ЖЕРТВАТА

Всяка жертва е безсмислена, освен ако не е направена за някаква по-висша цел.

Неизвестен автор

Церемонията трябваше да започне. Цялата огромна тълпа от тарашдукианци беше в трепетно очакване. Бяха дошли хора от най-различни краища на планетата. Всеки в очакване на види чудото. Издигането на новия послушник до степен на Маг Ту – най-висшият духовен ранк, известен на простосмъртните. Не беше чудно, че дълбоко в себе си мнозина се питаха защо изборът на великия маг и архижрец Казук Мон се е спрял именно на младо момче като Ембориан. Предишни послушници се бяха проваляли точно преди финала, защо този път да беше различно?

Мнозина даже чакаха с часове в подножието на зикурата всичко да започне. Церемонията беше нещо адски сложно и не всеки можеше да се справи с толкова изморително и отегчително чакане.

Първо послушникът трябваше да облече робата на Мас Ган – това беше една степен по-долу от Маг Ту, а после цяла свита емфорили трябваше да го положи на Олтара на Мар Зон – последният пророк на мистичния бог Артусон. По-късно той даваше тържествена клетва за аскеза , която да му гарантира откъсване от материалния свят. Накрая той трябваше да жертва част от своето тяло и да заплати със собствената си кръв. Последната част от тайнството беше преминаването в онзи свят за кратко време под благословията на архижрец Казук Мон, което символично смъкваше бремето от плещите му и го прехвърляше на плещите на неговото протеже.

Още когато се появиха на платформата тълпата избухна в див и неистов рев. Дочуха се стенания и призиви за спасение. Сякаш цялото множество приличаше на огромен дракон, чиято опашка се губеше далеч в безкрая и преливаше отвъд хоризонта.

- Докосни душите ни, о, велики Маг Ту – разнесе се глас в нощта. – Очисти ни от всичките си прегрешения. Покажи ни верния път. А ние ще те следваме.

Казук Мон играеше ролята си просто чудесно. Толкова добре разбираше, че сега притежава истинска власт върху съзнанието на простите глупаци-богомолци. Как щяха да дават мило и драго да получат очистване на душите си от неговия Маг Ту. Но мракът, просмукал се в душата му, го плашеше и заместваше първоначалното му очарование пред свръхестествените сили, стоящи зад него, с истински ужас. Честно беше долавял нечия присъствие зад собствения си гръб, но вместо приятелско, то като че ли беше неутрално. Или поне така му се струваше. Той не можеше да разгадае намеренията му по никакъв начин. Просто усещаше цялата му невидима аура. Медальонът на Артусон, който той носеше на шията си беше все пак някаква защита, а също и пръстенът на Бон Ра, но той не искаше да дразни тези висши сили със собственото си присъствие. Далече беше от идеята, че те ще го дарят с по-големи сили от сегашните, именно затова възлагаше толкова големи надежди на своя послушник. Винаги трябваше да се знае, че новата и свежа кръв, обвързана с отвъдното, тежеше много повече от старата му жреческа такава.

- Къде ли ще ме отведат болните ми амбиции? – прошепна на самия себе си той. – Усещам, че висшите сили започват вече да недоволстват. А аз отслабвам с всеки ден. Няма време за губене. Зонтул вече сам начерта собствената си съдба. Отговорността вече ще е негова, а аз ще дърпам конците от мрака на сенките.

Бяха минали първоначалните етапи на церемонията и емфорилите се бяха скупчили около своя бъдещ повелител. Тези ефирни създания, пълни със сласт, но и с божествено смирение, бяха като някогашните весталки . Те осигуряваха лицето на неговата святост и власт.

- Сложете го на олтара – нареди най-старшата. – Кръвта на Мас Ган трябва да обвърже душите ни с Артусон. Час по-скоро.

Казук Мон единствен беше наясно за така наречените “Нечестиви измерения”, защото сам беше попадал там. Но на никого не беше споделял абсолютно нищо. Така и трябваше. Биха го помислили за луд. Пък и тайнството би се изгубило, а с него и собствената му глава. Колко жалко!

Кръвта на Зонтул обагри твърдия обсидиан, върху който той беше положен. Парчето скала сигурно тежеше повече от тон и половина. Усещаше, че ще умре, кръвта му изтичаше. Бяха отрязали дясната му ръка и той вече щеше да е известен като белязания “Маг Ту”. Властта трябваше да се плати с част от самия него!

- Той е още дете, но вече е крайно време да влезе в света на възрастните – прошепна архижрецът. – Ритуалът трябва да бъде приключен още тази нощ.

Богомолците дори запълзяха нагоре по безкрайните стъпала на зикурата. Човешката вълна замалко щеше да залее всичко това, но емфорилите, които бяха сурови войни, вдигнаха еркукси и убиха мнозина. Кръвта закапа надолу по стъпалата. Всичко направо подгизна. Но баталната сцена не направи впечатление на никого. Просто всички продължаваха да прииждат.

Казук Мон отиде близо до своя послушник.

- Дръж се, аз съм с теб, нека реаните на ордена бъдат твоята пътеводна светлина.

Едва не изрекъл и те се обагриха в мързеливо зеленикави оттенъци, които галеха тъмнолилавия хоризонт. Бяха точно дванадесет.

- Хвала на Артусон!

Бесовете вече властваха по хората. Екстазът причини истинско меле, а някой изрева:

- Настъпи Съдния ден, покайте се, грешници! Няма да има милост за прегрешенията Ви! Все още не е късно! Иначе душите Ви ще бъдат загубени вовеки! Няма да намерите покой!

Казук Мон побърза да изведе протежето си от цялата тази касапница. Това можеше да загрубее и да причини дори и смъртта на новия Маг Ту. Емфорилите не можеха да ги пазят вечно, затова Казук Мон си служеше и с наемници. Имаше два-три взвода призрачни войни, които бяха останали низвергнати още при управлението на губернатор Елмбаум. Някои от тях от немай-къде просто бяха се съгласили с условията на Казук Мон и го охраняваха дискретно. Но дори и така архижрецът не беше спокоен. Той знаеше, че докато държеше религиозната власт в Тараш Дук, Архистратът би се поколебал да го премахне, но ако краката му се заклатеха – кой знае?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*Жертвата лишава вярващите от блага и така става част от аскезата. Аскетизмът (на гръцки: ἄσκησις - упражнение, практика) е начин на живот, свързан с отрицание на хедонизма и доброволно отричане от прекомерните удоволствия, по религиозни или други подбуди.

*Весталки (на латински: virgines Vestales; sg. virgo Vestalis) се наричат жриците на богинята Веста. В храма на богинята имало шест весталки, чиито главни задължения се състояли в поддържането на свещения огън.