Беше краят на април. Нищо и никакъв, направо мизерен край. Целият месец бе паднал съвсем малко дъжд, а слънцето жулеше сякаш бе август. Казват че депресиите се отключвали или при много мрачно време, или при силна жега. Кой знае дали е тъй, човекът е комплексно същество. Един страда от несподелена любов, друг от това че е недооценен, а трети от главоболие.

Казват също, че смъртта е самотно занимание, но ако се замисли човек, би установил, че и животът е такова.

Двама души седяха на моста. Краката им висяха в бездната под тях. Петдесет и два метрова бездна. От малките. Долу като ситни бели точки се виждаха плуващи патици.

Двамата изглеждаха на пръв поглед доста различни. Единият бе с костюм, с панталон с остър връх, от онези на които ти се струва, че можеш да се порежеш. С приятни очила с тънка рамка. Добре вчесан и с разхлабена небрежно вратовръзка. Другият беше неугледен и брадясъл. С типичният разрошен перчем на всяка посока, така характерен за махмурлиите.

-Повече за нищо и за никой няма да ме е грижа - каза Мо и разхлаби още повече вратовръзката си. От кога се познаваме, Коце?

- От има няма трийсет и кусур години години, усмихна се брадатият.

-Толкова ли станаха?

- Ами да. Аз бях на четири когато идвах пред твоят вход, влизах вътре и с една клечка натисках копчето на асансьора. После влизах и пак го натисках с клечктата, като се изправях на пръсти. Копчето за седмия етаж. Още го помня, някой го беше обгорил със запалка и то бе едно такова размазано и разкапано.

-Помня го, усмихна се Мо. Даже помня и кой го изгори така. Къдравия от петия. Той беше от големите, от батковците и пушеше. Знаеш ли, че той пръв ми даде цигара? Да, на тавана на блока, имаше една стаичка на асансьорното. И той ми даде тогава една от пакет БТ. Беше отврат някакъв, смрад, но аз важно дръпнах и кашлях също така важно поне пет минути. Но сетне, като слязох долу и някак си ми се струваше че съм мъж, дори се сбих с Пешо шкембето пред лоста за тупане на килимите. Преди не се осмелявах, сещаш ли за Пешето?

- Сещам се, дето майка му му зашиваше потника за гащите, че да не падат от туй неговото шкембе. Много се млатеше туй, Пешето...

-Аха, биеше се. Кво ли е станало с него?

- Ами в Канада заминал, разбрах, но то беше отдавна де. Тяхните починали и той продал тука и отпрашил.

-Той откачи ли се?

- Ми не! В смисъл той никога не е бил закачен. Поне аз не знам.

-Така бях чул преди, може да бъркам..Имаш ли цигари?

- Имам, Коцето забърка по джобовете си и измъкна топка тютюн и хартийи за свиване.- Нямам филтри, само един. Ще го скъсаме на две, за две цигарки таман.

Жълтите му пръсти сръчно разстлаха хартийката, дръпна снопче тютюн и чевръсто го зави на фунийка. После скъса стърчащото отпред от тютюна и намуши отзад половината филтър.

- Ти що не го зави преди това филтъра, попита Мо, който наблюдаваше с интерес процедурата?

- Ми така съм свикнал. Филтъра после го натиквам, така оставям аванс да стърчи малко пред хартийката и като лапна, лапам само него, ръба на хартията остава назад и така като смуча дима е по рехав. Идва само от филтъра, а не се просмуква. Иначе ми иде тежка цигарата. На, ето я, пробвай!

- Мо я взе, пална и запуши.

Пушиха мълчаливо. Сетне Коцето каза:

-Знаеш ли, иронията е, че ние с тебе сме всъщност дяволски късметлии!

- Тъй ли? И що?

- Ами помисли малко. Няма кво да си кривим душите. Ние сме обречени. Аз съм наркоман от колко?

- От седемнайсет годишен. И аз оттогава..

- От седемнайсет годишен, значи колко идват- устните му се задвижиха в беззвучно смятане..

-Двайсет и четири години са това, смятал съм ги, промълви Мо. Двайсет и четири години.. половин живот.

