Дарът на парите

Димчо Ковачев не обичаше да му говорят за въздуха.

Особено когато му миришеше на пари.

– Пак ли ще ми врещят тия еколози? – провлачи той и отпи от кафето си. – Малинов да отиде. Да им дрънка за зелена енергия, фондове и всякакви други глупости. Знаеш как е.

Секретарката му само кимна. Беше свикнала.

Навън небето беше сиво като цимента на новостроящата се сграда на морето, която Димчо си купи. Комините пушеха като пиратска лула и той се усмихна доволно. Значеше, че ТЕЦ-ът работи. А щом работи – парите текат.

---

Протестите вече не го впечатляваха. Дори му бяха досадни.

– Сто човека с три плаката и един мегафон. Голямата работа. Утре ще ги забравят.

Репортерите го питаха дали е вярно, че са му дали милиони по програма за сероочистка, която още не работи.

– Госпожице, сероочистка не се прави с лъжица. Вие знаете ли какво значи проект по еврофондове? Аудити, отчети… Имаме всичко черно на бяло.

– А хората защо продължават да дишат сажди? – настоя тя.

– Глупости! Тук имаме измервателна станция, която следи стриктно параметрите! Всичко е в нормата. Никакво завишение!

Сигурно пак някой е мерил с китайски уред от интернет.

– А как така е в нормата, като сутринта не можеше да се диша? – извика една активистка. – Хората кашлят, прозорци не смеят да отворят! Повече от половината жители вече са със здравословни проблеми от мръсния въздух!

– Как така стана, че кой каквото го заболи, все ТЕЦ-ът му е виновен?! Айде стига вече! А като взимат на края на месеца заплата, никой не се оплаква.

Заради протеста Димчо Ковачев закъсня за мача на Дарко.

Дарко беше на седем.

Силен, усмихнат, обичаше да рита топка и да се пуска с колелото по нанадолнището. Беше чакано с години дете. Инжекции, болници, сълзи. Съпругата му Мария казваше, че само заради него не се е отказала.

– Татеее! – крещеше по телефона момчето. – Спечелихме купата, тате!

Толкова горд беше Димчо.

– Той е моят успех. Той е това, което съм направил правилно – прошепна тихо.

Но после започнаха синините по тялото на детето.

Първо една, после две. Не го боляха, но не изчезваха. После дойде умората. Стоеше, гледаше в една точка. Вече не му се тичаше.

– Пак ли си изморен, Дарко?

– Болят ме краката, мамо.

– Удари ли се?

– Не. Само болят.

Педиатърът ги прати в София. Не им каза какво точно подозира, само че трябва да го види специалист.

Болницата беше стерилна и тиха. Лекарят ги прие спокойно, но очите му не се усмихваха. Пуснаха изследвания на Дарко, а баща му не спираше да роптае.

– Какви са тези глупости? – дуднеше на Мария. – Нищо му няма на детето, просто му е нужна почивка.

Когато станаха готови резултатите от изследванията, лекарят ги покани в кабинета си.

– Детето ви има остра лимфобластна левкемия.

– Какво? – прошепна Димчо, а Мария пребледня и закри лицето си с ръка.

Дарко има рак на кръвта.

– Какъв рак? Той е дете! Бяга, рита топка, здрав е! – Димчо вече беше ядосан. – Как така ще се появи този рак??

– Зависи. Има различни фактори, които влияят. Откъде казахте, че сте вие?

– Гълъбово... – прошепна Мария.

– Там има ТЕЦ, нали? И доста големи проблеми с въздуха. Много хора от района развиха тежки увреждания. Вие просто сте изтеглили най-късата клечка.

– ТЕЦ-ът ли… – прошепна Димчо. – От ТЕЦ-а ли се е разболял?

– Имам пари – каза малко по-късно. Гласът му вече не беше същият. – Ще платя, каквото трябва. Само го спасете.

– Не всичко се купува с пари, господин Ковачев – отговори лекарят. – Не всичко...