По онова време, когато Враца беше 18000 жители имаше три гробища - български (сега старите гробища), турски над (Окръжната болница) и еврейски (между Бутов дол и Бистрец). Българските и еврейските съществуват и сега, а турските само като наименование на местност. Погребенията на покойниците ставаха по съответните религиозни канони. Евреите ги опяваха в Хаврата от Хамамбашията, турците ги къпеха, увиваха ги в един чаршаф и ги оплакваха в къщи. До гробищата ги караха с каруца и там ги изтърсваха в гроба. Като изтърсят мъртвеца, всички бягат на страни, а той както падне, така го заравят.

Българските погребения се извършваха съгласно християнските обичаи. Тогавашните християнски погребения не се различаваха много от тези, които се извършват сега.

Колите(наречени катафалки), които превозваха покойниците бяха специална конструкция, с конска тяга. При починал човек камбаната на черквата, в която той е енориаш, бие цял ден. По този начин се известява на махалата, че е починал еди кой си. Покойникът, когато дойде време за опелото, се взема с катафалката от дома му и се закарва в черквата. При този транспорт се спазваха съответните ритуали:

Конете, впрегнати в катафалката, бяха облечени в черни савани, кочияшът също. Ковчегът с покойника се поставя върху черга на катафалката, като капакът е махнат, за да може покойникът да се прости за последен път с хората от града. Траурното шествие до черквата и от там след опелото, до мястото на вечния покой ставаше по приетия ред. Най-напред върви кръста с името на покойника (носеше го Салията), след него факлията (носеше я Иван Рако), после тавата с житото (носеше я на главата си Фръцко), следва свещеникът, който пее и размахва кадилницата, катафалката и траурното шествие. Хората, които срещаха шествието, се спираха, докато то премине, прекръстваха се и покланяха на покойника.

Ще бъде престъпление, ако не отделим малко внимание на личностите, водещи траурната процесия. Това бяха хора достойни за велико перо. Докато свещениците бяха различни в зависимост от енорията на покойника, то двете катафалки и тримата носачи бяха неизменен атрибут на всеки погребален ритуал. За този ритуал се изискваше артистичен талант, който не им липсваше, особено на Салията и Фръцко, Отношенията между тях бяха приятелски, въпреки че живееха в различни части на града - Рако в Хармана, Фръцко - в Пинташката бахча, а Салията - в Кемера. Особено артистичен беше Фръцко. Той беше нисичък, облечен в черни дрехи и с неизменен каскет на главата. Каскетът му беше огромен и отвътре имаше някакви подплънки, които облекчаваха главата му при носене на голямата тава с жито върху нея. Тъга и умиление изпитваше като го гледа човек, когато траурната церемония се движеше. Отпред Салията, изправен като гвардеец, взел за почест вместо пушка погребалния кръст, след него Рако, стиснал с ръка факлията, вървейки в такт с конете на катафалката и накрая Фръцко с балетна стъпка и тепсия на главата. Походката му беше толкова артистична, че дори Мариус Куркински би му завидел. Мъничкото му дупе се въртеше и описваше такива криви, които дори най-добрата султанска танцьорка не би могла даже да помисли, че може да опише. От грацията на тялото и извивките, които описваше дупето му, незнаен врачанин - мюзевир му бе лепнал прякора Фръцко.

Обикновено след излизане от черквата, когато процесията тръгваше, Рако тихо започваше да ругае и псува до гробищата. Ругаеше и псуваше Салията, който под сурдинка му подвикваше: "Иване, набутай си ризата!" Като чуеше тези думи, Рако изпадаше в ярост и започваше да я "набутва" на всички роднини и познати на Салията. започвайки от майка му и завършваше с комшиите му.

При едно такова шествие ние си играехме пред Джамията. То се зададе откъм моста. Няколко турчета се затичаха срещу него и започнаха да се кривят на попа, който хрисимо размахваше кадилницата и пееше. Шествието траурно си продължаваше своя път. Турчетата обаче не се отказваха и започнаха да викат: Дели Папаз, Дели Папаз! (Лудият поп, Лудият поп!) Това го разсърди много. Той захвърли кадилницата, хвана полите на расото си с ръка и с глас йерихонска тръба ревна: "Ваш,та мама читашка! Поганци с поганци!" - и се впусна да ги гони. За секунди горните дрехи на турчетата заеха хоризонтално положение и докато ги види се мушнаха в двора на Кадънката, прецапаха вадата и заеха очаквателна позиция в Джафер бахча. Попът видя, че няма да ги стигне и изригна един куп благословии по адрес на техния бог, близки и роднини от нежния пол. След това взе кадилницата и шествието продължи.