Дефектно време

           На А. 

-Ама че задръстване!, каза на себе си Георги. - Поне климатикът на колата да работеше. 

Жегата беше почти непоносима, а върволицата коли сякаш вдигаше температурата с още няколко градуса. Като се добави и това, че автомобилът почти не помръдваше, всичко правеше въздуха още по-тежък. 

Скоро нямаше да се прибере… Това беше ясно, но поне тая жега да не беше толкова лепкава. Цялата му риза беше мокра от пот и въпреки, че всички прозорци бяха отворени, в купето беше задушно. На всичко отгоре, стрелката на уреда за температурата на водата в двигателя неумолимо се движеше към червения сектор и скоро колата щеше да прегрее. Това притесни Георги и той започна да мисли къде да отбие. Докато не минеше моста, нямаше къде да спре, но след кръстовището имаше голяма спирка на градския транспорт и можеше да отбие и да не пречи на движението. 

Минаха няколко минути в бавно придвижване по посока на дома му и точно когато стрелката на температурата докосна червения сектор, той пусна десния мигач и спря в края на бус-лентата. 

За огромен негов късмет, старо дърво хвърляше шарена сянка върху автомобила и отварянето на врата, за да слезе, му подейства ободряващо и разхлаждащо. 

Той отиде до будката и си взе студена вода. Изпи на един дъх малката бутилка и отвори хладилната витрината за втора, като държеше празната в ръката си. Отдръпна се по посока на кошчето за боклук, за да я изхвърли и тогава забеляза възрастната жена, седнала на стара пластмасова касетка. Беше наредила няколко наръча с цветя в олющена, поцинкована кофа и ги подреждаше и пръскаше с вода. 

Цветята бяха сигурно от двора ѝ, защото въобще не приличаха на култивираните по цветарските магазини. Бяха с криви дръжки, с неправилни листа и… как само ухаеха! Даже в тая адска жега, когато нямаше и помен от ветрец, човек можеше да усети аромата им. Стелеше се наоколо и миризмата на роза, карамфил и гладиола хем се сливаха в едно, хем всеки един стрък сякаш ухаеше сам за себе си. 

Георги се приближи до жената и даже не попита колко струват. Просто взе да събира в ръката си колкото можеше. 

Когато вече не можеше да ги държи ги остави за малко на близкия фризер за сладолед и извади портмонето си. 

-Колко струва този букет, лелче?, попита Георги с усмивка

-Я да видя, моето момче, какво взе., каза жената и взе да пресмята на ум. - 15 лева за всичко. 

Георги извади банкнота от 20 лева, подаде я на жената, благодари и помоли да не му връща ресто. 

След това се запъти към колата си и остави букета на предната, пасажерска седалка. 

След това застана на сянка под дървото и търпеливо чакаше колата да изстине и трафикът да се успокои, за да продължи пътя си към дома. 

Албена обичаше цветя, а още повече обичаше, когато той ѝ ги носи. Понякога се цупеше наужким, че само харчи пари за такива неща, но той виждаше как очите ѝ засияваха при вида дори само на една роза. Сега, седнал на сянка под дървото на тая оживена спирка, се обвиняваше, че не го правеше по-често, да ѝ подарява цветя просто така. Мислите му неусетно се върнаха към днешния ден. Още от сутринта беше му тръгнало на криво. Машината, на която работеше в завода, изкара първата серия детайли с дефект. Началник-смяната се изнерви и започна да вика, че изостават с графика. Отне му повече от час да разбере защо е станало така. Вчера всичко работеше без проблем, а днес цяла серия детайли излязоха с няколко милиметра изкривяване. Чак когато забеляза подхилкванията на няколко от колегите, разбра какво е станало. Бяха променили една от настройките и сега се смееха отстрани, докато го гледат как се мъчи да разбера какъв е проблемът. 

