ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА: ДЕЦАТА НА КАСДЕЯ

 

“Това е твоят гроб сега,

Чисти го с мълчалив респект,

Че може утре веднага,

Да те повикат на отчет!”

Неизвестен автор

 

Малцина биха се усъмнили, че съществува тайно ядро в сектата на тарашдукианците, което усилено да се опитва да подкопае лидера и да го премахне – това бяха Децата на Касдея . Но нещата, дори и при сектантите, не бяха толкова прости. Нито пък премахването на лидера можеше да бъде толкова лесно. Съвсем не! Много още щеше да се случи преди Казук Мон да си отиде от този свят за добро или пък за лошо. “Децата на Касдея” подготвяха покушението срещу него от твърде отдавна, но все се случваше нещо – или ръката на стрелеца трепваше, или отровата не можеше да достигне до крайната си цел. Бяха започнали да се отчайват, но внезапно един предложи екстравагантна идея, с която веднъж и завинаги нещата щяха да си дойдат на мястото и балансът да се възстанови. Но беше крайно рисковано и опасно. И нямаше да мине без кръв.

“Децата на Касдея” бяха отхвърлени дори и от сектантите – брутални и психиделични, без ясна посока или цел в живота. Те знаеха, че могат да съществуват само на гърба на сектата, която им подхвърляше огризките от жалките си дажби.

Не беше ясно при един от многобройните брутални междугалактически набези кой беше домъкнал от далечната планета Земя тази очукана древна статуя на жестоката демонична богиня-отровителка, но се знаеше, че още щом зърнеха лицето й, всички те изпитваха респект и падаха по очи в знак на благоговение. Тя им даваше утеха да й служат. Скоро услугите им станаха известни далеч извън колонията и много области и автономни територии обявиха огромна награда за главата на който и да било от членовете на бандата. Те наброяваха може би около тридесет човека, но бяха сирачета до един. Никой никога не беше ги обичал, освен тяхната каменна майка-богиня. Никой от тях не помнеше и истинската си майка, заради вече споменатата процедура по ретрансплантиране на спомени.

Колкото до това как се бяха добрали до тях, това щеше да стане известно достатъчно късно, за да могат да посегнат на живота на първосвещеника поне един последен път.

- Добре, приемаме – казаха в един глас те. – Щом такава е волята Ви.

- О, съвсем възможно е и да откажете – произнесе гласът.

- Ще изпълним заръката в срок – ревнаха те като диви зверове.

Ермонадската отрова трябва да бъде достатъчно силна, все пак той има все още запазени магически сили, за да противодейства. Младият му послушник трябва да бъде отстранен, докато старецът медитира на скалата. Така ще бъде доста по-уязвим. Поклонниците обикновено спят доста далеко, за да чуят какво се случва – продължи предългите си наставления Ер Мо За – нисък и набит зегандарианец с белези по лицето, причинени му още от битката с гуароните преди деветнадесет години.

Сега и той прехвърляше четиридесетте, но не мислеше да се оттегля в пенсия, а подпомагаше подривните действия на групата.

- Трябва да се оправим с архижреца иначе нашите глави ще хвръкнат много лесно – подметна Ер Мо За.

Останалите членове на групата закимаха одобрително. Тук бяха Еврон Вак и Джесика Вак – двама видни членове на тайното движение. Те също се включиха в подкрепата. Но никой не знаеше, че те бяха връзката на Дърниам с цялата подривна група. Дърниам Шетстоун – приятелят на Марк – беше човекът, който щеше да събори култа по един или друг начин. Той не беше против религиозните убеждения, но ясно съзнаваше, че последната Велика Война за Ау Кактир не донесе нищо добро. Нещо повече, популацията на цялата планета, а в това число и целият й морал се влошаваше с всеки изминат ден. Явно всички събития досега бяха просто прелюдия към истинската и тотална война. Защо трябваше да правят един Армагедон, за да се стигне до новия. Дърниам ясно помнеше огромните жертви на близки приятели, както и съвсем млади момчета като Хису например паднаха жертви на болните амбиции на Елмбаум. Сега обаче религиозният култ изядаше душите на всички като проказа.

“Децата на Касдея” беше тайно финансирано формирование от личното богатство на Върховния Ом Гур Нал, а Дърниам, Сасия, Зорин и Марк, бяха станали първи негови помощници. Той беше дал ясно да се разбере, че никога няма да допусне ново разцепление и тотално унищожение, но този път явно бяха замесени нечисти сили.

Останалите членове на формированието бяха деца, които искаха да се откъснат от жалкото си съществуване и да блеснат като герои, за да спасят други да не изпаднат в тяхното собствено положение. Но имаше нещо страшно – те до едно бяха белязани със знака на Артусон и това щеше да бъде до живот, тъй като част от душата им отиваше при демоничния господар завинаги.

Истината беше, че макар Дърниам да беше експерт по ултраситиански език и древни култури, не знаеше много за демоните. Всъщност дори и самите вербувани членове на сектата не подозираха за пъкления им замисъл. Бяха дошли тук, защото бяха гладни и никой друг не им предложи помощ. Знаеха много добре, че и сектата ще ги храни до време, а то вече изтичаше. Нужно беше да намерят решение на своя проблем иначе лошо им се пишеше.

Едно от задълженията им беше да чистят гробовете на мъртвите послушници. Те бяха наистина много. Прекалено много. Може би към няколкостотин или дори хиляда, което беше повече от една десета от общия брой на всички сектанти на Тараш Дук. Това трябваше да бъде свършено още преди обяд. Беше едно твърде досадни занимание. За целта използваха специални ензаниеви сърпове. Ругаейки, те се стараеха да приключат час по-скоро. И така беше всеки път!

Точно тогава измежду послушниците щяха да се промъкнат специално обучени агенти, който да нападнат Казук Мон още докато е горе високо на скалата, извършващ руж ‘г зон медитация. Те щяха тайно да го завържат със зеретиеви нишки и да го отмъкнат в неизвестна посока, преди да се е опомнил и да използва своите магически сили.

Едно нещо в плана им обаче куцаше – как да хванат послушника Зонтул. Той можеше и да се изплъзне доста неочаквано, а това означаваше сигурна смърт за онези, дръзнали да въстанат срещу култа на злия бог. Тогава Дърниам се беше допитал до Лиройт и той ги посъветва да използват съвсем проста резонаторна кутия в обвивка от хионови влакна, с която да имитират демоничен глас, който да влезе във връзка с чародея.

- Той едва ли е чувал за такава техника – иронично се беше изказал Лиройт, защото сектантите бяха прочути със своята техническа изостаналост.

Изключителен късмет щяха да ударят, ако послушникът, когото те бяха следили внимателно, се появеше.

Уфурганците им бяха предоставили отровата с уговорката да премахнат ограниченията пред Търговския съюз между двете планети – нещо, което те приеха на драго сърце.

Времето на чародея изтичаше. Веднъж попаднала в неговия организъм, отровата щеше да предизвика фатална аритмия и мъчителна смърт. После тя бавно се плъзваше към тестисите на жертвата, правейки ги да станат импотентни. Бяха се спрели именно на нея, за да накажат злия прелъстител и маниак.

Мозъкът на стареца щеше да бъде удавен в огнен потоп, който да го довърши окончателно.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: ЗОРИН

 

Хората изчезват заради изолацията си.

Неизвестен автор

 

Дългото, изнурително пътуване на бившия командос беше към своя край. Той само виждаше как красивите месантиоранови гори сякаш го “наближаваха”. Времето беше приятно – леко прохладно. Беше облечен с нещо, подобно на шлифер, което се наричаше ертосар . Имаше лазерен резец, скрит в единия си антигравитонен ботуш и ансарски бокс. С един удар можеше да ти избие даже и кътните зъби. Зорин бързаше и ясно усещаше, че ако сега изпусне нишката, нямаше никога да успее да навакса и истината просто щеше да избяга пред очите му.

Марк и Сасия навярно ме чакат, но сега имам много по-важна работа – тихо прошепна той.

Внезапно нирангайтерът спря. Може би имаше някаква повреда или пък интероновото гориво се беше изчерпало. Зорин започна да ругае и дори се ядоса. Все пак слезе, за да огледа щетите.

- Изглежда не е чак толкова сериозно все пак – заключи той след краткия щателен преглед на возилото си. – Ще продължа пеш.

