Вратата се отвори и прекъсна мислите ми. Някакъв младеж с гладко избръснати бузи и леко посмачкана прическа се промъкна през нея и ми се усмихна. Тази усмивка беше прекалено топла, за да мине за дежурен поздрав към съсед. Отвърнах с някаква гримаса, колкото да отбия номера и тъкмо щях да отклоня поглед, когато той най-безцеремонно се тръшна на пейката до мен и ми заговори така, все едно досега него бях чакала. Изобщо не чувах думите му, погледът ми беше прикован в една пукнатина на рамката на очилата му... толкова незабележима... само след много внимателно взиране човек можеше да види, че са лепени... майсторска работа, си помислих...
- Кой ти поправи очилата? - попитах. Това явно го изненада, защото се опули срещу мен неразбиращо.
- Аз, но не е в това въпроса. Не ме ли слушаш изобщо?
- Ами май не, извинявай, отвърнах аз. А познаваме ли се изобщо?
- Какво ти става?! - сепна се той, по-скоро обиден, отколкото изненадан. Толкова ли съм ти противен, че се правиш, че не ме познаваш?
Сега беше мой ред да се изненадам... но предвид цялата ситуация, намерих сили просто да въздъхна и да махна с ръка вяло.
- Вече и аз не знам какво ми става. Съжалявам, не съм на себе си, не ме разбирай погрешно. Млъкнах, в очакване да каже нещо, за което да се хвана. Очевидно беше, че се познавам с този човек и то доста добре... но не можех да извадя от ума си дори и един-единствен спомен за него.
- Ох, добре, явно днес пак ще си играем на сърдити. Хайде, че закъсняваме. Къде си паркирала?
Е, поне вече знам чия е колата... помислих си и натиснах копчето на алармата отново. Тръгнахме мълчаливо към колата, всеки потопен в собствените си мисли. Малко ми поолекна, след като разгадах първата  от сутрешните си загадки, сега на дневен ред предстоеше да узная как съм се сдобила с правото да използвам колата на този обиден съсед. Тъкмо щях да се засиля към шофьорската врата, когато се усетих, че едва ли знам накъде трябва да карам и бързо смених посоката,                  подмятайки му ключовете в движение.
- Какво, няма ли да караш днес? Пак ли си се напивала снощи?  Изгледа ме язвително и с нежелание се настани зад волана. Знаеш, че намразих
шофирането след инцидента. Толкова ли е трудно да поемеш поне тази отговорност... говореше той с равен и лишен от емоция глас... Каквито и
отношения да съм имала с този човек, явно съм му писнала отдавна, помислих си аз и се нацупих, не защото ме беше засегнал, а просто защото не знаех какво друго да направя в момента. Излязохме от паркинга и поехме на изток към административната част на града. Направихме плавен завой наляво и попаднахме в сутрешния трафик. Докато колата бавно се промъкваше през светофарите, аз започнах да премятам наум последните 2 часа и колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че не ми се губят само няколко часа, а направо целият ми живот. Коя бях аз, с какво се занимавах и изобщо какво правех тук, в тази
кола, с този млад мъж... Очите ми се напълниха със сълзи, главата ми кънтеше от сдържането на писъка, който се надигаше в мен като двуметрова вълна,
която ей сега ще ме залее. Произведох някакъв звук, който повече приличаше на скимтене, отколкото на писък, но явно беше достатъчен, за да прикове
вниманието на раздразнения ми спътник. Гумите изсвириха пронизително и колата закова на място. Аз вече се тресях от безмълвния си плач, когато той доста плахо се наведе над мен.
- Добре ли си?- очите му ме гледаха благо и загрижено, все едно бях дете с висока температура. За миг си помислих, че ей сега ще се пресегне и ще ме сгуши в топлите си прегръдки, както правят бащите с малките си болни момиченца.
Леко докосна бузата ми и повтори въпроса си, този път с една идея  по-висок тон.