- Зависи какво имаш предвид под половин. Косача си замина на двайсет и две. Тоест преди деветнайсет години. Няма да го забравя, бяхме се събрали в приземния етаж, долу в тях, те нали са мезонетче. Техните ги нямаше и първо пихме хапчета, после трева, после пак хапчета и на сутринта, се събуждам между фотьойлите. Лора, гледам краката и се виждаха зад масата и беше супер смешно че и гащите и бяха свлечени така до глезените чак. Навсякъде кутийки от бира, фасове, пепел и смърди на оставената по чашите бира. Имаше и мухи. И тихо. Едно такова страшно тихо беше. Станах, отивам в другата стая и ...

- И там аз! Тая история колко пъти ще си я разправяме.. Докога? Полудявам. Аз я сънувам! Честно! Това ми е един от най- повтарящите се кошмари. Сънувам Косьо, как легнал на спалнята до мене, с отворена уста и широко отворени очи и от устата пяна. По мене отгоре ми, по леглото, тече по стените, от тавана и аз крещя, крещя и се събуждам така крещящ..

- Извинявай, промълви Коцето- че ти напомних. Но той така си отиде, на двайсет и две. Какво си видял от живота на тия години? Нищо..

- А ние пък какво видяхме? Какво видяхме ние, почти двайсет години след това??? Аз лично видях, смърт и побоища. Изгълтах един тон хапчета, направих си вените на решето и пипнах хепатит Ц! Това видях. Нямам семейство, нямам и роднини вече, е имам, но те не им пука за мене. Нямам нищо, Коце! Имам тоя костюм, останал ми от бала, дето ми хлопа отвсякъде, тежа 5о кила и се треса от абстиненции. Изпитвам ужас да заспя, а като се събудя, изпитвам още по голям ужас от предстоящият ден. Какво ще се случи в него. Ще мога ли да намеря дрога, няма ли да мога. Ще срещна ли някой познат и отзивчив, на когото не дължа пари, или ще срещна някой който ще ме спука от бой. Колко пъти сме лежали по болниците с тебе. Потрошени от бой. По колко клиники ходихме и какво? Нищо..

-Нищо, промълви Коцето и сви още две цигари, този път без филтри. - Нищо не видяхме за тия години, верно е. По добре, още тогава да бяхме умрели, заедно с Косача. Ама, аз тогава Мо, глътнах повече от него. Доста повече. А той не се събуди? Що така, а?

- Ами не знам. Организъм. Може да е пил повече алкохол от теб. Поне едно нещо се радвам за него. Не стигна до белия прах. Така и не го опита. Не разбра какво е. Не потъна в мрака му.

-Мо, косача остана с бяла душа. на тия години душата е бяла. На нашите години е вече черна.

- Да, колкото повече бял прах вземаш, толкова по черен ставаш, смешно е, нали?

- Не! Не е.. Искаш ли бира?

-Искам, каза Мо.

- Имам от онази новата в Лидл. С вкус на текила, 6 процента е.

-Дай от нея, сладни ли?

- Сладни да.. Наблъскали са я със захар... Я се присегни ей там до оная найлоновата чанта.

Мо се пресегна и я примъкна. Вътре дрънчаха бири.

- Топли са, това е кофтито.

Коцето отвори две. Мо беше вперил унил поглед в ръба на металният парапет, и гледаше ръждата по него.

- Коце, тоя парапет е продънен като изгнил кюнец. Както си спиш и може да полетиш.

Спалният чувал на Коцето, бе смачкан на топка в канавката между пътя и парапета на моста. Имаше няколко кашона и той там спеше.

- Нека, нека. Я пийни, и кажи как е бирата..

-Екстра е, каза Мо.

-Като се будя нощем в тъмното и въобще нищо не се вижда, човек. Но през парапета ми подухва един ветрец и някак се усеща пропастта отдолу. Тегли вятъра някак. А сутрин изгрева е страхотен. Аз спа по два три часа на нощ, но ако се случи да не съм на себе си, тоест да съм друсан и ако тогава гледам изгрева е страхотно. Ако не съм, ми действа отчайващо. Още един ден започва. Още мъка и страх.. Мо?

-Да.

-Омръзна ли ти?

- Кое?

- Живота?

Мо не отговори...

-Помниш ли преди малко какво ти казах? Че сме дяволски късметлии..

- Помня, тъпо е!

- Не е тъпо, истина е. Самата истина.