Зорин имаше славата на кораво копеле и пълен маниак, но този път и той се извръщаше в тъмната гора. Един плазмен бластер щеше да бъде къде по-убедителен, ако нещо му изскочеше. Въпросният ертосар, беше изграден от хионови влакна на нанооснова и покрит с плочки кевларит. Зорин вървеше напето и добре знаеше, че е далеч от златните си години, когато с един пестник би могъл да повали дори и малък себурнагски тирфан.

В съзнанието му мина куплет от песента: “Честно казано иска ми се пътеката никога да не свърша, но няма как да не се обръщам…”

Гъстите дебри се стелеха покрай него и ставаше все по-страшно. Но той си беше научил урока добре и усещаше, че не трябва да се доверява на своите сетива. Всичко можеше да му изскочи изневиделица. А това можеше и да бъде неговият край!

- Къде остана доброто старо време? –изръмжа той. – Започва да става скучно. Чак ти идва да пукнеш. Но все още имаме време да отидем и на онзи свят, нали? – запита се той риторично и скръцна със зъби.

За щастие наоколо нямаше никой, който да чуе и да проумее обърканите му разсъждения. Но беше факт, че Зорин беше минавал цял живот между капките. Е, даже и късметът не беше нещо вечно, но нещо му подсказваше, че това няма да е последният му лов. Очакваха го още доста лета. Инстинктът му да убиец се събуди. Той отново беше готов.

Стараеше се да върви внимателно, тъй като месантиорановите гори бяха по-гъсти дори и от джунгла и човек можеше лесно да си изкълчи глезените, че дори и по-лошо. Имаше лианоподобни растения, наречени кзаракс, които можеха да се увият около врата ти и да те задушат до смърт – дори само ако ги допуснеш по-близо. Някъде далеч напред острото обоняние на Зорин долови, че нещо не е наред.

Между впрочем Зорин беше оставил нирангайтерът си някъде далеч назад и го беше скрил добре, но можеше и да няма връщаше назад, тъй като не беше ясно какво го очакваше в селото на сектантите.

- Този архижрец се е взел доста насериозно – изпъшка Зорин, - и имам чувството, че има пръст в смъртта на майка ми.

Гората се поразреждаше и далеч напред той съзря смътните очертания на нещо. Нещо, което изобщо не му хареса. Приличаше на селото, но имаше нещо необичайно. Зорин не разполагаше с инфрастенен бинокъл, за да го разгледа по-добре. Реши да се приближи. Поне малко. И дочу следния разговор.

- Кой е очаквал поредната церемония по коронясването на Маг Ту да мине толкова кръвопролитно – ожалва се един от сектантите. – Виж даже околностите на зикурата са опръскани с кръв!

- А как мина коронацията на Казук Мон преди повече от петнадесет години? – опонира го друг. – Същата доза насилие и безмислена жестокост!

- Внимавай никой да не ни чуе, че може директно да ни вградят в зикурата – сопна му се първия. – А, това би било направо отвратително!

Зорин нямаше време да слуша празните им брътвежи цял ден. Той схвана, макар и в общи линии, че нещо твърде мащабно се е задало, и скоро може да застраши целия мир на планетата. И това не беше просто война, а може би дори Армагедон.

- Как може да съм бил сляп. Затова ми предложиха и онзи генералски пост! – измънка той.

Неусетно обаче в лагера на сектантите настъпи оживление, което можеше да бъде породено само от твърде важно събитие. Явно очакваха нещо изключително.

Зорин започваше да се поти обилно. Направо се побърка. Това можеше да му струва живота. И той го знаеше. Тук не се биеше с побеснели гуарони или мутанти, а дявол знае с какво!

Приближи се още съвсем малко и пред погледа му се разкри въпросното селище. Изглеждаше да е доста обширно и доста нови части бяха добавени съвсем наскоро – явно сектантите процъфтяваха. Небето сякаш стана гневно и гъсти облаци се появиха на хоризонта. Явно нещо предстоеше да се случи.

Сектантите изглежда бяха доста надъхани. Изведнъж се събраха като по команда, опитвайки се да призоват своя измислен бог, на който си въобразяваха, че служат. Извиваха ръцете си във странни жестове, порейки въздуха като риби на сухо, а от устите им се чуваха нечленоразделни магически слова. Устите им шепнеха за неща, за които сърцата им копнееха – пълно сливане с божеството Артусон. Накрая те падаха с крясък по глинестите почви на Тараш Дук и удряха главите си юмруци. Това общо-взето беше ритуалът на изкуплението.

Архижрецът не се забелязваше наоколо. Сигурно нещо важно го задържаше и му предстоеше. Биеше на очи и фактът, че наоколо нямаше абсолютно никакви деца.

- Къде ли може да е? – запита се Зорин. – Нека първо да поогледам още малко, преди да вляза през задната порта. – Този странен религиозен култ изглежда доста интересно.

Тогава някой внезапно го удари в тила и черепът му се обля в кръв.

- Шпионираш ли ни, краставо псе? – изрева някой с мощен басов глас. – Ще съжаляваш! И то много!

Повлякоха го като куче, а главата му се удряше в камъните. Един от тях замалко не го ослепи. По нататък не помнеше.

- Следваща спирка - храмът на Артусон – изрева някой наоколо.

- Мислех, че този зикурат е храмът – в полусъзнание се опомни Зорин, започвайки да идва на себе си, но се стараеше да не се издаде.

Започнаха да се движат, а той усещаше зверска болка в китките си – беше направо непоносимо. Беше здраво завързан – дори прекалено здраво.

Продължиха да вървят, а Зорин нямаше ни най-малка представа накъде отиват. Но предчувстваше нещо много лошо.

- Аз съм част от силата, която винаги иска зло и винаги върши добро. – дочу странен глас той.

Този неверник скоро ще изтърпи наказанието си. Ще го споменем в молитвите си поне от кумова срама, но, честно казано, той не заслужава нищо повече. Просто трябва да го приключим по-бързо.

- Ще има честта на стане свидетел на Съвета. Никой простосмъртен неверник не е имал подобна чест до този момент – чу той някакъв друг глас.

- Стига приказки, водете го – нареди отново първият глас.

Бяха в нещо като крипта, а зад гърба им ги наблюдаваха странни същества. Прекалено странни дори.

Зорин беше доста добър с езиците и разчете имена като “Абагор”, “Абидон”, “Агарес”, написани най-вероятно на език, който трябваше да е иврит. Той беше специализирал древна история в университета и оттам беше именно страстта му към езиците. “Но как подобни имена се бяха озовали на място като това?” – запита се той. Той си спомни, че еврейският абджад имаше своите особености и ръката, която твърде небрежно беше надраскала символите едва ли беше много наясно с това – но все пак се четеше.

Личеше си, че криптата е с особено устройство и от нея излизаха по няколко тунелни разклонения – явно беше издълбана твърде дълбоко в скалата, но едва ли чак толкова, че въздух да не можеше да достигне до камерата, в която положиха Зорин.

- Сигурно сме поне на петнадесет, дори двадесет метра под повърхността – измънка Зорин.

Сектантите обаче не го чуха. Нямаше как да съобщи, че са го хванали, защото Марк и Сасия не носеха предаватели. Беше повече от шибано!

- Тук ще си изгниеш, генерале – изпъшка той.

След малко се приближи и архижрецът. Пурпурната му мантия докосваше пода и той беше повече от достолепен, но когато бледата светлина на една полусчупена ирениева лампа го озари, Зорин усети, че той е стар и болен. Имаше и още нещо. Зорин можеше да е груб и малко недодялан, но в никакъв случай не беше глупак. Ако просто искаше да покаже властта си, старецът просто би го убил или пък измъчвал, за да получи информация. А засега нито едното, нито другото. Може би му беше твърде ценен, за да свърши някаква работа. Старецът обаче не бързаше да започне с предисловието. Беше толкова концентриран и от бледото му чело лъхаше някакво тайнство. Но Зорин търсеше очите му, а те бяха скрити зад гъсти, побелели, рунтави вежди.

- Знаеш ли защо си още жив? – прогърмя поотслабналият глас на чародея.

- Ти може да вдигнеш завесата пред очите ми, свети отче – постара се да демонстрира уважение Зорин.

- Не генералската ти нашивка те спаси, нито религиозните подбуди, а малък амулет-талисман, който носиш на врата си. Откъде го имаш?

