъсти и лъскави, достигаха почти до коленете и. Когато вдигна тъмните си очи към моите в тях се появиха теменужени отблясъци. За момент забравих вероятността да е магьосница и най-лекомислено приех поканата и да вляза. 
Неочаквано се озовах в малка градина, оградена от всички страни с висок зид. Утринното слънце вече огряваше половината двор, а другата част оставаше все още в сянката на високата стена. Но това не беше някакъв скучен и неуютен двор, занемарен или прашлясал, както бихте си помислили, напротив: още с пристъпването си в него се озовах в приказен свят. Това беше една тайна гора насред града. По стените пълзяха разноцветни растения, за чието съществуване дори не подозирах. Бях виждал по селата къщи увити в зеленина, но тези пълзящи растения сякаш бяха излезли под четката на художник – цветовете им бяха ярки и наситени – зелено, лилаво, розово и червено. И всичко това така преплетено и привличащо вниманието, че за момент загубих представа къде се намирам. Докато минавахме по криволичещата каменна пътечка, водеща към къщата, се налагаше да се навеждаме или накланяме на различни страни, за да избегнем клоните на надвисналите дръвчета, отрупани с плодове. Някой още не бяха узрели, но минавайки в непосредствена близост до черешово дърво, не се сдържах и посегнах да откъсна от сочните червени плодове.
- Идвай когато пожелаеш и хапвай до насита – чух мекия и глас толкова близо, че се чак стреснах и едва не отнесох близкия клон с главата си.
Звънливият и непресторен смях огласи градината. Тя тикна в ръката ми връзка ключове:
- Пази къщата и градината ми – в тях съм вложила душата си. Моля те, погрижи се тук да живее някой, който ще ги оцени! 
Тя приклекна и взе голяма раница от алеята. Запленен от градината, досега не бях я забелязал. Със сръчно движение усука огнените си коси и ги скри, доколкото позволяваха под една безлична бежова туристическа шапка, метна раницата на гърба си - беше изненадващо силна за нежната си физика, стисна ръката ми за сбогом и със ситни, бързи стъпки излезе през все още отворената порта. След нея остана аромат на лимон и още нещо, което дълго време не можех да определя, но винаги ме караше да се сещам за нея щом го доловя. 
Май наистина беше вещица…но каква вещица само!
**    Направих още няколко крачки и се озовах пред входната врата на къщата. Вратата, цялата от дърво, боядисана в зелено, почти се сливаше със стените, които подобно на оградата бяха покрити с пъстра растителност. Все още държах ключовете в едната си ръка, а другата беше пълна със тъмно червени едри череши. Не посмях да отключа къщата, затова се завъртях с гръб към нея и огледах вече по-спокойно двора. Освен главната алея, по която влязохме имаше още две, пълзящи  покрай оградата. На едната от тях зърнах стара дървена пейка, с извити метални орнаменти и се отправих към нея. Видях няколко лехи с едри дъхави ягоди и бодливи храсти, с провиснали гроздове от малини. Сядайки на пейката осъзнах, че не съм свършил това, за което съм дошъл. Разбира се, не беше в правомощията ми да спирам когото и да било да заминава, но дори не бях успял да и дам призовката – тя все още се спотайваше в преметнатата през рамото ми чанта. Не стига това, ами бях се оказал пазител на тази чудна приказна къща, а това действително ме объркваше. Не знам дали споменах, но по природа съм доста нерешителен. И освен това мразя да мисля. Знам ли каква посока ще поеме мисълта ми, ако я пораздвижа. Ами ако не ми хареса това, което измисля, тогава какво? Добре, че ме спасяват бързите решения. За момента реших да заключа вратата към тази градина и да докладвам, че жената си е тръгнала току под носа ми. Така и сторих. Всичко мина гладко. Никой не се усъмни в мен. Но когато падна нощта, всичко изведнъж се промени. 
Легнах си както обикновено, след като изпълних всички ритуали: изкъпах се, облякох си пижамите и се пъхнах в леглото. Тъкмо се унасях, когато ме разбуди натрапчив аромат на узрели череши. Подуших ръцете си - точно от тях идваше той. Станах с неохота и пак старателно ги измих. Но за моя изненада, точно когато заспивах пак го долових. Определено не беше игра на въображението ми. Реших, че черешовото ухание няма да ми пречи и си позволих да потъна в спокоен сън. И точно тук сгреших. В момента, в който заспах, започнах да сънувам. Това до сега не беше ми се случвало. Както казах аз съм доста скучен човек и такива странности, като сънищата например не бяха част от моя свят.
В съня си се озовах в чудната градина на Маргарет. Отивах до всяко цвете и дърво и се наслаждавах на аромата им. После пълнех шепите си с дъхави плодове, сядах на пейката и с неописуемо удоволствие ги изяждах. 
Събудих се на сутринта, помнейки всяка подробност от съня си. Изпитвах непознат за мен копнеж, копнеж по вкуса, цветовете и ароматите от съня, копнеж да се върна час по скоро в градината. Постепенно ми просветна: беше неразумно да се доближавам до вещицата. Явно ме беше омагьосала. Опасно е човек да копнее за нещо. Копнежът сам по себе си е ирационален, необясним и несъвместим с новия свят. Той кара хората да постъпват нелогично, стават неконтролируеми, а аз не бих допуснал да се превърна в такъв човек. Определено не бих! Или поне така си мислех до този момент. 
      Ето така прекарах тази първа нощ след срещата си с Маргарет вещицата. Тя разхвърля подредения ми свят и го превърна в чудна бъркотия от цветове, звуци и аромати. С нищо не бях предизвикал тази намеса в живота си. Просто по стечение на обстоятелствата се бях оказал на пътя и, докато си вършех работата. Но подобно на пълноводна река, която завлича всичко попаднало на пътя и тази необикновено красива жена помиташе всякакви предразсъдъци и ограничения. Тя сътворяваше с цялото си същество една магическа реалност, чийто аромат се носеше наоколо, подобно аромат на цвете и ти го вдишваш, искаш или не.
С появата си в живота ми, тя отвори врата в съзнанието ми, врата за чието съществуване не подозирах, врата която вече не можех , а и не исках да затворя след като надзърнах зад нея. Цялото ми съществуване до момента изглеждаше скучно, сиво и безмислено на фона на изобилието от усещания, откриващи се зад нея. С моята праволинейност беше свършено – път назад нямаше. Така, че единственото, което можех и исках да направя в момента беше да отворя широко вратата и да вляза през нея. И това щеше да е моята тайна. Тайна, която постепенно щеше да ме погълне целия. И предполагам – вече не бях идеалния инструмент на правителството, но за мое щастие никой нямаше представа за това. Вече бях преминал успешно всички тестове. А те категорично ме поставяха в групата хора извън всяко подозрение.
Заех пак със задълженията си, които не бяха много. Както вече споменах, те се състояха в това да обикалям града и да раздавам призовки. За деня беше предвидено да обиколя десетина къщи, но почти всички бяха вече празни и разбира се отключени. Това беше много интересен феномен - съпротива с пълна липса на конфронтация. Хората, които заминаваха умишлено ги оставяха отключени, а самите ключове на видно място. Така че, в повечето случаи работата ми се свеждаше до това да констатирам, че къщите са вече празни, да ги заключвам и да докладвам в управлението.