Бяха минали няколко месеца от онова злополучно посещение в дома на Писателката. Чувствах се толкова празен вътрешно, след онова, на което бях станал неволен свидетел. Сякаш някой беше изсмукал емоциите от мен. Не смеех да я потърся – не знаех как ще реагирам, когато я видя. Не знаех дали тя ме беше видяла онзи ден. Нямах представа как да я утеша, какво да ù кажа. Затова просто реших да я избягвам, докато събера смелост да я посетя...

  Събудих се преди седмица от настойчиво звънене на вратата ми. Измъкнах внимателно ръката си изпод главата на втората си любов и побързах да отворя. Когато се пресегнах към дръжката на вратата, усетих аромата ù от снощи.

  Отворих и за моя изненада видях Писателката на вратата. Никога не бях очаквал да я видя на прага на дома си. Дори не знаех, че знае къде живея.

- Тръгвай, отиваме в Маракеш. – нямаше нито поздрав за добро утро, нито извинение.

- Моля? – Писателката се засмя снизходително, отметна небрежно кичур от косата си, приближи лицето си до моето и като допря бузата си до моята, прошепна:

- Тръгвай, заминаваме за Маракеш – всичко стана прекалено мигновено, за да мога да реагирам, но допирът на бузата ù бе толкова разтърсващо нежен, почти гальовен, че не можех да направя друго, освен да се подчиня. – А, и кажи на куклата си да се облече. – Тя гледаше с надменно изражение втората ми любов, която стоеше с вцепенено изражение на метър зад нас. Единственото, което успях да ù кажа, беше:

- Заминавам.

   Къщата ù беше в Маракеш беше приказна. По-приказна дори и от самия град. Въпреки че Маракеш се намираше във вътрешността на Мароко, имах чувството, че е достатъчно да изляза на обширната тераса, за да чуя плисъка на вълните. Странно усещане, така и не го преодолях през цялото време на почивката.

   Една вечер седяхме на терасата и чухме детски глас:

- Нарове! Нарове! Пресни нарове за прекрасната госпожица! – гласът идваше точно под терасата. Писателката отегчено щракна с пръсти и прислужницата ù изчезна нанякъде. След минута се върна с пълна купа с нарове и я сложи на масата.

- Аллах да ви благослови, госпожице! – чу се отново детският глас, а после заглъхващия шум от чехли по павирания път.

   Писателката беше легнала по гръб и гледаше звездите. Нощта беше толкова спокойна и дружелюбна, че разсейваше всякакви грижи и страхове. Както стоях захласнат и наблюдавах червения сок от нар да тече по пръстите му, чух приказката на Писателката:

    Имало едно време една странстваща принцеса в Мароко. Във вътрешността на страната живеел синът на първия съветник на везира. Принцесата получила покана да посети двореца и охотно приела. Когато се видели с нейния домакин, се влюбили един в друг. Той я обикнал точно като в приказките, от първия поглед и всичко било толкова магично... – в гласа ù долавях някаква болка. Замълча за дълго, после рязко си пое дъх, сякаш го беше задържала до този момент, и продължи. – Останала при сина на първия съветник три седмици, когато в двореца дошла гадателка и предложила да разбули бъдещето на двамата влюбени.

  И с това убила любовта им. Предрекла на любимия ù, че принцесата ще избяга от него след месец. Двамата се присмели на гадателката и я изгонили. Не минала и седмица обаче преди принцесата да открие, че любимият ù я следи. Когато го обвинила, се скарали жестоко и тя се скрила в стаята си. Бил като обезумял... не можела да го познае... – за миг, докато я слушах, бях готов да повярвам, че всичко това е истина. Че тя е била тази принцеса и приказката не е измислица. Можех да видя стаената болка в очите ù. Още не беше преодоляла онзи отказ. Извърнах поглед. Не бях сигурен, че ще заплаче, но не исках да я гледам, ако го направи.

  На сутринта любимият ù застанал пред вратата ù и се извинявал, молел я да излезе до вечерта. Накрая тя склонила да излязат и да се разходят в градината. В южния край на градината растели три високи нарови дървета. Когато стигнали до тях, принцесата видяла легло, поставено в огромен нар. То било подарък от любимия ù. В мига, в който седнала на леглото, нарът се затворил и започнал да се смалява и издига, докато не станал съвсем обикновен на големина. Представяш ли си? Синът на съветника бил омагьосал цялото дърво, за да я запази близо до себе си. А само ако бил вложил тези усилия, за да спечели отново доверието ù... – говореше толкова спокойно и уверено, докато аз се съмнявах дали не полудявам. Ако беше някой друг, мигновено щях да го обвиня, че не е с всичкия си. Но това беше Писателката и ми разказваше една оживяла приказка. – Всяка сутрин нарът слизал до земята и се уголемявал, за да може да излезе принцесата и всяка вечер се смалявал и издигал. Дните прекарвала с любимия си, а нощите сама в нара. Изтекъл един месец от заточението ù в нара, когато една нощ нарът се отворил и принцесата излязла в градината. Всичко било тихо и спокойно, никой не препречил пътя ù, когато понечила да напусне двореца. На изхода я чакал оседлан кон.

  Но нямало никого. Нито слуга, нито любимият й. Сякаш целият дворец бил изоставен ...

  Заради тази приказка Писателката се върнала в Маракеш и си купила къщата. Стояла там, докато излекувала сърцето си и споменът от собственото ù нещастие вече не ù причинявал болка. Но всеки път, щом се появял продавачът на плодове, тя изкупувала всички нарове, които той имал.

- Лошото е, че сега, когато надуши, че съм в града, изпраща момчето си с пълен кош с нарове. Хитър е този Салах – тих смях, - но ти...  няма да кажеш на никого за това – не бях усетил кога се е приближила. Дъхът ù галеше ухото ми и безумната мекота на кожата ù смесваше истина и магия. Чувствах се опиянен от този допир, сокът на нара продължаваше да тече по пръстите ми и аз гледах изумен плода, който бе затвор за сърцето на Писателката.

    Спомените ми от онази нощ са безкрайно мъгляви. Всичко, което се опитам да си припомня, се разсейва като мъгла заради спомена за кожата ù. Нищо не ми се струва реално от онази седмица, Писателката сякаш бе омагьосала ума ми. Понякога си мисля, че самата тя беше магьосница като онази гадателка. Но опитам ли се да си обясня това, мислите ми отново се разпръсват.