Той разбира се не каза на началник-смяната какво е станало според него, а запретна ръкави и поправи грешната настройка. След няколко теста, машината затрака и в късния следобед вече беше успял да навакса изоставането. 

Обядва на крак разбира се, за да не спира работа, а и не искаше да е с другите в столовата. Те не го харесваха и сигурно имаше защо. Георги не общуваше много с тях. Само задължителните поздрави сутрин и няколко думи по необходимост пред кафе-машината. Няколко пъти се опитваха да го подпитат наистина ли е инженер и ако е такъв, какво прави на тази машина, а не горе в офиса при началниците, но той упорито избягваше да отговаря и това сигурно им изглеждаше като снобско и надуто поведение. 

Затова и сигурно си правеха тези шеги с него. Георги обаче не обръщаше внимание и продължаваше да отбягва всякакви разговори за себе си. 

Като цяло, май единственото хубаво нещо, което му се беше случило този ден, бяха тези ароматни цветя, с криви дръжки и неправилни листа, седящи в момента на предната седалка на прегрелия автомобил. 

Слънцето все още прежуряше, когато той се качи в колата и запали двигателя. Стрелката за температурата беше в нормална позиция и той включи на първа скорост. На кръстовището зад него беше светнало червено преди малко и това беше спряло част от вече понамаляващия трафик. Той бавно потегли и не след дълго влезе в тесните улички на квартала си. 

Намери място за паркиране, изгаси двигателя и взе букета. 

Отключи входната врата и влезе в сумрачния коридор. Беше тихо и застоялият въздух му напомни за жегата в купето на автомобила, който сега седеше паркиран долу. 

Остави цветята във вазата, която седеше на секцията в хола и я напълни с вода. След това се съблече и без да чака и секунда влезе в банята за хладен душ. 

Водата му подейства ободряващо и сякаш успя да измие поне част от спомена за този ужасен ден. 

Когато излезе с хавлия около кръста, пое дълбоко въздух. В малкия му апартамент се носеше аромата на цветята от възрастната жена. 

Той се усмихна инстинктивно и си промълви: “Ех, Албенка…ухаят почти толкова хубаво, колкото теб… “

След това се облече на бързо, сложи си остатъка от обяда в чиния и седна да вечеря. 

Телевизорът упорито съобщаваше, как това било най-топлото лято, откакто се водила статистика. 

-Дежа вю…и миналата година така казахте. Дефектно време!, усмихна се на себе си Георги и го изключи. 

След като изяде каквото си беше сложил, взе стара книга от рафта. Беше наръчник по металознание. Взе да прелиства, да мести пръст по таблиците в него и да записва със стар молив върху лист от тетрадка някакви цифри. След това затвори книгата, пресметна нещо и после се облегна на гърба на фотьойла. 

Не се усети кога е задрямал, но когато се събуди, слънцето вече преваляше. Стана, прибра грижливо листчето в задния джоб на панталона си и отиде да си обуе обувките. На вратата се сепна и се върна да вземе цветята от вазата. 

Малко след това букетът се озова на същото място на предната седалка и Георги потегли бавно към Албена. 

Вратите на гробищния парк бяха отворени и той се запъти с бавна крачка към алеята. За една година паркът беше нараснал поне наполовина повече, но той знаеше точно къде отива. Остави цветята до малкия паметник и погали с пръсти издълбаните букви на името Албена Петрова. 

Седна на малката пейчица и започна да ѝ разказва деня си. 

-Не се сърдя на момчетата… Те са си такива… А цветята са прекрасни, любов моя. Знам, че ги усещаш. Толкова хубаво ухаят… Нищо, че са с криви дръжки. Красиви са. Ти и в мен обичаше несъвършенствата ми… Знам…, гласът на Георги беше тих и спокоен. Искаше му се да запалаче… “Сълзите пречистват душата”, така му казваше Албена, когато плачеше на някой филм.

На него обаче вече не му бяха останали такива… беше сигурен, че вече няма душа, която да пречиства, затова и сълзите не идваха. 

