Водачът на държавата не е прост. Двама на паркинга твърдят обратното. Пили са по бира и го ругаят. Не говорят на мен. Помежду си си приказват.
Познаваме се и затова ги заобикалям. Да не ме въвлекат и мен. На един шамар психика са. Много хора обаче поддържат тяхното мнение. Всички те грешат. Водачът не е глупак. Познавам го. Нарочно се прави на първобитен. Това е бизнес план. До момента работи успешно. Според нивото на народа се определя и тактиката. По-умният се прави на елементарен пред тъпаците, които управлява. Те го хулят, но пред него не смеят и дума да обелят. Знам защо е така. Завиждат. Защото искат да са като него. Но не могат да го постигнат. Нямат качества. Ако той има нужда от някой от тези, които ежедневно го обиждат, само ще си го пожелае. И той ще му стане верен до гроб. Буквално. И повече никога няма да го обижда.
Всички сме обидени, докато сметките ни не излязат на кяр. На печалба ли сме, започваме да пишем книги за позитивното мислене.
Шушукат, че приличал на Бай Ганьо. Премиерът. Наивници. Умишлено е. Заложено е в стратегията. Да е подобен на народа, който управлява. Иначе той не е такъв. Артистът. Познавам го. Над него има други. Нает е за ролята. В момента е скъпо платена филмова звезда. Много интелигентна и талантлива.
Тръгвам с кучето от вкъщи. На разходка.

* * * * *

Разхождаме се. С кучето. В началото на деня сме. Ще избързаме преди слънцето да пекне истински. И на двамата не ни понася топлото. Избирам неподходящо място. Пренебрегвам дигата покрай реката. През нощта валя и ще си нацапам маратонките. Нови са. Сноб съм.
Тук е пълно с хора. Гребната през почивните дни събира много хора от окръга. Особено при слънчево време. Можеш да се наслушаш на акценти и наречия...
Правя се на разсеян. Пускам кучето свободно. Без повод. Има табели, които го забраняват. Те важат за обикновените кучета. Моето не е. Дори мога да вляза и в дебат. Никой няма да нарани. Гарантирам. Хората гледат новини и не ми се доверяват. Истината е друга. Когато робът го е страх да въстане, намразва някой по нисш. Моят народ не обича домашните кучета. Така има възможност да мрази и стопаните им... Само, че моето куче не е по-нисшо от роба.

Красиво момиче тича около нас. Носи страхотен спортен екип. Подчертава безупречната ù фигура. Позната ми е отнякъде. Май от фитнеса. Сигурно ме закача. С кучето ми много симпатични хора ни се радват...
Привлекателен е. Кучето ми. По-млада е от мен. Момичето. Вече не казвам по-малка. Защото съм голям. Деля от известно време хората на млади и стари. Скоро ставам на половин век. Преди делях хората на малки и големи...
Не ме сваля. Красивото момиче. Отвратителна е. Крещи. От дистанция. Защо кучето ми е отвързано? Защото е мое. За нея това не е аргумент. Сигурно се шегува. Рядко някой се обърква да ми се кара така грозно. Вече не я харесвам. Напълно сериозна е. Тази е невъзможно да има деца. Ако забременее, ще роди бучка лед. Изненадан съм от атаката и нямам готов отговор...
Вече имам. Изричам го на глас. Кучето ми е сляпо...
Знам, че лъжата ми е грях, но и това не стопля сърцето ù, заровено във фризер, погребан в ледник. Тогава ù казвам, че ме плаши. Толкова красива жена, а грам не ме възбужда. Защото пък аз я възбуждам...
Заканва се, че ще предупреди охраната. Започва да тича като ужилена от стършел.