- И защо?

-Ами, знаеш ли от какви смърти са умирали хората по света. Целият свят е едно кърваво място. Напоено с кръв. Земята в недрата и е пълно с реки от човешката кръв, пролята отгоре на повърхността.

- Стига с тия неща. Проливана е много кръв, но тя попива и сетне изчезва в почвата..

- Аз ти говоря образно, ве тъпак. Дай бутилката, за амбалаж ги събирам. Искаш ли още, има три?

- Да.

-Ето дръж. Та земята, Мо е напоена с кръв, а небето е напоено с викове на ужас и болка. Знаеш ли какви видове мъчения са прилагани на хората през вековете? Аз съм чел история.. Мъчели са ги нечовешки. Примерно в Китай ги слагат в някакъв си изкован от бронз бик. Вкарват човек вътре и го затварят. Отпред има само малка дупка, през ноздрите на тоя бик. Сетне слагат това говедо на огън и чакат докато излезе пара през ноздрите. Оня нещастник вътре се сварява жив. Или друго мъчение е тоя път средновековно. Връзват човека на кол и бавно режат от него с нож, парченца. докато умре. Друго пък е...

- Стига, човек. Престани. Свий още по цигара, ма натъпчи нещо вътре, вата от чувала. Нещо, натикай, че ми е гадно така качак.

Коцето придърпа чувала и измъкна през някакво съдрано място малко вата и сви няколко цигари..

- Загря ли що сме късметлии с тебе, Мо?

- Загрях!

-Ние можем ей сега, да решим как и от какво да умрем. Ей сега мога да си реша, по дяволите, и никой не може да ми каже нищо.

-Можем, съгласи се Мо.

- Ето сега, вадя от джоба шепа диазепам, гълтам, пия две бири, бия си една доза и така леко се накланям напред на перилата. Съвсем леко. И като ме хване, ще се пусна и край!

- Край, промълви Мо. Няма вече борба за дози, няма нищо.

-Мо, а дали после има нещо отвъд?

- Не знам, Коце. Може да има, може да няма.

-По добре да няма май..

-Що пък?

-Ми щото, ако има и е верно на тия поповете, дето го приказват и има ад, такова..

- Ми нека си има, брат. Ма не вярвам де. Пък ако вземе че има, то тряаа има и рай. Там с ангели, цветя, пеперуди. Демек кой ти казва ти къде ще си?

- Ами, кой? Попа ти казва, май.. Ако се убиеш, демек сам, в ада! Не можело то. Един поп има тука в квартала, като ме види и след мене търчи. Иска да съм ходел с него там в неговата черква да ми кадял и четял нещо да съм станел здрав. Викам му- Аз да не съм ти някой болен бе- оня вика- не, не, просто си хванат вика от бесове! Представяш ли си, брат, бил съм хванат от демони!?

- То ти ако си хванат, аз тряаа съм рацепен от демони хаха! И кво вика? Отиваш,там и оня ти чете нещо и ти спираш с дрогата? Тоя луд ли е? Тоя ако му набия една игла два три пъти, и го оставя така, след няколко дена ще търчи като улав да ме търси за още..

- Не, не! Той не каза, че като ми четял нещо си ще се оправя, а като сам съм искал. Тоест аз сам.

- Бе сам не сам, като дойде време за дозата и мани тия неща..

- Е, да и аз така му викам.. Ма мисълта ми е за тва де, за отвъдното, Мо..

- Незнам, аз вярвам, че там или няма нищо, тоест те няма никога вече никога, или .. де да знам, там си в друга форма и нямаш тяло, такива неща. Примерно можеш се друсаш без абстиненции и имаш камара материал. И пак ти се искат мадами, и пак си мощен и те са там, брат на купища..

- Ти си идиот бе, знаеш ли, хахаха

- Аха, идиот съм си аз, съгласи се Мо.

-Абе, ония там от Карузото, сещаш ли се, групата около Хъмфри?

-Е!

- Ами те нали отидоха в една комуна в Испания. И там седяха, човек, две години поне. После Като се върнаха, те само Сашо и Жоро се върнаха де, ма повече не друсаха. Жоро замина беше по хърбав от мене, а се върна като прасе и як.

-Абе да бе Коцка, ама пък Хъмфри, там си умря- Мо се изплю през перилата.