Тези думи бяха като чук, който се стовари върху главата на генерала. Да го измъчват, убият, или дори разпитат беше нормално, но с какво този медальон беше привлякъл вниманието им. Зорин дори не помнеше от колко отдавна го има, но го беше получил от покойната си майка.

Казук Мон не пропусна явното му объркване при задаването на този въпрос, въпреки че Зорин се постара да се прикрие.

- Скоро ще научиш каква е твоята роля в цялата тази работа. Засега просто си почини. Довечера ще дойда отново. А членовете на моето паство няма да те докоснат дори.

Зорин прекара остатъка от късния следобед, лежейки по гръб, овързан като салам. Никой дори и не дойде да види как е. Беше прежаднял като куче на пек.

Не можеше да се извие дори и настрани. И докато се чудеше коя ругатня е най-подходяща за мръсните сектанти, който бяха избрали този начин да го тормозят, някой го сбута за рамото. Ръката беше нежна и определено беше женска. Това го стъписа. Не беше виждал прекалено много млади жени сред сектантите.

- Аз съм Кибера – тихо прошепна жената. – Нося ти храна, ако искаш.

Зорин осъзна какъв жалък клетник е в момента, но продължаваше да бъде подозрителен. Ами ако в храната имаше някаква отрова!

 

 

 

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА: КИБЕРА

 

Жената се усмихна подкупващо.

- Не бъди глупак – изсъска тя, но той долови нескрита заплаха – ще ти отрежат топките и ще те превърнат в евнух. Това е единственият начин да оцелееш, а после ще научиш останалото.

Зорин я погледна. Защо пък да го лъжеше? Усмивката й беше супер подкупваща.

- Очевидно, че не разбираш. Някъде дълбоко тук се крие истинският вход към зикурата, а не фалшивият зикурат, издигнат за глупаците, които са готови да убиват дори само в името на една лъжа.

Зорин реши да не пита повече. Какво повече имаше да губи? Да го лишат от мъжественост едва ли беше нещо, което да породи повод за гордост за елитен командос от неговия калибър. Същото си мислеше и Кибера.

Той отвори уста и тя пъхна вътре специална нано ампула.

- Сдъвчи я бързо – сръга го тя. – Няма време.

Зорин го направи мигновено и мракът го погълна много скоро. Кибера изчака лекарството да окаже нужното въздействие. После тихо пристъпи и отиде до специално малко устройство.

- Трябва добре да те скрием – поне до пълнолуние, иначе и двамата сме мъртви.

Кибера стана самата грижа. Опита какво ли не, за да поддържа живота на своя подопечен. Трябваше да внимава, за да не загуби своята собствена глава. Какви ли подбуди я водеха? Лицето и беше изпито и напълно концентрирано, докато се стараеше да не изпусне дори и най-малките детайли. Казук Мон беше по задачи извън селището, но рано или късно щеше да се върне, а недалеч оттук се мотаеха послушници, които можеха да станат твърде опасни и агресивни, особено ако видеха какво се случва. Редно е да признаем, че отпадналите послушници съвсем не бяха изхвърляни от общността, а им се даваше своего рода втори шанс и им се поверяха церемониални и охранителни функции, но на повече от това не никога не можеха да се надяват.

Кибера знаеше, че няма как да свърши всичко напълно сама. Нужна и беше помощ. Поне малко.

- Хей, Елзамор, архижрецът би се радвал нашия пленник да получи малко по-добро обслужване и да бъде почистен и измит преди ритуала.

Послушникът се приближи със страхопочитание. В началото имаше намерение да я изгледа високомерно и да не се подчини, но след като поразмисли, осъзна, че това е голям шанс за него самия да блесне. Иначе скоро може и да не се нуждаеха от услугите му да охранява подстъпите към истинския зикурат.

- Какво трябва да направя? – попита той доста предпазливо.

- Нищо особено – съвсем спокойно отвърна Кибера. – Просто ми помогни първо да го пренесем оттук до най-близката ниша, където държим мъртъвците. После ще го поизбършем съвсем малко.

Без да задава повече въпроси послушникът се зае да й помага. Стараеше се дори малко повече, за да и се докара. Тя му даде недвусмислено да разбере, че услугата му ще бъде запомнена.

“Кой да си помисли, че такъв корав мъж ще има нужда от бавачка” – помисли си послушникът.

Кибера се разпореди и двамата го замъкнаха в една от централните ниши, разположена близо до пода.

Зорин изглеждаше направо да е умрял. Послушникът се зачуди дали просто да не го приберат в бензониев чувал и да го погребат набързо.

- Оттук нататък аз ще имам грижата – подкупващо се обърна към него Кибера.

Чаровната й усмивка беше незабравима. Просто удивителна жена. Съблече дрехите на Зорин. И тогава забеляза медальона. Не можеше да откъсне очи от това омайно парче метал, което очевидно криеше някаква голяма тайна. Тайна, която не биваше да бъде видяна от чужди очи.

Тогава тя съзря зад гърба си сянка. Не прекалено голяма, но все пак осезаема.

Кибера не беше коя да е и не се изплаши. Тя знаеше, че нищо не се случва току-така.

- А, вие ли сте, маркиз Форнеус – невъзмутимо произнесе тя. – Мислех, че работата не е чак толкова сериозна.

- Всъщност идвам да Ви уведомя, че този път не мога да Ви защитавам повече – тъжно въкликна той.

- Защо? – изуми се тя.

- С постъпката си Вие предизвикахте гнева на много по-висши сили от моите. Въпрос на време е да Ви потърсят сметка. Но, този чужденец притежава нещо изключително ценно. Не допускайте то да попада в недобри ръце. Иначе и двамата сте загубени.

На Кибера не и убягна от погледа, че въпреки лукавството си адският маркиз изглеждаше притеснен – нещо, крайно необичайно за който и да било демон. Докато Кибера се обърне, той беше изчезнал.

- Какво пък толкова ще разчитаме на себе си – въздъхна тя. – Легионите на мрака ще ни погубят или ще успеем да се измъкнем някак!

Мракът на криптата сякаш беше започнал да се спуска и светлината от ирениевите лампи, които все още се използваха, внасяше лека меланхолична нотка.

Жената беше изпаднала в унес, но не спираше да се движи към своята цел, която беше да отърве генерала на всяка цена.

- Стана много тихо, но ясно се усещаше, че нещо не е наред.

Елзамор не се забелязваше абсолютно никъде наоколо. Но тя не се безпокоеше толкова за него в момента.

Отново забеляза страшната сянка, която все по-настойчиво я следваше. Личеше си, че тя се концентрира около нея.

Кибера продължи опитите си да се справи със ситуацията. Но внезапен лек съскащ звук я разсея. Възможно ли беше да и се причува?

След като се вгледа по-внимателно, тя видя, че това е трупът на Елзамор само на две или три крачки от нея. Как беше възможно? Тя не беше забелязала преместването на сянката, нито послушника. Възможно ли беше да е била обсебена, пък дори и за кратко!

Тогава с бързи крачки тя се втурна към медальона, помнейки думите на Форнеус. И усети осезаемо, че нещо й пречеше да го достигне. Тя напрегна силите си, знаейки, че е на живот и смърт.

Невидимата сила беше направо неумолима и не поддаде.

- Ермолао Ди Ермело – изрецитира смело тя.

Невидимата сила сякаш се поколеба и поотпусна захвата си. Елмора това и чакаше и бързо скочи в нишата, където беше Зорин. Разпра чувала с малък лазерен резец. Заопипва дрехите му. Успя да намери медальона. Красивата златна инкрустация представляваше твърде сложна плетеница от символи на някакъв неизвестен за нея бог или демон. Щом докосна медальона изведнъж притъмня и сянката се оцвети в бяло и доби по-ясни очертания. Тогава тя разбра какво всъщност се намира зад гърба й. Но не загуби самообладание, а стисна още по-здраво медальона. Тогава ясно чу глас:

- Съпротивата ти е безсмислена, жено. Спри и се огледай!

Брутално свистене достигна до ушите й. Беше непоносимо. Къде, по дяволите беше попаднала. Криптата можеше да стане много скоро нейният гроб!

 

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА: СЯНКАТА

 

Всеки избира сам илюзията на живота си.

Неизвестен автор

 

Изборите, които правим, ни определят като хора, но също така рано или късно идва време душите да бъдат изправени на съд за своите прегрешения. Сянката, която преследваше Кибера беше на един беден поет, убит от страшния демон Азазел, известен и като “косматия демон”.

