По асфалта крача непринудено и ведро.
Гледам стъпките си и мълча.
Спокойна съм и тъй сериозна, и лицето ми блеждука в градската мъгла.
Спирам. С привлечен поглед в училищна площадка съзерцавам детски порив - нестихващ огън.
Живот от тука блика непрестанен, и искам да съм част от таз игра.
Отивам при децата плахо и ги питам:
- Може ли да поиграя на народна топка с вас?
А те ме гледат странно, изумено, със отворени уста.
- Но госпожо, вие сте голяма, приличате на мама.
- Но защо тогава ми се скача и лудува? Не мога ли и аз да бъда като вас? Да пея и танцувам на асфалта, да ме слушат всички как се смея с глас? Не мога ли да си рисувам вечер сияйно, диамантено небе, и тайничко да си представям топлината на две протегнати към мен ръце? Не мога ли в реката да се къпя? И да бера смокини от дърво? Да ям с ръце, и да мечтая за замъци и за крале? Деца, кажете ми какво да правя? Да тръгвам или да остана? Аз дете ли съм, или голяма?
© Frea Все права защищены