- Не! Не съм добре, никак даже! - изфалцетих последната дума и се залях отново в сълзи. Веднага щом се чух как звуча, се стегнах и си зашлевих един шамар наум -пфу, откога пък съм станала и ревла... подсмръкнах шумно, изправих гръб и скръстих ръце в скута си.
- Не знам нищо. Не знам какво да кажа. Не знам кой си, не знам коя съм аз, не знам нищо! Чуваш ли, нищо - дори името си не знам, мамка му! Как искаш
да съм?! - извиках така, че чак ми писнаха ушите. Тропнах с крака толкова силно, че чантата, която лежеше кротко върху коленете ми, хвръкна и се удари в предното стъкло, изсипвайки цялото си съдържание върху мен. За един кратък миг видях отражението си в стъклото и се стъписах... Боже, колко бясна изглеждах, все едно всеки момент ще ми избие пяна на устата. Точно като по филмите, когато сладката  психично болна избухва и започва да се мята по пода в зрелищен гърч. Трябва да се успокоиш, трябва да се успокоиш... повтарях си наум. Не ми помогна особено, но поне не издавах нечовешки звуци вече. Спътникът ми мълчаливо ми подаде една носна кърпичка и ме потупа по рамото.
- Съвсем ли нищо не помниш?- каза толкова тихо, че си помислих, че подсъзнанието ми пак ми играе номер. Усетих колко неловко се чувства
 и колко е  объркан и неспособен да проумее какво изпитвам. Стана ми малко жал, че го поставих в тази ситуация. Дори бях склонна да започна да му се извинявам, но той ме изпревари.
- Аз съм виновен, всичко е по моя вина. Не биваше да става така. Иска ми се да не бях... сниши още повече глас и не чух какво казва по-нататък... вниманието
ми вече беше другаде, гледах към пръснатите из колата вещи и търсех с поглед нещо... не бях съвсем сигурна какво е то, докато не го видях - малко тефтерче, квадратно и оръфано, синьо... Тъкмо се пресягах да го взема, когато колата потегли под звуците на безброй клаксони.  Днес много ме биваше да ядосвам хората... Облегнах се назад, повлечена от движението на колата, която бързо ускоряваше под натиска на нетърпеливата колона, събрала се зад нас. Опитах да се разсея и хвърлих един поглед към таблото... 12:30 показваше часовникът. Имах чувството, че е още сутрин... явно не само паметта си бях загубила днес, а и ориентацията си за време. Кога стана обяд?
Изминаха 10 минути в пълно мълчание. Не ми беше неловко, но определено ми се струваше безмислено да мълча, когато имах толкова неща да питам... обаче не знаех как да почна. Навлажних устни, покашлях се и... нищо не излезе от гърлото ми. Още веднъж поех въздух и се покашлях.
- Гладна съм. - това беше всичко, което ми дойде на ума да кажа.
- Добре. - гласеше отговорът. Колата се отклони вдясно и спря на първото свободно място за паркиране. Място за инвалид.
- Защо спираш тук?
- Ами къде ?
- Ами това е място за инвалиди...
- Еми... ще приемем, че сме инвалиди тогава. - каза той и се усмихна леко. Слизай, аз ще ти събера нещата.
Ресторантът, в който влязохме, беше малък и толкова задимен, че не виждах ясно обстановката... но не беше лошо, някак си хармонираше с облачното време навън, а и със собственото ми неслънчево настроение. Тръшнах се в първото сепаре, без да се оглеждам много-много  и запрелиствах менюто, не че ми се четеше, ама трябваше да си избера нещо. Дойде сервитьорката, поръчах някакво гювече и сведох поглед към масата. Разгледах обстойно една дупка, прогорена от фас и забарабаних с пръсти по покривката, за да убия още няколко секунди преди да нагазя в живота.
- Е, каза той. - какво правим сега?
- Ами не знам. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за мен.
- От самото начало ли?
- Да, от самото начало. Но първо ми разкажи за себе си.
Той вдигна вежди и опъна ръце на масата.
- За мен ли? Какво за мен?
- Всичко... кой си, какво си правил преди да ме срещнеш. Всичко.

следва...