Когато ти докосна медальона, аз усетих, че душата ми ще изчезне завинаги – изписка сянката. – Ти ме виждаш само благодарение на медальона.

- Но как е възможно да ме преследваш – изрева Кибера.

- Не преследвам теб, а се опитвам да взема медальона – заоправдава се сянката.

- То е все същото – заяде се тя.

- Чуй моята история! – взе да заусуква сянката.

Кибера реши, че няма кой знае какво да губи, а можеше и да научи ценен урок за това как да се разправи с демоничните сили.

- Давай, но по накратко – подкани го тя.

- Всичко започна доста отдавна. Бях решил да видя какво се крие зад култа на Тараш Дук, но разбрах една страшна истина - Казук Мон не е точно човек.

Тук Кибера щеше да си глътне езика. Беше очаквала всичко друго, но не и подобно начало.

- Ако не е човек, то тогава какво е – демон или сатана? – изсъска тя.

- Не – беше отговорът отсреща.

- А тогава? – Кибера почувства, че ще чуе нещо изключително страшно.

Казук Мон е само една празна материална обвивка, но той не го знае. Беше се опитал да краде от Астарот, който е ковчежник на Ада. Това той направи несъзнателно, тъй като твърде много грехове се бяха струпали на раменете му, затова той призова незнайни сили да му помогнат да влезе в самия Ад. И успя.

- А кой му е помогнал? – поинтересува се Кибера.

- Това вече не знам – тъжно отговори душата. – Мога само да ти кажа още нещо. Ако искаш да видиш истинското му лице, насочи медальона право срещу него и ще видиш разкъсаната енергийна аура около душата му. Той е толкова изядена, че няма да го приемат даже и в Ада. Душата му ще остане заклещена между небето и земята. И той го знае много добре. Просто се опитва да спечели още малко време, докато намери спасение.

- Значи е безнадеждно обречен? – тъжно поклати глава Кибера.

- А кой уби теб? – поинтересува се тя.

- Ами всъщност аз бях един от богомолците, които започнаха да нищят тази история – тихо каза духът.

- А защо му е било нужно златото на Аум? – недоумяваше жената.

Той си мислеше, че трябва да подкупи Архистрата на Синтрос.

- А – ахна тя, започнала да разбира всичко.

- За Казук Мон имаше естествено съд, но тогава решиха да вземат само половината му душа и той да бъде принуден да изпитва непоносими болки всеки ден и нощ. Затова избра и новия си послушник. Целта му е просто да пренасочи демоничната омраза към него.

- Това всичко е много тъжно – заключи Кибера. – А какъв е този медальон?

- Това не го знам – каза леко плахо духът, но явно притежава огромна сила, защото само благодарение на него аз ти казах каквото знам.

Кибера се зачуди какво да отговори. Усети, че все още част от картинката й се изплъзва.

- Тогава защо ме нападна? – гневно се обърна към него тя.

- Почувствах, че искаш да ме унищожиш – привидно спокойно отговори гласът.

- Лъжеш, демоне, дори когато казваш истината – изрева тя и стисна медальона с две ръце. – Заповядвам ти да изчезнеш!

Чу се страхотен тътен и зикуратът се разклати. Кибера остана до Зорин. Когато всичко се поуспокои, тя отиде да го погледне. Той беше умрял.

Опипа пулса му – нямаше никакво съмнение.

“Дали медальонът не е изцедил силите му?” – запита се тя. – “Това наистина би било много жалко! Твърде много смърт витае наоколо!”

Вкочаненият труп на Зорин не беше особено приятна гледка. Зениците му се бяха изцъклили и изглеждаха като сиво зеленикаво стъкло, сякаш отразяващо коварните отблясъци на една друга вселена, на един пъклен свят – суров и безмилостен! Устата му беше полуотворена и застинала в мъртвешка въздишка. Той беше съзрял нещо преди да издъхне в адски мъки. Клетият командос!

Кибера не губеше време да разсъждава много много. Реши да действа бързо и абсолютно решително. Вече беше понаучила някои неща относно демоничната йерархия. Можеше да се каже, че беше хванала нишката. Колко малко й оставаше да усети цялата картинка! Беше почти на портите на Ада!

Усещаше горещият полъх! Колко жежко беше!

Но Кибера осъзна нещо страшно – целият си съзнателен живот беше прекарала по този начин – необичана и жалка, помнеше само и единствено мръсните сектанти. Опитваше се да се измъкне от жалкото подобие на живот, което водеше, а сега се беше намесила в борбата с демоните. Изглеждаше гротескно, но тя не го правеше от любов към правдата, а за да намери вътрешни сили в себе си да продължи. Да убеди душата си, че става и че ще оцелее, дори ако трябва да влачи и червата си.

Зорин падна първа жертва. Безсмислена, а тя усещаше колко страшно ще стане много скоро. Казук Мон можеше и да бъде малко смахнат и чудат, но умреше ли той или пък убиеха ли го, цялата колония щеше да отиде по дяволите. А тук лицемерна утеха бяха намерили много загубени души, опитващи се да избягат от прокобата си на неудачници в реалния живот. Защото, честно казано, те бяха ходещи трупове, негодни за нищо. А тук в колонията получаваха дневната си дажба срещу само едно лицемерно демонстриране на респект към религията.

Имаше и нещо дори още по-нелицеприятно. Казук Мон осъзнаваше, че без ролята си на водач, за която се беше борил с години, и без колебливата подкрепа на Висшите сили, щеше да бъде само и единствено едно озлобено и отхвърлено старче, молещо за къшей хляб. Толкова прозаично беше, че чак можеше да ти се догади.

Преди да излезе от подземното помещение, пълно с толкова трупове на послушници, тя окачи медальона около шията си за всеки случай. Хидронната врата се затвори зад нея.

 

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА: КАЗУК МОН

 

Казук Мон усещаше, че краят му е прекалено близко. Смъртта го дебнеше и просто беше безнадеждно да си играе с нея на криеница. Вече имаше няколко опита за покушение спрямо него, но неуспешни. Засега - но той почти усещаше острието на лазерния резец около своята шия. Скоро щеше да остане сам и изоставен на своя хълм, подобно на нещастен цар, който не е бил достатъчно способен и прозорлив, за да спаси собствената си кожа. И този път демоничните сили щяха да злорадстват! И с пълно право! Той ги беше прецаквал много пъти! Прекалено много пъти!

Архижрецът трябваше да избере или да сложи край на собствения си живот или пък да се напъне да удължи агонията си поне още малко. Дори и с броени дни!

Беше толкова изтощен и знаеше, че ще бъде запокитен в най-тъмните кътчета на Ада.

Все още нямаше ни вест, ни кост от послушника му Ембориан Зонтул, но Казук Мон знаеше, че на момчето ще му трябват поне две седмици пълно уединение, за да влезе в ролята си на Маг Ту. Не по-малко! Затова не хранеше никакви подозрения към него!

Послушникът щеше да бъде там, където той пожелаеше, но все пак Казук Мон се безпокоеше.

Демоничните сили си играеха с него като с малка и смешна парцалена кукла. Той опитваше толкова различни неща. Но напразно! Просто мощта му отслабваше, а скоро всичките му врагове щяха да бъдат наясно с това! И щяха да се възползват!

- Когато целият ти живот е бил само низ от злини и повратливи обстоятелства – заговори на себе си Казук Мон, - това е най-логичният финал.

- А, ти покайваш ли се поне? – запита го студен, но лицемерно приятелски глас.

- За какво? – смотолеви чародеят.

- За деянията си! – някак заповеднически произнесе гласът.

Казук Мон се замисли и ясно осъзна, че беше се занимавал само с боклуци. С ужасни престъпници и брутални психопати. Беше ги изповядвал и приемал в своята секта, за да получи лоялността им, но трябваше да плати с цената на собствената си душа. Много от тях дори бяха осъдени на смърт от върховния Ом Гур Нал на Зегандария.

- Къде са те сега? – попита го ехидно гласът. – Ще дойдат ли да те отърват от адската клада, която приготвят в твоя чест?

- Кой си ти или какво си? – посърнал се обърна към нищото архижрецът.

- Рано ти е още да узнаеш това. Мога да ти кажа само, че вече посетих твоя стар и не особено лоялен приятел Архистрата, но той дори не отчете присъствието ми. Предпочете лакомо да си дояде вечерята. Ти поне долавяш полъха на моя глас. Може би за теб все още има някаква надежда, колкото и да не ти се вярва!

