Погълват ме спомени. Спомени, приличащи на същински ад. Погълват ме вътре в себе си и ме прегръщат с грубите си ръце. Стискат здраво, притискат ме силно и не успявам да се отдръпна. Боли, но съм претръпнала към тази болка. Тъгата ме гали и ми шепне думи, които вече знам. Решения, които вече съм взела, но не изпълнявам. Отговори, които съм осъзнала отдавна, но не искам да приема.

Вървя, а около мене все хора. Тогава защо се чувствам толкова сама? Сякаш мечтите ми, всичките ми прекрасни, съкровени мечти се изплъзват бавно като пясък между пръстите ми. Губя ги. Всяка песъчинка отлита надалеч и всяка отнася част от мен, която кърви. 
Аз сама избрах да бродя по този път. Да скитам с надеждата, че ще намеря своето късче щастие, което заслужавам. Да стъпвам по нагорещената пепел от изгорелите ми копнежи, да вървя по натрошените стъкла и да не се отказвам. А, само как боли. Само колко силно е всяко чувство в мен и колко бавно ме убива. Но, аз вървя. Не спирам. Ще влезна в огъня, но пак няма да се предам. Ще потъна в движещите се пясъци, но пак няма да се откажа. Ако това ме прави луда... Да, луда съм. Луда съм, че търся всичко, което изгубих от себе си. Луда съм, че гоня щастието си по улици стръмни, по улици самотни, на места прокълнати. Луда съм, че рискувам това, което ми остана за да почувствам онази топлина, която някои имат късмета да усетят. За да се изпише онази, истинската усмивка на лицето ми, да се докосна до радостта, та дори само за миг. Та дори след този миг целият ми свят да рухне. А само как боли. Само колко труден и изпълнен с разочарования е този път.

Погълват ме спомени. Сякаш дявола ме прегръща. Сякаш изгаря сърцето ми и ми се надсмива. Сякаш ми крещи в лицето колко съм наивна. А аз, глупачката, го поглеждам право в очите и си казвам: ''Дано поне болката си заслужава!'' - и продължавам напук да вървя.