Възрастен мъж, след пенсионна възраст, ме приближава. Носи униформа. Моли ме да си хвана кучето. Наистина учтиво го прави. Някаква тичала наоколо и крещяла, че имало отвързано куче. Казвам и на него, че кучето ми е сляпо. Човекът се просълзява от умиление. Сигурно има някой незрящ в рода. Или прашинки от дървета са му влезли в очите. Ако не е чувствителен, значи има алергия.
И аз се просълзявам. Заради добротата на възрастния човек в униформа. Рядко срещам подобна сред местното население.
Връзвам кучето. Много е послушно. Това никой не го касае. Те искат законите да се спазват. Кучето ми да е с повод, намордник, да не ги гледа, да не диша тежко, аз да нямам татуировки, да не противореча и по възможност изобщо да не излизаме от вкъщи...
Аз и той, взети заедно, правим една порода. Трябва да бъде забранена. Защото увреждаме съзнанието на роба. И той започва да се пробужда...
И други възрастни мъже с униформи ме приближават. Подминавам ги. Следват ме. Нашата порода е виновна за глобалното затопляне. Народът ми обича да живее на студено...

Вървим. Слънцето започва да пари. Става ни топло. Още малко и се прибираме. Кучето е на повод. Има много деца и други домашни любимци. Отдясно на мен са наредени пейки. За да могат хората от окръга да се препичат. Мъж и жена седят кротко на една от тях. Почиват си. На десетина метра съм от телата им. Приближавам ги тромаво. По-възрастни са от мен. Жената, вероятно е или е била актриса. Прави нещо с ръцете. Пантомима. Имитира че бута вагон. Не е актриса. Възмутена е. От мен и кучето. Може да е глухоняма. Не е. Чувам и думи. Прибавя ги към жестовете си. Иска с кучето ми да минем по-нататък. Нататък обаче няма. Аз вървя в платното за пешеходци. Тясно е. До мен е лентата за велосипедисти. Единственото нещо, което никога не съм си пожелавал, е да бъда колоездач. Заради седалката. Не ми е мъжко.
Велосипедистите са нагли. Дадоха им много права и тяхна си, собствена лента за движение. Дай на един роб привилегии и си гледай сеира. Карат в своята графа със сто километра в час и нищо не ги интересува. Мачкат всичко наред и с всекиго се разправят. Ако им стъпиш в полето, много се ядосват. Стават спорове и някой пострадва. Знам после кой е виновен. Онзи с татуировките и „сляпото“ куче.
Най-големият срам за един мъж е велосипедист с клин да го победи...
Изглеждаш ли като нас, правдата никога не е на твоя страна...
Питам жената защо ме гони. Защото не иска кучето да минава близко до нея. Тя си почива. Кучето може да я оближе или подуши. Но няма къде да отида. Тясно е. Вляво може да ме блъсне колело. А и кучето ми няма да ги докосне. Той не закача нищо неживо и в окови...
Казвам ù, че тук не е забранено за кучета и ако не иска да ги среща, да си стои у тях. Изричам го спокойно, но вече имам сърбежи. Жестовете ù ме обидиха и затова я заговорих.
Мъжът ù се намесва. Правилно. Достойно. Така трябва да бъде. Ако кучето ги захапело, той ще ни застреля и двамата.
Става ми топло. Съвсем обикновени топли вълни от критическата. Питам го дали наистина има пистолет. Топки съм убеден, че няма. Не ми отговаря. Сигурен съм, че това е най-смелата постъпка в живота му. Жена му сигурно е възбудена. Не знам защо, това веднага ми напомня за пресъхналия бунар на село...
Тази заплаха е неговият героичен апотеоз. Последното не знам какво точно означава, но много ми харесват думите една до друга.
Около нас се насъбират хора. Такива, които до преди малко се движеха.
Вероятно съм се напрегнал. От вълнение татуировките ми придобиват по-релефен вид. Мъже с униформи ме гледат и мълчат. Много човеци са спрели в очакване на карнавал.
Обръщам се към един мъж. Да ми държи кучето за секунда. Все едно го накарах друго да ми държи...
Искам да хвана за ухото този – с пистолета. Твърди, че заради кучето съм толкова смел. И да му го разтегна като дъвка. През ден някой иска да ме прострелва. Сигурно ги дразни, че не се държа и не изглеждам като роб...
Не е редно. Не сме въоръжени, а само грозни. С кучето ми.
Страх го е да не го захапе. Зяпача. Този, дето искам да хване повода на кучето ми за секунда. Няма да го захапе.
Кучето ми се прозява. Топло му е. Мъже с униформи ме карат учтиво да подмина. Мъжът на жената с воднист поглед на човек в делириум ме гледа втренчено. Казвам му, че е по-глупав от премиера и че напълно си заслужава жената. Сложно беше. Не оцени по достойнство вербалната ми атака...
Нарочно се бутам с кучето в тях. Те подскачат, а аз си тръгвам.
Едно момиче на двадесет е клекнала и ме чака. Видяла е всичко. По-скоро го е чула. Чака мен. От няколко дни се разхождаме заедно. Бил съм ù интересен. Не като мъж.
Иска да се снима с Вед. Батерията на телефона ù падна. Не се сещам да ги снимам с моя....