Казук Мон погледна надолу пред себе си с горчивина:

- Като че беше вчера, когато скачахме като момчета по покривите на сградите. Всичко беше по детски и пълно с романтика.

Гласът не бързаше да го прекъсва. Казук Мон беше седнал на един много висок камък край зикурата и се беше усамотил. Имаше достатъчно време докато новият Маг Ту го изместеше окончателно. Кажи-речи, цели две седмици.

Беше стар ритуал да обиколи бавно огромният ертуал , който представляваше гигантски къс обсидиан, изписан със сложни символи, които да попият всичките му останали сили на Маг Ту, тъй като по традиция те трябваше да се влеят в новия такъв, който на свой ред да обиколи камъка.

- Архистрата – започна отново заядливо гласа, - го чака още по-окаяна съдба и от твоята, ако това въобще може да те успокои, разбира се.

Казук Мон кимна унило. Вече беше почти престанало да му пука, но това беше само привидно. Душата му гореше в пламъците на безпомощната омраза към враговете му. Щеше да умре без да съумее да нанесе ударът по онези от тях, които му бяха пречили цял живот.

- Виж, знам какво е последното ти желание – започна отново гласът, - но Ада има съвсем други планове за теб. Дори може да се чувстваш поласкан. – завърши той със налудничав кикот.

В този миг се чуха стъпки. Казук Мон се обърна. Зад гърба му беше Ембориан.

Първоначално архижрецът дори мислеше да го нахока, но скоро се досети, че това момче вече формално разполагаше с живота му, въпреки че окончателния период от две седмици не беше изтекъл. Трябваше да бъде поне малко по-дружелюбен. Поне докато усети откъде духа вятърът!

Момчето му се поклони учтиво:

- Учителю, ето ме.

Достолепие лъхаше от осанката на момчето и Казук Мон първоначално се сепна. Той усещаше, че гласът му нашепва “Ключът към решаването на загадката е момчето!”

 

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА: ВЪРХОВНИЯТ ОМ ГУР НАЛ

 

Политиката на планетата Зегандария се определяше не от кой да е, а от Върховният Ом Гур Нал, който беше над абсолютно всички. Подобен лидер, трябваше да притежава изключителна нравствена чистота и отдаденост на идеята да бъде всеобщ баща. Ом Гур Нал не можеше да бъде никакъв религиозен водач или пък бизнес магнат, а най-съвършеният жител на планетата. Разбира се, съвършенството беше твърде относително понятие, затова имаше изграден предълъг списък с изисквания за потенциалния кандидат. Избори за Ом Гур Нал се правеха веднъж на двадесет и пет години, което превръщаше периодът на царуването му в прекалено дълъг и протяжен процес.

Това беше едва вторият Ом Гур Нал, който твърде успешно се беше представил и удовлетворил всички. Не беше лесно да се справиш с такава огромна отговорност. Нещо повече, лидерът беше напълно наясно, че покушенията срещу него ще бъдат ежедневие. Това не изненадваше никого.

Богато наредените чертози на Ом Гур Нал бяха пълни с кожи от себурнагски тирфани и впечатляващи ловни трофеи, домъкнати и от Себур Наг и от Осония. Никой не му държеше сметка, че това е в абсолютен разрез със законодателството, защото той беше най-висшето олицетворение на морала. В самата етимология на думата Ом Гур Нал се криеше ключът към господството на суверена – той не беше мандатен губернатор, а имаше на разположение, както вече казахме повече от двадесет и пет години за управление, подобно на някой цар от далечното минало.

Едно от първите неща, които Ом Гур Нал възстанови беше култът към Мидриел, а също и Ертук – неговият син. Като всеки управленец и той си беше въобразил, че е твърде добре да има някаква своего рода приемственост.

Дърниам Шетстоун допринесе извънредно много за налагането на новите богове сред миряните. Той направи доктрина, която даваше привилегии на онези от тях, които се кланяха едновременно и на двата бога – така властта на новия Ом Гур Нал беше повече от сигурна. Но съществуваше известна опасност той да бъде убит от последовател на Артусон, тъй като сектантите бяха повече от фанатични.

Някъде там обстановката започваше да се нажежава.

- Откъде знаеш ултраситиански? – попита той Дърниам още първият път, когато имаше възможност.

- Навремето някой ми зададе абсолютно същия въпрос – тихо отвърна той.

- Бих искал да работиш с този някой – каза върховният суверен, който изглеждаше заинтересован от развитието на нещата.

- Марк винаги ме е подкрепял, дори и когато не съм се справял – смотолеви Дърниам.

- Е, всички имаше и лоши дни – окуражи го Ом Гур Нал. – Това е напълно нормално. Какво толкова?

- Знаеш ли колко малко са хората на които мога наистина да се доверя? – обърна се към него суверенът. – Броят се на пръстите на половината ми ръка. Но може би и така трябва да е! Някой трябва да ми помогне малко, честно казано. Някой като теб!

- Знаете ли, Ом Гур Нал, не вярвам, че на този свят има истински приятели – изпелтечи Дърниам. – Аз цял живот съм сам като куче. Преди да тръгнем с Марк на онова Велико пътешествие през пустинята, бях изследовател в един институт на планетата Уфур Ган – там научих твърде много за човешката природа.

- Не искам да бъда нетактичен – започна внимателно Ом Гур Нал, - но ми е интересно какво сте научили.

- Това бих искал да запазя за себе си – каза тъжно Ом Гур Нал. – Знаете, че времето на всеки един от нас на този свят е ограничено. По-добре би било да го използваме да завършим своята мисия да служим на другите.

Ом Гур Нал го изгледа изпитателно:

- Е, в такъв случай се считайте за назначен. Аз няма да бъда пречка пред вас. Но нека Ви кажа нещо, драги Дърниам, култът към Артусон е нещо прекалено различно от вашите битки с гуарони. Това не е като да въртиш лазерен резец или пък да препускаш бясно през пустинята. Нещо сериозно ми говори, че определени сили се опитват да ни пометат и ако не внимаваме, ще бъдем безвъзвратно унищожени.

- Знам това добре, Ом Гур Нал и ценя доверието Ви, но ще повторя пак. Времето ни е ограничено, а аз ще използвам моето по най-добрия начин, за да Ви служа. Не се съмнявайте.

Дърниам сведе глава и проля сълза. Ом Гур Нал се обърна и излезе, оставяйки го сам с мъката му.

Младежът ясно осъзна нещо много важно. Не Ом Гур Нал беше виновен, а той. И рано или късно щеше да бъде осъден от висшите сили затова поне сега формално искаше да победи и щеше да го направи. За момента! Просто отлагаше да види с очите си страшната истина! А тя беше толкова проста!

 

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА: СЕР МАК ЗОН

 

Сер Мак Зон се опитваше да превъзпита хората да гледат на гуароните като на свои пълноправни братя, но това едва ли някога щеше да стане. Причините бяха три. Първо бяха от различни враждебни раси. Второ имаше все още някои странности в поведението на хуманоидните гущери, които въобще не се нравеха на хората. Истината беше, че някои от тях все още ги наричаха “зеленокожи”, колкото и унизително да беше подобно название. Гуароните бяха принудени да преглъщат подобни обиди заради гузната си съвест от миналото. Но истината беше, че дълбоко в себе си бяха стаили гняв и мъка, която бавно тлееше. Те се опитваха да изкупят вината си всеки ден. Опитваха се! Но все не им се получаваше. Изучиха медицина толкова старателно, че бяха надминали хората до известна степен. И всичко в името на имагинерната цел да бъдат приети като нормални и равни същества – нещо, което нямаше да стане никога. Имаше и още една причина, която я знаеха само те – бяха дамгосани още със самото си раждане. Една известна тяхна песничка гласеше:

 

“Където стъпим ние, надеждата се крие,

а пътят вие се далеч напред,

поспри ти странниче, недей ни отминава!

Защото чака те стена!”

 

Малко обаче осъзнаваха скритият смисъл на посланието. Но това щеше да стане ясно малко по-късно.

Болничните отделения бяха пълни с печал. Дори и най-модерната апаратура не можеше, а и не биваше да отмества фокуса от тази обител на скръбта и надеждата едновременно. Гуарони, облечени с бели престилки, сновяха напред-назад.

