„Дий, Марко, дий…“
Каручката бавно лъкатушеше по неравния път. Георги придремваше, държейки юздите на дръгливото магаре Марко. Слънцето уморено се спускаше към западния хоризонт, когато магарето внезапно спря.
Георги примига сънено и се оригна просташки.
— Дий, Марко, дий… — извика той.
Марко само помръдна едното си ухо и остана като препариран.
— К‘во ти става, бре, магаре? Дий, Марко!
Юздите го подканиха отново, но магарето не помръдваше.
— Ще извадя аз камшика! — Георги бръкна в каруцата и извади тънка пръчка с дълго черно ластично въже. Размаха я и отново извика:
— Дий, Марко!
Последва удар по хълбока на животното, но то остана неподвижно. Само мърдаше ушите си, а в очите му се насъбраха сълзи.
— Какво ти става, бре, магаре такова? — Георги скочи от каруцата и застана пред инатливото животно и заговори нежно: — Кажи ми, Марко, какво става, стари ми другарю? Още два завоя и сме у дома. Ще ти сложа прясна люцерна от днешната коситба, ще те среша и ще ти сипя студена водица от кладенеца. Хайде да си вървим?
Помилва го по муцуната и огледа пътя. Нямаше видима причина за спирането. Тогава го усети. Някакво присъствие. Странно, тревожно чувство.
Огледа се. Нищо. Никакъв знак, че някой е наоколо. И все пак усещането беше реално.
Стисна повода и задърпа Марко.
— Хайде, приятелю, нека вървим. Тук нещо не е наред.
Магарето отново не помръдна. Очите му се пълнеха със сълзи. Защо? Сега не го удряше.
Нощта пълзеше над планината, сенките на билата надвисваха заплашително. Вълк изви някъде в далечината. Гарга заграчи страховито. Сова кацна тежко на дърво над тях.
— Моля те… — прошепна Георги.
Марко остана неподвижен.
Ядосан, Георгисе качи в каруцата и… Видя нещо. Или по-скоро — някого.
Той вече седеше там. Тялото му бе килнато назад върху люцерната.
— Какво става?!
— Време е, Георги. Да вървим.
Гласът прозвуча като гръм, заглушавайки нощните шумове.
Зад каруцата чакаше конник с дълбока качулка. Лицето му не се виждаше, само две червени очи светеха като малки светофарчета. До него стоеше втори кон, със свободно отпуснат повод.
Георги скочи от каруцата и се качи на коня.
— Къде ще ме водиш?
— На съд.
Двата коня се понесоха към обсипаното със звезди небе.
— А Марко? — извика Георги.
Качулатият бавно се обърна към него.
— Сигурно ще го изядат вълците. Не го мисли, ти вече си съдник.
Георги поклати глава, обърна коня и се понесе обратно надолу.
Качулатият светкавично го застигна, препречи му пътя.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— Не мога да оставя Марко. Той ще умре!
— Не можеш да се върнеш.
— Явно мога. Просто ти ми пречиш.
С лека маневра Георги избегна качулатия и спря зад каруцата си. Скочи от коня и застана до Марко. Животното изрева от радост и поклати глава.
Георги погледна към каруцата. Тялото му вече го нямаше там.
Какво се случваше?
Марко отново изрева и го бутна с глава.
Георги се качи в каручката и извика:
— Дий, Марко!
Магарето тръгна. Не просто тръгна — литна по пътя като най-бързия кон.
Над тях, в небето, качулатият гледаше тъжно. Отнякъде се чу телефонен сигнал.
— Да? — отговори той.
— Време е да си намериш нова работа. Втори възкръснал по време на твоята смяна.
— И какво да работя?
— Не знам. Може би търсят косачи по селата…
Костадин Койчев-Kovak
02.02.2025г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Костадин Койчев Все права защищены