Разминаваме се с красивата луда. От фитнеса. Махам повода на кучето. Крещи отдалече, че куче като моето я било хапало скоро. Не познавам куче като моето. Казвам ù, че вече не я харесвам...

До моста се разделяме с малката симпатяга и тръгвам по дигата. Обратно към колата. Сглупих, че още одеве не се скрих тук. Хората са по-малко, а и кучето ще се разхожда без повод. Все се намира някой да мрънка, но тук няма табели.
Изобщо не е кално. Нищо няма да им стане на маратонките ми.
Четириногият едва ходи. От задуха. Аз малко съм горещ и напрегнат от свадата с неживите и красавицата, превърнала се в звяр. Не трябва никого да наранявам, но много бих искал.

Тук няма отделна писта за велосипедисти, но пак са нагли. Един кара много бързо срещу мен. Няма да се дръпна. Едър ми се вижда, за да язди колело. Много е нахален. Опитва се да ме избегне, но е невъзможно. Блъска се в мен, но съм подготвен. Някой по-кекаф щеше да бъде премазан.
Един от нас двамата ще ходи на зъболекар...
Няма да ходи. Онзи плува в реката. Да не би да се е ударил лошо? Поглеждам. Нищо му няма.
През ден ситуацията е подобна на днешната. Най-скучно е, когато не излизам. И безпроблемно.

Две дами вървят срещу мен. Чувствам се привилегирован. Правят ми място да мина. Не на мен, а на кучето...
Дебелички са и възрастни. С китки в ръцете. Набрали са цветя. Сигурно са по-млади от мен. Не им личи. Подвиквам им отдалече – дали не ги е страх от кучето? То е „сляпо“, но за всеки случай. Мълчат. Той върви след мен. Изравнявам се с тях и едната дебелана с китките започва да ми се кара. Приличат на шаферки от комедиен скеч с хвърлянето на букета.
Сигурно е вдовица. Или мъжът ù е на смъртен одър. Такова нещо като нея не се издържа. Иска да си вържа кучето. Нали преди секунда ги попитах?! Нямало нужда да питам, трябвало автоматично да се науча да го правя. Сиджимка му трябвало на това куче, а не въпроси. Сиджимка...?..
Питам я на чий гроб отива с този букет. Млъква. Законните мъже бързо стават отрепки, но случайните свободни са опасни. Подминавам ги в гробовно словесно неведение.

Този път са четири. Пак жени. Срещу нас. На пътя. Малко преди да свърши дигата. Не се наемам да прогнозирам възрастта им. Отдалече забелязвам, че едната сконфузено се гърчи. Прилича на страх. Изчаквам кучето и го връзвам. Безразлично му е.
Заговарят ме при разминаването. Познати. Напрягам се да разбера откъде. Сигурно са ми съученички. Или учителки са ми били...
Много се радват и обсипват уморения ми другар с милувки. Без едната. Нея я е страх. Назовава ме по малко име. Сетих се коя е. Много я обичах. Преди двадесет и пет години. Личи ù, че са минали толкова. Прави ми комплимент и си разменяме телефоните. Старостта ме разкрасявала...
Така е. Като умреш, косата продължава да ти расте. Ако приживе не си плешив...
Неуместна шега.
Тя си записва моя номер в телефона, а аз се правя, че записвам нейния. Не казвам, че е грозна, но нищо в нея не е останало. Нищо за мен. Когато ù предлагах навремето сърцето си, един друг също наддаваше. Предлагаше ù петстотин долара на ден. Той спечели и тя му роди дете.
Не ми изглежда като жена с щастлив брак. Прекалено много ми се зарадва.