На следващата сутрин Георги седеше пред цеха и допиваше кафето си. Дори толкова рано сутринта, пак беше топло, но той седеше и чакаше да се появи главния инженер. Колегите му влизаха и излизаха, суетяха се около кафе-автомата и тук там някой го поздравяваше. 

Малко преди началото на работния ден главния инженер се появи на входната врата на цеха. 

-Инженер Стаменов, може ли за малко?, Георги го пресрещна на влизане. Това накара работниците да наострят уши и уж да допият кафето си преди да влязат. 

-Да, да, разбира се. Кажи Георги.,леко сконфузено каза Стаменов. 

-Сигурно разбрахте за дефектната серия детайли от вчера сутринта. Аз не проверих машината, преди началото на работния ден., каза Георги 

-Момент., Стаменов се обърна към няколкото работници около тях. - Момчета, айде вече да започваме работа, а?! Няма кой да ни чака с поръчките. 

Това накара събралите се хора с неохота да тръгнат към работните си места. 

-Слушам те, Георги, извинявай., каза главния инженер. 

-Аз съм виновен, не проверих настройките. Но вчера се порових…металът е с високо съдържание на алкени… Ако нагреем малко дефектния край и след това пуснем детайла през кантиращата машина, ще компенсираме липсващите милиметри. Ще намалим малко височината, но пак ще сме в допустимите норми. Може да пробваме. Мисля, че ще стане. 

Стаменов погледна през рамото на Георги, видя че служителите вече не са около тях дръпна го на страни и заговори тихо:

-Жорка, докога ще се криеш? Познавам те, състуденти сме. Познавам те преди жена ми. Беше най-умния сред нас. Приятели сме от много време. Знам, че Албенка ти липсва. И на нас ни липсва, но такъв е живота. Не си виновен ти, а проклетата болест., Стаменов говореше с тежък глас и продължи. 

-Знам, че си намерил решение, знам и кой си е играл с машината. Не се притеснявай. Ще оправим дефектните детайли, планът ти ще сработи, знам го. Но моля те, престани да висиш на тази машина и ела горе, в инженерния отдел. Там ще си в пъти по-полезен. Моля те. 

-Знаеш, че не искам, Стамене. Искам да работя на машината… Моля те… Достатъчно бях зает преди, знаеш… Що проекти съм направил… Ако не работех толкова много, до среднощ, сигурно щях да видя симптомите на Албена и да идем на лекар много по-рано… можеше да я спася…, Георги говореше с пресипнал глас. 

Двамата приятели седяха един срещу друг и мълчаха след краткия си разговор. Не смееха да се погледнат. 

-Знаеш, че не е така. Не си виновен ти… Това е животът!, продължи главния инженер. 

Сигурно щяха да продължат да говорят, ако не се беше появила чистачката да събере кошчетата за боклук. 

-Да, ще направим проба, ще стане. Не се притеснявай, Георги. Ще спасим детайлите., Стаменов говореше със сериозен тон. 

Георги се запъти към цеха и само чу след себе си:

-Моля те само да си помислиш. Вратата е отворена за теб в инженеринговия отдел. Само си помисли, моля те., Стаменов го гледаше как бавно върви към работното си място. 

-Ще си помисля… благодаря ти за всичко, Стамене. Ти си добър приятел. Знаеш, че ще ти помогна винаги с каквото мога, както ти помогна на мен и Албенка. Но моля те, не ме карай да се връщам към тази работа. Моля те., Георги се беше спрял.

Стаменов кимна и двамата мъже тръгнаха към работните си места. Единия към втория етаж при чертежите и офертите, другия към машината, на която щеше да поправи дефектните детайли от вчера, защото някои неща могат да се поправят… Други не…И ние поправяме това, което можем с надеждата, че някой ден ще се срещнем с непоправенто в един друг, по-добър свят.