Даровете на Любовта

Да вдигнем тост за Любовта!
Да вдигнем тост за Жената!
Дайте от онова кървавочервено шампанско, от онова горчиво, с вкус на сълзи дяволско питие, което кара душата да стене на глас. От онова шампанско, което приспива мозъка, връзва крилете на душата и отвръзва ужасно главоболие, пуска на свобода мислите за убийство и самоубийство.
Пий, Отело!
Вдигни чашата, мъдрецо.
Аз бях при теб.
Знаеш ли къде е бутилирано виното? В онази, изключително популярната, световно известна и единствена по рода си винарна, наречена "Разбито сърце".
Не разбирам Жената, ти казах тогава, мъдрецо.
Ела, каза ми ти.
Не разбирам Любовта, заявих тъжно.
Ела, де, ела. Виждаш ли Любовта?
Това е дърво, отговорих. Ако любовта е такава, значи не съм виждал нещо по-красиво.
Виждаш ли Жената?, попита ме ти.
Това са цветчетата на дървото. Колко са уханни!, промълвих с копнеж.
А ето и плода на същото това прекрасно дърво с така уханните цветчета.
В очите ти грееха насмешливи искрици, когато ми подаваше лимона, мъдрецо.
Опитвал си го, нали?
Кимнах.
Сега знаеш, каза ми ти и аз вдигам тост и за теб, уважаеми.
Знаех. Но все още не разбирах.
За даровете на Любовта научих от Жената, която обичах.
Какво е това сандъче, попитах, когато Тя влезе в моя дом и аз мислех, че ще бъдем заедно завинаги.
Нима не си срещал Любовта?, учуди се Жената, която обичах.
Ако я беше срещнал, поясни ми Тя, щеше да знаеш, че дава на всеки по един от своите скъпоценни дарове. В момент на отчаяние ще го отворя и ние ще бъдем спасени, мили.
Мила, вдигам тост за теб. Пия пелин, горчив като мъката на черната кожа. Моментът на отчаяние дойде и си замина, а Жената си замина заедно с него. Взе си и сандъчето със скъпоценния дар, а аз така и не можах да надникна в него. Знаех, че вината е у мен - все пак не бях срещал Любовта и нямах скъпоценен дар. Тръгнах да я търся. Пих много вино. Но не забравих.
Един ден я срещнах. Беше прекрасна, в зелена премяна и с уханни цветчета в косите, а около нея се носеше аромат на лимон. Да вдигнем тост за нея, приятели! Но донесете шестгодишно вино, старо и помъдряло, дълго чакало този миг на откровение.
Какво искаш, простосмъртни? ,запита ме Любовте с нежен глас. Изглеждаше уморена.
О, Любов!, помолих се,дай ми един от твоите скъпоценни дарове, защото аз те търсих много дълго и много вино изпих, но не забрвих нищо и сега искам да съм щастлив.
Това ли е всичко?! Ето, вземи...
Не беше сандъче, а огромен кървавочервен рубин, роден сякаш в недрата на Бургундия и изстискан от собствената ми кръв.
Да вдигнем тост за бижуто, приятели. А после да обърнем въпросното бижу в пари и да ги изпием, защото осъзнах, че вече имам дар, ала нямам с кого да го споделя.
Вдигам тост за всички бижутери - с бяло вино, леко, ефирно, меко, почти гальовно, създадено от асма, в която са гнездили гургулици. Вино с цвета на диамант.
Искам го в пари, възкликнах доволно и подадох рубина на първия срещнат бижутер. Той подсвирна, а очите му станаха едни такива големи, големи...
Сякаш бе препил с тазгодишно вино, буйно и шумящо, несъзнаващо своята младост в пенливия си екстаз.
Така й се пада на Любовта, така й се пада на Жената. Всъщност онази със зелената премяна нямаше ли сестра? Или може би далечна братовчедка, наречена Платена Любов? Има, разбира се, а аз само след малко ще мога да си я позволя.
Жени и вино, вино и жени. Но тогава бижутерът вдигна глава и изсъска:
Уважаеми, този рубин е фалшив. Откъде го взехте?
В този момент разбрах всичко за Любовта и нейните дарове.
Сега вдигам тост за теб, Отело.
Пий, мъдрецо!
И понеже тостът няма да е тост без няколко думи - ето ги и тях:
Любовта е Жена!
Наздраве...