* * * * *

У дома сме си. Най-после. Ще изкрещя от радост. Не. Някой ще ме чуе и ще ми направи забележка.
Няма повече никога да изляза...

Отварям лаптопа. Ще напиша нещо позитивно. Проза. Кратка. Понякога пиша разни дреболии. Начинаещ графоман съм. Има луди свободолюбиви и ме четат...
Защото харесват кучето ми...
Едно момиче си е купило мои книги. Сега ми пише. Получавам съобщение в социалната мрежа. Преразказва ми впечатленията си. Според нея съм престъпник и мафиот. Признавам, че е права. Завършва, че съм простак, на който друг му пише книгите. Това беше признание. Че са ù харесали. Не каза: личи си, че ти си си ги писал. Друго щеше да е...

Трябва да изключа нета, за да не се разсейвам. Опитвам се да изляза от мрежата. Поглеждам за последно. Лекарка сама си е снимала дланта. След дежурство. Дълго е носила ръкавици и кожата на ръката и пръстите ù е сбръчкана. Досущ като на дете, което е стояло твърде дълго във водата. Отгоре е написала, че съм глупав и неук. Защото тя се скапвала от бачкане, а аз не съм знаел как да си слагам маската. Не точно аз де, но по начина, по който се обръща, в кюпа влизам и аз. Не я познавам. Нищо, че ми е в „приятели“...
Стана ми интересно. Заради правдата. Чета коментарите. Още двама лекари са си направили селфита отдолу. Този път в цял ръст и печални физиономии. Така изглеждали след дежурство. Упрекват ме, че не ценя достатъчно труда им. Не точно аз, но и аз съм в това число.
Сега е модерно. Да търсиш популярност. Начинът не е важен. Може и да е от съжаление. Дори парите не са важни пред известността. Но Водача никой не може да го бие. Холивуд си е Холивуд...
След него веднага се нареждат лекарите и изразът „на първа линия“...
Защо пък да не знам как се слага маска? Знам. Друг е въпросът дали я слагам.
Правя огромна грешка. Никога не трябва да изразяваш достойно мнението си пред някой, който сам се е провъзгласил за герой в мирно време. Няма да ти позволи да му отнемеш славата...
Оправдавам се пред себе си, че го правя заради справедливостта. И си пиша мнението. Под селфитата на медиците.
И се започва. Всякакви военни техники и прийоми. Словесна инвазия и вербално блудство. Изнасилени изразни средства. Осквернени съществителни и преждевременно родени прилагателни.
Трима сме играчите на масата. Двама са само лекарите срещу мен. Тези със селфитата. Познавам много медицински служители. Повечето нямат нищо общо с въпросните.
Не ги разбрах каква специалност са. Стигнахме и до миньорите. Понеже, двамата самовлюбени, не признават ничий друг труд освен техния. Той единствено е героичен. Започнаха се и лични нападки. Но в тази фехтовка никой досега не ме е надигравал. Стига да имам време. Изкараха ме на субстанции и душевно болен. Защото защитих миньорите.
А те, въпреки заетостта си, се оказаха хора с много свободно време и ярост за изразходване. Отрекоха се от всичките си думи и ме обвиниха мене в злост. Единият пък се провъзгласи за кралица...
Италианците били и те смешници. Измрели от невежество...
Премиерът хубаво ги е облъчил. Всички го имитират. Но нямат неговия талант. И все пак неговото е роля. Едва ли презира толкова миньорския труд...

Няма да пиша проза. Медиците ме изтощиха...
Получавам ново съобщение. Пише ми момичето, в което бях влюбен. Дето ме замени за петстотин долара на ден. Много е бърза. Разглеждам профилната ù снимка. Не е никак лоша. Одеве явно не съм бил в настроение. Пита ме дали искам да се видим. Кога? Днес. Добре. Има шанс да завърша деня позитивно...

