По асфалта крача непринудено и ведро.

Гледам стъпките си и мълча.

Спокойна съм и тъй сериозна, и лицето ми блеждука в градската мъгла.

Спирам. С привлечен поглед в училищна площадка съзерцавам детски порив - нестихващ огън.

Живот от тука блика непрестанен, и искам да съм част от таз игра.

Отивам при децата плахо и ги питам:

- Може ли да поиграя на народна топка с вас?

А те ме гледат странно, изумено, със отворени уста.

- Но госпожо, вие сте голяма, приличате на мама.

- Но защо тогава ми се скача и лудува? Не мога ли и аз да бъда като вас? Да пея и танцувам на асфалта, да ме слушат всички как се смея с глас? Не мога ли да си рисувам вечер сияйно, диамантено небе, и тайничко да си представям топлината на две протегнати към мен ръце? Не мога ли в реката да се къпя? И да бера смокини от дърво? Да ям с ръце, и да мечтая за замъци и за крале? Деца, кажете ми какво да правя? Да тръгвам или да остана? Аз дете ли съм, или голяма?