Сер Мак Зон знаеше всичко изложено по-горе. Дори знаеше много много повече. Но преглъщаше. Иначе тяхното собствено оцеляване зависеше от работата им. Загубеха ли я – умираха. Беше толкова просто.

Никой не искаше представителите на тази раса да бъдат миньори или нещо друго. Не че не можеха. Гуароните бяха прекалено интелигентни за това. Те можеха да бъдат учени или войни, но нищо друго и в това се състоеше целият им живот.

Сер Мак Зон четеше задълбочено многобройните страници на своите електронни учебници по нано микробиология, анатомия и вътрешна хирургия. Той знаеше, че колкото и огромни таланти да имаха гуароните, те бяха дамгосани още със самото си раждане и от тях нищо добро не можеше да се очаква. Единственото спасение беше по пътя на смирението, но това беше временно.

Сер Мак Зон работеше тук от близо деветнадесет години. Точно толкова беше необходимо да се установи цялата богата практика и всичко да си дойде на мястото. Беше истинско светило в областта на медицината и беше спасил не един или два човешки животи. Но знаеше, че беше дамгосан. И беше въпрос на време да стигне до своя естествен край.

“Защо нашата раса загива?” – задаваше си той въпроси, пълни с отчаяна безнадеждност. – “Кой е виновен за това?”

Пациентите му благодаряха и му даваха подаръци. Беше станал супер известен. Повериха му дори реимплантирането на спомени. Това за него беше голяма чест. Сега много от човешките деца още от самото си раждане щяха да се радват на неговите грижи и да бъдат оформени по най-добрия начин.

Ом Гур Нал дори го направи лекар на годината. Това беше още по-голямо признание.

Дори коравият Сер Мак Зон се просълзи. Той беше приел човешко име преди толкова много години. Нямаше право да се отмята от предначертания си път, колкото трудно и мъчително да беше съществованието му. Имаше всичко. Почти на тепсия – от вкусна храна до добро отношение заради елитната професия към която принадлежеше. Но той добре знаеше, че всичко това е само фасада. Рано или късно щеше да бъде изправен на съд заради произхода си. Но усърдно се опитваше да помага и да изпълнява дълга си. И въпреки това рано или късно решителният час щеше да удари без съмнение.

Нужно беше да се каже също така, че докторът имаше и една скрита мъка. Не можеше да има деца не поради биологични причини, а заради нежелание да продължава своя прокълнат род.

Многобройните асистенти на професора бяха като негови отражения – той беше им взел ума с огромния си талант и умения. Дори не го оставяха сам да оперира, а само да ги консултира.

Не след дълго на Сер Мак Зон му стана доста скучно.

Той не знаеше твърде много за историята на своите предци. Не го и интересуваше чак толкова. Знаеше, че бяха направили нещо много зло и долно и че това петно ще тежи и нему.

Времето минаваше, а Сер Мак Зон все повече се отдалечаваше от реалния живот – за добро или пък за лошо.

Но никой не подозираше за това.

Докторът не беше особено религиозен и нямаше навика да се моли нито на Мидриел, нито на Ердук.

Но този път се зачуди дали да не го направи. Усещаше, че нещата ще се влошат.

- Професор Сер Мак Зон, наистина имаме нужда от Вас – провикна се някой. – Докараха един умиращ. Всъщност той си е направо умрял.

“Как ли плува един удавник?” – тъжно се запита професорът, после бързо скочи на крака.

- Закарайте го в операционната.

Професорът закрачи с бързи и отмерени крачки. Беше толкова щастлив и искаше да помогне. Живееше за този единствен, кратък и толкова неуловим момент. Когато влезе в операционната, зяпна и направо онемя.

- Та това е генерал Зорин! Какво ли се е случило?

 

 

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА: В АДА

 

За някои Ада е състояние на душата.

Неизвестен автор

- Успях да убия преносителя на медальона, но нямах нужното време да го взема – изрепчи се с гърлено хриптене демонът. – Жената беше особено силна, тя го отнесе.

- Къде е душата му тогава? – изрева бог Артусон, седнал на своя огромен и масивен трон. – Тогава ти почти нищо не си извършил – ревна гневно той.

- Не е точно така, милорд – заоправдава се низшият демон.

- Един истински хадал трябва да може да обсеби мъж поне дотолкова, че да му вземе астроманта – изрева злият господар.

Адските владения бяха доста странни и не можеха да се оприличат просто на някаква мрачна бездна. Най-точната дума беше празнота, пълна с непоносима агония. Наоколо имаше атмосфера на псевдо пънк, която беше по вкуса на Артусон. Той не следеше модните тенденции чак толкова, но дизайнът дори и на един пъкъл трябваше да е на ниво. Наоколо изобилстваше от човешки кости, адски огньове, зъбати муцуни и какво ли още не. Тъгата беше постоянен спътник на всички обитатели. За тях нямаше да има нито миг покой. Ако някой нов посетител идваше в Ада, първо виждаше тучни градини и впечатляващи водопади, облени от лъчите на ярко слънце, но после картината впоследствие се изменяше според душевното състояние на осъдения. Така той можеше да преживява своите кошмари отново и отново, докато накрая душата му не изчезнеше съвсем. Това отнемаше между две до пет хиляди години. Разбира се адските господари не бързаха да изтрият душите завинаги, защото нямаше над кого да властват. Всичко щеше да си дойде по реда. А Адът за всеки беше съвсем различен. Някои виждаха грешките от своите минали животи, а други постоянно се молеха за вода или хляб, защото адска жега ги изгаряше. Имаше и трети, наказани с усещане за вечна празнота – те късаха месата си и се зъбеха ненормално. Наоколо се извиваха бурни вихрушки.

Имаше и ровове, в които свирепи псета ръфаха безмилостно грешниците. Но най-страшна беше ямата на хората с празни души. Те биваха обричани вечно да търсят своето призвание, а душите им биваха изяждани от проказа.

Дълбочината на възприятията на всеки от осъдените на вечни мъки определяше и неговият престой в този пъкъл.

Нямаше място за никакво състрадание. Нямаше място за прошка. Грешниците трябваше да страдат.

- Значи поне може да намеря жената – предложи услугите си адската твар.

- Мисля, че си закъснял – изсумтя Артусон. – Тя отдавна не е тук. Или пък ти няма да имаш шанс да оцелееш достатъчно дълго, за да я намериш.

Грозните и криви зъби на демона затракаха от страх. Беше повече от ясно, че гибелта му е близо. Но адският господар искаше да удължи агонията му поне още малко. Беше се провинил прекалено много. Нямаше изход!

- Кажи ми само едно – недоумяваше Артусон. – Как тази жена те видя? Или по-точно как успя да избяга?

- Може би е руж ‘г зон или пък е практикувала древна киренайска медитация – изпищя демонът, опитвайки се да отърве кожата си, макар да знаеше, че е безполезно.

Артусон стана сериозен. Предугаждаше, че определени адски сили са се намесили, за да обърнат везните в своя полза. Хадалите не бяха висши зли духове и духовната им енергия беше по-слаба, но това явно не беше съвсем обикновена жена. Питаше се кой от дяволската пасмина, която той претендираше да познава твърде добре се бъркаше там, където не му беше работа. Или пък може би му беше!

Йерархията на ада беше адски сложна и оплетена като свински черва, но някои от основните демони като Адрамелех, който беше по известен като “Царя на пожарите” или кралят на демоните Абадон биха си мръднали пръста за талисман, колкото и мощен да беше той. Прекара през съзнанието си имената на стотици, дори хиляди демони като Марбас, Астарот, Белфегор, Азазел, Баел и така нататък, но сериозно се усъмни те също да бяха заинтересовани от подобна дреболия.

Докато таласъмът се опомни, Артусон вдигна могъщата си ръка и го порази безмилостно. Той даже нямаше време да изпиши. Всичко стана за секунди.

В Ада съществуваше странно поверие за онези, които биваха погубвани от демон. Те нямаха право на повторно съживяване в случай на предателство. В очите на висшия демон този случай беше точно такъв. Нямаше съмнение, че хадалът беше видял и още нещо, но Артусон нямаше да научи за това никога. Колко жалко!

Хадалите просто изчезваха завинаги, но винаги бяха нужни на онези, които не желаеха да си цапат директно ръцете с някои важни дела. Бяха като пушечното месо на Ада.

По-нагоре в йерархията идваха демоните, които командваха легиони и те обикнонено носеха различни благороднически титли – крале, маркизи, херцози и прочие.