Някой тропа вандалски на вратата. Не звъни, а настоятелно удря. Прилича ми на шум от някакви малки кокалести пръстчета, които искам да счупя, ако не спрат да стържат по вратата.
На кучето му писва и започва да лае. Онзи пак тропа. Ей! След вика ми спира. Отварям. Жена. Грозновата. В събота. Иска да засича водомера. Имам два. И двата. Ненормална работа. Така, че всичко е наред. Казвам ù, че има звънец. Не била го видяла. Да гледа водомера и да си тръгва. Няма да влезе. Заради кучето. Държа го. Да съм ù кажел цифрите аз. Няма да ги кажа. Влез и си ги виж. Страх я е от кучето. В другата стая е. Няма да го убия в твоя чест. Влиза в пералното и записва. Трябва да види и другия. Да го гледа. Там е лаещият. Иска да го крия по стаите. Отказвам. Държа го. Ще записваш ли цифрите или ще си тръгваш? Напрягам се вече с това куче...
Целият съм легнал върху него, за да я пазя и той мисли, че си играем. Започва да ме хапе, а на онази от страх и спира химикала...
Страх я било от тази порода. А, не! Питам я дали знае как се казва породата. Не знае. Тази не се прави на тъпа. Такава си е. Страх я е от кучета с такива муцуни. Тука вече прекали...
Тя, тогава, не трябва да се е оглеждала никога в огледало, а този, дето прави или е правил секс с нея, е за затвора. Щом е могъл с нея, значи може да извърши всякакво престъпление.
Тази със зурлата си тръгва и аз пускам този с муцуната.
Дали пък и аз няма да се превърна в роб? Превръщам се в момента или вече съм се превърнал?...

* * * * *

Гледам няколко серии една след друга. Чувствам се като интелектуалец. Пия шотландска упойка, разредена със студен чай от праскова и ям страхотни фъстъци. Доктор Хаус е в затвора. Пак спасява някой. Страхотен е. Огромният интелект трябва да е бил поне за малко в затвора. Пък нека друг да му е писал книгите...

* * * * *

Социалната мрежа трябва да изгори. Първо ще подпаля моята лична...
Момичето, в което бях влюбен преди двадесет и пет години, е вкъщи. Разговорът не е забавен. Бавен и монотонен е. Аз го водя. Главата ми е замотана и не ми дреме много какви ги говоря. Тя и преди не беше много приказлива. Но беше красива. Сега не е нито едно от двете. Няма нищо общо с профилната си снимка. Не е честно. Моите татуировки са си същите. Никого не подвеждам преди да отида у тях. Както е дошла така и ще си тръгне.
Дори кучето ми на живо е по-хубаво, отколкото на снимките...

Нещата клонят към съвкупление. Не съм на тази вълна. Когато исках онази красавица преди четвърт век, тя избра петстотинте долара на ден. Красотата и парите са похарчени, за мен са останали само каквото е останало по дъното на чашата. Да не казвам утайката, че е грозно. Тя дори не може да гледа на кафе....

И аз понякога бъркам. Цял живот. Не иска да правим секс. Дори не ми намеква за подобно нещо. Иска друга услуга...
Не я питам защо е избрала мен. Знам отговора. Нямало е никой друг под ръка. Подходящ. Ще ù помогна. Да. Такъв съм.
Напълно съвпада с бъдещите ми планове. Обаче искам още един ден да си помисли. Да размисли и премисли. Съгласна е и неусетно и двамата гледаме към външната врата. Много видимо аз, по невидимо тя...
Изпитвам симпатии към нея. Заради откровеността ù. По-скоро тогава съм бил много разочарован, отколкото тя сега да не е симпатична. Обожавам жени, които не мислят само за секс.
Стоим изправени и и личи, че иска да ме прегърне. Ухае приятно. Няма проблем. Следващият път може да е отново след двадесет и пет години...
Отлепя тялото си от моето. Едва се въздържам да не бъда аз причината. За съвкупление. Днес имам ли рожден ден? Въпроса ми го задава тя. Откъде накъде? Така помнела. Абсурд. Съгласява се и вратата се затваря зад нея.

Лежим с кучето ми на спалнята. Той е в неговата си половина. Сънува нещо на кучешки. Аз гледам пак Хаус. Този литературен герой ми отваря някакви страни мисловни процеси. Много започвам да се харесвам такъв. Отпивам уиски и се усмихвам...
Преди една минута денят си отиде. В новия сме. Вече нямам рожден ден. Не го чествам. Заради един инцидент...