- Той умрял във Валенсия, не в тая комуна. Махнал се от там първия месец, щото го карали да чисти някъв кенеф и оня изперкал, там трошил мятал. Ма не го махнали, той сам се махнал. Псувал ги там на майна, сектанти- мектанти били не знам кво и се майнал и във Валенсия отишъл.

- И там от кво умрял?

- Незнам, бе. Може и от дрога, може и да са го претрепали, де да знам.

- Абе Коце, като толкоз искаш пробай, брат! Мо се изхили подигравателно- Ей го събирай си чувяла и заминавай за Испания. На мен всичко ми писна. И кво, като се оправя? За колко време? После като ми прищрака пак и отново газ.. И ко? Дори да се оправя, ще одъртееш и тука нищо нямаш ни осигуровки ни нищо, пропиваш и се и айде черен дроб, цирози, ще се търкаляш като недоклан нерез и пак мяташ топа. Неизбежно е, Коценце, неизбежно е. Ти сам го каза- късметлии сме с тебе. Хората са ги мъчили като животни, пък ние мое си решим сами как да умрем.

- Тъй е да. Ама те са умирали някой от тях за кауза. В това има смисъл сякаш.

- Няма, брат. Няма смисъл. Пак са умряли и толкоз. Каузата си е кауза, ама като умреш кел файда.

- Попа каза..

- Остай го ти тоа поп, казал- мазал, те тия поповете там, една камара гейове..

- Е, не са сички, Мо, тоя е свестен сякаш! Гейове има насякъде, те се врът дето им отърва.

- Както и да е, ще правим ли нещо с тебе?

- Незнам. Ако искаш дай поне да пробваме да ни чете тоя попа, разни неща там в черквата. Аз, честно искам да се измъкна. Там ако е верно тва дето го казва, че имало спасение, имало отърване..Я си представи, че пък е верно тва? Христос бил реален и ти помага и се оправяш и каза още че съм щял да получа спокойствие. Демек ще мога да си спа по цяла нощ. Ще съм се будел без кошмари и ще имам някак си мир, човек.. Няма да се треса, да ме е шубе, да се нервирам за нищо.

Мо го загледа зяпнал, с отворена уста половин минута..

- Ти си изперкал май,брат! Май си изтрещял? Ти затва ли ме викна тука, да ми ги дрънкаш такива? Ами преди малко друго пееше.. да сме си глътнели по шепа диазепамчета, да сме си праснели дозичката и да се мятаме! Хапе те щъркела и тебе.

- Не бе, Мо! Просто си говорим, аз не съм те викал за друго. Искам да си говоря с някой просто. Ще се побъркам иначе.

- Ти си си побъркан, брат. Давай хапчетата. Аз ще действам.

Коцето не помръдна, само мълчаливо продължи да пуши.

- Нямам хапчета, Мо. Нито едно нямам.

- Как нямаш, нали каза че имаш една кесия. Бъзикаш ли ме?

- Не, чакай малко- Коцето стана, надвеси се над торбите си извади една торбичка от която стърчаха маркучета и разни спринцовки, измъкна и още една две торби и ги метна през моста. Те се разлетяха във всички посоки- Ето, нямам Мо, нямам нищо..

- Ти си лудо копеле!! Мръсен, долен копелдак си ти.. -разкрещя се Мо- Върви на майната си, върви да се гръмнеш, чуваш ли бе, пендел смотан! Въри стани скапан поп! Щял да се спасява, нещастникооо, ще пукнеш като куче, в повърнята си ще се търкаляш, помни ми думата.

Мо се обърна и тръгна нанякъде, храчейки и крещейки и ръкомахайки, сякаш в него наистина се бяха вселили дузина демони.

Коцето седя дълго и го гледа, докато не стана съвсем малка точица, после напълно изчезна.

Той се надвеси на перилата. Долу плуваха малките бели патици и изглеждаха толкова спокойни и сигурни, от тях лъхаше такъв мир, че очите му се насълзиха. Пушеше и гледаше патиците цял час, после се усмихна, сбра си чувала и чантите и се запъти нанякъде. Отдалечи се бавно, пушейки и мърморейки сам на себе си и заприлича на мъничка точица. После съвсем изчезна, но не завинаги.