На най-горното стъпало бяха демоните, които бяха най-близо до Сатана.

 

 

 

 

 

 

 

Предположенията винаги водят до война, смърт и гибел за предполагащия.

Неизвестен автор

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: ВАЛАК

 

Демонът Валак имаше под властта си тридесет легиона и беше в основата на целия заговор, който той кроеше срещу Артусон, за да го измести от адския престол. Не че не можеше да използва силите на армията на Ада, но нямаше да е същото. Къде по-примамливо беше да използва смахнатото демонично старче Агарес за пъклените си планове. А младият послушник беше поредната брънка в сложната игра на кота и мишка.

Валак беше много коварен и подъл и знаеше, че мнозина други демони, много по-силни от него, също изказват подобни амбиции, затова трябваше да пипа особено внимателно иначе главата му щеше да хвръкне, подобно на онзи хадал, който той беше убил преди малко.

“Един таласъм повече или по-малко е без значение! Адът отдавна вече се препълни и скоро ще прелее на Зегандария! Ще има една последна война! Много по-жестока от войната за Ау Кактир!”

Ако Белиал, Агарес, Абадон или Азазел го бяха чули, щяха да замръзнат на място, нищо че командваха сходен брой легиони с неговите.

- Няма да оставя всичко в ръцете на Агарес или Марбас, нищо че стоят извънредно високо в йерархията. Момчето трябва да се справи с Казук Мон, който толкова години ни пречеше да действаме свободно. Това е единственият ми и последен шанс да завзема престола, преди онзи проклет медальон да е попаднал не където трябва.

Валак знаеше нещо извънредно страшно. Никой в йерархията на Ада, независимо от позицията си, не беше застрахован от смърт.

Той не се притесняваше, че някой друг демон ще прочете мислите му. Специална адска материя, наречена емфузора, обгръщаше трона и пречеше на всеки натрапник да вникне в мислите на властелина. Той беше крайно предвидлив, защото преди сто хиляди ходини го бяха заподозрели в опит за узурпиране на властта. Сега нямаше да му простят втори подобен.

Младият Зонтул изглежда, че ще довърши стареца. А душата на Зорин ще попадне при мен рано или късно. Въпрос на време е да се сдобия и с двете.

Медальонът беше древен артефакт, известен като Медальон на хилядите желания и беще най-мощният артефакт изобщо, тъй като в него бяха вплетени много и различни демонични души като тези на Белиал, Азазел, Белфегор, Белфонс и много други значими демони. Който го носеше на врата си, можеше да победи почти всеки демон, а който свържеше душата си с медальона, можеше да разклати дори самия Ад.

Валак не вярваше на своите слуги и знаеше, че те търсят само момент на мигновена слабост, за да го ликвидират без капка милост. Подчиняваха му се заради законите на преизподнята, защото те бояха за своя собствен живот.

Валак беше висок и силен, но знаеше, че състоянието на духа също означаваше много – иначе казано всеки демон населяваше определена реалност и господстваше именно там. Извън нея силата му намаляваше значително.

Валак можеше да събере легионите си в една последна кръвопролитна битка, но той не бързаше да прави тази фатална грешка. Щеше да се вдигне твърде много шум и да привлече много любопитни погледи.

Реши да направи нещо изключително подло – да измами лудият старец демон с неговия механичен крокодил.

Валак плесна с ръце. Агарес се яви на часа, а бясното животно се зъбеше като откачено.

- Драги Агарес – започна съвсем непреднамерено Валак, - надявам се, че момчето е попило от твоята огромна мъдрост и ще те слуша занапред.

Така изглежда – обади се Агарес, - но това е странна работа. Прекалено странна. Момчето не поиска нищо в замяна, което ме изуми. Можеше да има всичко, но не поиска абсолютно нищо.

Валак се замисли. Може би все още не беше чак толкова прецакан като цяло и имаше шанс да оцелее поне още няколко хилядолетия, преди окончателно да му писне да властва на този пъкъл.

- Знаеш, че ние демоните не умираме – промърмори той.

- Това не е съвсем така – усмихна се Агарес, знаейки че архидемон като него е наясно с това дори още по-добре. – Момчето може да бъде крайно опасно, ако се научи да управлява силата с която разполага.

Валак прехапа устни. Значи имаше някои недомислици в плана му. Щом Агарес се безпокоеше, а то напълно му повярва, защото самият той знаеше за издънката на своя хадал. Агарес естествено трябваше да бъде държан в пълно неведение относно подобни изцепки.

- Ами върна ли се той при архижреца? – много бавно го попита демонът.

- Не се притеснявайте, всичко мина повече от гладко – крайно учтиво се обърна към него Агарес, но смахнатата му физиономия направи това да изглежда гротескно.

- Добре – тихо прошепна Валак.

- Ако няма друго – замънка Агарес.

- Върви, върви, свободен си – побърза да го отпрати Валак.

Емфузората би следвало да е скрила тайните му намерения, но очите на Агарес бяха все така лукави. Демонът беше достатъчно силен да се разправи с много други демони, по-низши от него, но никога не би въстанал срещу своя повелител, докато той разполагаше с живота му.

Фината невроматерия, беше толкова красива и ефимерна, че необучено око не би го забелязало. Приличаше на гигантски воал.

- Зорин можеше да бъде убит много по-рано! Гордън Елмбаум и неговото протеже Крис Зонретис прецакаха всичко, защото мереха всичко със човешки аршин. В Ада имаме съвсем други и различни стандарти – разтегли се демоничната му усмивка. – Но щом Зорин е мъртъв това е още един огромен плюс за мен.

Агарес се беше стаил в един ъгъл, далеч от очите на своя господар. Искаше да пробие защитната емфузора, но това далеч не беше лесно. За него Валак си оставаше енигма, непробиваема стена.

- Голяма грешка направихме, когато те стигнаха до границата с двата свята – изръмжа той. – Те така и не разбраха, че са пред самите порти на Отвъдното. Мислеха за някакви алтернативни вселени и прочие дивотии. Игнорираха факта, че не Гордън и расата на миеранианците го доведе на власт, а много по-висши и страшни сили. Той беше хитър да се сработи с тях, но те никога нямаше да приемат заповедите му без нашата подкрепа. А принцеса Миеру просто искаше оцеляване на себе си в този момент.

- Зорин беше виновникът, който беше открил тайната на медальона, завещан му от собствената майка Лилит . Чрез него може да призовава сили много по-мощни от моите, но никога не пожела да го направи. Защо обаче Лилит има смъртен син? – недоумяваше демонът същността на тази огромна тайна.

- Освен – изпъшка той – човешката ретрансплантация на спомени да е запечатала в мозъка му парче от нейната собствена душа. Но това е безумие. Ние, демоните, никога не сме били като хората, ерзонианците, миеранианците или пък машини като андроидите.

- Чакай малко – с мъка се плесна по огромното космато чело той, а ако именно това е била целта за създаването на расата на гуароните, които макар и привидно не чак толкова напреднали, притежаваха могъщи духовни и лечителски сили. Те можеха да бъдат опит на човешката раса да проникне в нашия свят. Нещата излязоха от контрол още при богинята Марак Тулба и Гимлин Орн и онази прокълната битка. Но пак всичко изглежда съшито с бели конци. Прекалено много случайности и недомлъвки.

Тогава Агарес излезе от прикритието си и се приближи.

- Освен ако нямаме предател, Ваша светлост – осмели се да каже старецът.

Ако беше друг нисш демон, Валак би го погубил моментално, но не и демон от неговия ранг.

- Как прочете мислите ми? – изръмжа той.

Честно казано, не съм прочел Вашите, а на момчето – изсмя се Агарес.

Валак онемя.

Ембориан Зонтул е син на Зорин. Той обаче никога не го е виждал, иначе амулетът щеше да премине в неговите собствени ръце.

- Невъзможно – изпищя Валак.

- И все пак напълно вярно. Хората направиха Девета зона, за да създадат раса, достатъчно мощна, за да се свърже с нас. Гуароните бяха създадени силни и брутални, но нещо се обърка – някои от тях запазиха човечността си.

Валак нямаше какво да каже.

- И ти си знаел всичко това, още преди дори да те изпратя – изстена то.

- Това и дори много повече – тихо просъска Агарес. – Аз съм демонът на приятелствата, милорд. А чрез контакти се стига навсякъде.

- Тогава излиза, че Зорин е един от нас – изплю камъчето мрачният господар.

