Слънцето изгря. Червените лъчи на пробуждането му, се сляха с червените вадички от едно заспиване. Алени пътечки от кръв обрисуваха лъчи, излизащи от кълбо. Само едно кълбо от цвят бе останало от нечия глава. Досущ като детска рисунка. Кръг в края на листа с лъчове излизащи от него. С очички и уста по детски изрисувани. Само това остана от нечия глава - кръг в края на листа. Лист част от недовършена книга. Книга разказваща за една човешка съдба. Обикновена, досущ като твоята, драги читателю. Със дребни успехи и неуспехи. Наситена с любовни истории, често траещи не повече от миг. Със кавги за дребни неща. И всичко онова което нужно за един умерен бит. На последния лист не пишеше финал или край. Имаше рисунка. Тази по детски изваяна слънчева картина. С размазани и замръзнали очи. Очи изстинали в миг. Просто четката е мръднала в страни и водните бои са се разтекли. Бои на кървяща основа, разтекли се по платно изградено от плът и паваж. Само това остана от нечия глава. Твореца като малък винаги е слагал такова слънце във всеки пейзаж. Досущ като теб, драги читателю. Но той порасна, стана човек. И неуспех след неуспех той израстваше. Изграждаше качества, откриваше нови забележителни умения свои. Едно от тях беше страстта му към изобразителното изкуство. Към истинските картини, доближаващи зрителя до реален момент, който просто е застинал на платното. Вълнуваше се от изразните средства на една картина. Техниките за постигане на автентичност на цвета не ги разбираше обаче. Не можеше да овладее четката напълно. И така посред изгрев той подготвяше платното си. Слънцето започна да се подава. Патрона започна да се подава от дулото. Слънцето изгря. А патрона нанесе финалния щрих. Завърши размазаните очи, разля лъчите не аленото слънце около разбития му череп. А сетне и слънцето се сля с основния червен тон. Живопис. Автентичен и постигнат с единствената техника която овладя - отчаянието. Само това остана от нечия глава. Досущ като него, драги читателю, ти също обичаше да рисуваш.