- Не точно, той просто е бил обект на експерименти в Девета зона – спокойно отвърна Агарес. – Рано или късно щеше да го разбере, но така живя шестдесет и седем години с тази дамга в гените си. Той притежава едновременно ретрансплантирана част от съзнанието на Лилит и някаква част от генома на гуароните, но никога не го е съзнавал.

- Тогава излиза, че той е бил тайният експеримент на хората – изсъска демонът. – Те не воюваха за гориво и ресурси, а за това кой ще държи абсолютната власт над всички и всичко.

- Именно – засмя се Агарес.

Очите им се срещнаха.

- Тогава нашата работа започва едва сега – съвсем сериозно заговори той. – Ще кажем ли това на останалите адски господари тогава? – замислено каза той.

- Засега не. Нека пипнем първо архижрецът, след това ще изтръгнем заплахата до корен – внимателно каза Агарес.

Двата страшни и древни демона си стиснаха лапите. Сделката беше сключена.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА: КРАЙ ЖЕРТВЕНАТА СКАЛА

 

Зонтул изглеждаше напълно нормално. Нищо не хвърляше дори и сянка на подозрение върху него.

- Завърнах се, учителю – смирено каза то.

Казук Мон не го запита къде е бил, но послушникът сякаш прочете мисълта му.

- Отдавах последна почит на бог Артусон – каза то.

Последна почит за какво – недоумяваше старецът. – Последна почит? – леко се обърка той.

Със светкавично движение послушникът го стисна за гушата. Слабите му на глед ръце се впиха в старческата шия. Бързо изля ермонадската отрова в гърлото му. След няколко секунди старецът усети учестените удари на сърцето си, а някой сякаш беше хванал белезите на неговата мъжественост в желязно менгеме. Явно отровата вече действаше.

- Хвала на Агарес, моят господар – изкряка Зонтул, забивайки юмручен удар в лицето на своя насилствен попечител.

Опита се да възстанови своя баланс, но тестисите му бяха удавени в огнен потоп. Болката беше непоносима и накара гърлото му да замълчи. Много скоро нямаше да е сред живите. През ума му минаха различните сцени на насилие, в които беше участвал и многобройните жертви, неуспели да утолят жаждата на космическите му амбиции за господство.

- Твоето царство приключи, архижрецо – момчето леко се отдръпна и заби удар в слабините на духовника.

Казук Мон се строполи на скалата, на която се водеше схватката. За щастие край тях нямаше никакви миряни. Никой дори и не подозираше за бруталната сцена.

Архижрецът отслабваше, но Ембориан сграбчи един лазерен резец, който криеше под робата си и го заби право в сърцето му. Старецът изхриптя и падна. Конвулсивни гърчове обхванаха тялото му и много скоро той не беше между живите.

- Изпълних повелята на Агарес – изпъчи се Ембориан. – От кроткото и смирено момче не беше останала и следа, но това трая само няколко секунди и той възвърна своя предишен облик много скоро.

Кръвта на стареца беше превърнала скалата в отвратително място, което дори не трябваше да се вижда с просто око. Ембориан се обърна с погнуса. Казук Мон изглеждаше сега толкова незначителен!

Яркото слънце скоро щеше да се скрие и червеникавите му отблясъци правеха скалата като направена от тъмно, непрозрачно стъкло.

Ембориан огледа робата си. Нямаше никакви следи от кръв. Той беше с чиста съвест. Не беше кастрирал старецът, нито пък се беше гаврил с трупа му. Просто беше премахнал своя враг!

Вгледа се отново и осъзна, че архижрецът беше само първата пречка пред неговата безгранична власт. Той искаше да причини истински армагедон на тази планета, а силите на Ада само можеха да му помогнат. След това можеше да стане господар дори и на самия Ад!

От височината на скалата можеше да огледа цялата колония, притихнала в очакване. Явно миряните се бяха отдали на следобедна дрямка преди вечерната литургия. Дотогава той имаше достатъчно време да помисли как да скрие тялото на архижреца, така че да го намерят достатъчно късно и никой да няма съмнение в невинността му. Това можеше и да се случи! Но имаше нещо и това беше, че неговият господар Агарес не му беше казвал нищо за убийството на Казук Мон. Беше му заповядал само да запази с него добрите си отношения. Старият развратник дори не беше имал време да му се разсърди. Тази мисъл развесели послушника. Сега той се зае да прибира трупа в специален бензониев чувал. После измъкна пеаронова паста и намаза кръвта и с помощта на специални сюнгери я попи така, че останаха едва-едва забележими следи върху скалите. Трябваше още да се постарае, докато скалата възвърна първоначалната си форма и цвят. Сега беше ред на най-специалната част, а именно къде да дене този труп!

След дълъг размисъл реши, че може да го скрие под скалата и се залови да копае с бясно настървение. Изкопа дупката с голи ръце за четвърт час. Почвата лесно поддаваше под дългите му жилави пръсти. Плъзна трупа в дългия тесен отвор и щедро започна да хвърля шепи с жълтеникава почва върху чувала. Това го изтощаваше и целия плувна в пот. Беше направо отвратително! Накрая сложи няколко по-малки камъка, с които допълнително маскира своята работа.

Надигна се и огледа разранените си ръце. Трябваше да извърши най-деликатната част от своята работа, а именно да скрие всякакви следи и белези от своята схватка със стареца.

Отиде незабелязано в своите покой посредством един таен тунел, който знаеше само той.

Когато влезе в криптата само завари разплаканата жена, която с мъка му обясни за станалото. Зонтул майсторски се представи за спасител на колонията, но имаше чувството, че тя не му казваше всичко.

Жената му обясни защо е скрила Зорин. Когато чу името на своя баща, Ембориан се плесна по челото.

- Къде е той? – нетърпеливо я попита той. – Искам да го видя.

Тя го заведе до криптата и до онези централни ниши, които се оказаха последната обител на генерала и където може би душата му беше намерила покой.

Очите му се наляха със сълзи. Опита се да скрие трепета в гласа си.

- Ето че най-сетне го видях в предсмъртния му час. Това е наградата, която исках толкова години. Явно, че от него съм наследил физическата си сила.

Жената беше раздвоена. Ясно виждаше опръсканата с кръв роба на послушника, а гласът му беше толкова сърцераздирателен. Не се съмняваше, че беше искрен в момента, но въпреки това й се стори крайно опасен. Чарът му я омагьоса. Той притежаваше магнетизъм в гласа си, с който приобщаваше хората към своите идеи и виждания, дори и те да бяха напълно погрешни.

- Как отвори криптата? – попита го бързо тя.

- Ами фасулска работа – оправда се момчето.

Жената не настоя повече. Просто си замълча.

Послушникът огледа дрехите на баща си. Не забеляза, че е имало следи от борба, защото в момента мисълта му беше съвсем на друго място.

- Трябва да се изчистя – каза й той.

- Аз ще ти помогна – съгласи се тя.

Махнаха робата и я изгориха в един от жертвениците, а послушникът навлече дрехите на мъртвия Зорин. Те бяха доста семпли – изхвърлиха само униформата, защото тя биеше на очи.

Жената намери една послушническа роба, която покри облеклото на Зорин.

Сега Ембориан можеше да се завърне при своето паство и да наложи властта си. Чакаха го повече от десет хиляди души, за да ги поведе към ново и светло бъдеще!

Адският замисъл започваше да се сбъдва. Първата голяма пречка беше премахната. Идваше ред на Архистрата на Синтрос.

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Касдея е демон, специализирал в отрови, която също е наричан Петият Сатана.
* Ертосарът е нещо средно между ризница и бронирана жилетка, но е разработен от компанията “Ертол Гис” като средство за гражданска защита. На външен вид наподобява най-обикновена дреха.
* Й. В Гьоте, Фауст
* Абджад - тип писмена система особено подходяща за семитските езици, при които съгласните звукове са носители на значението на думата, а гласните на граматическата форма.
* Маркиз Форнеус – демон, който е в състояние да защити повикващия от тъмните преследвачи.
* Ертуал – гигантски къс обсидиан, напоен с магическа енергия.
* Хадал – женски таласъм
* Астромант – специален прибор за викане на демони
* Медитация, свързана с хедонизъм или получаване на удоволствия.
* Появява се като малко бедно момче, което язди двуглав дракон.
* Лилит - най-известният женски демон в световен мащаб, тя има участия в много истории от много части на света.