„Дий, Марко, дий…“

     Каручката бавно лъкатушеше по неравния път. Георги придремваше, държейки юздите на дръгливото магаре Марко. Слънцето уморено се спускаше към западния хоризонт, когато магарето внезапно спря.

Георги примига сънено и се оригна просташки.

— Дий, Марко, дий… — извика той.

Марко само помръдна едното си ухо и остана като препариран.

— К‘во ти става, бре, магаре? Дий, Марко!

Юздите го подканиха отново, но магарето не помръдваше.

— Ще извадя аз камшика! — Георги бръкна в каруцата и извади тънка пръчка с дълго черно ластично въже. Размаха я и отново извика:

— Дий, Марко!

Последва удар по хълбока на животното, но то остана неподвижно. Само мърдаше ушите си, а в очите му се насъбраха сълзи.

— Какво ти става, бре, магаре такова? — Георги скочи от каруцата и застана пред инатливото животно и заговори нежно: — Кажи ми, Марко, какво става, стари ми другарю? Още два завоя и сме у дома. Ще ти сложа прясна люцерна от днешната коситба, ще те среша и ще ти сипя студена водица от кладенеца. Хайде да си вървим?

Помилва го по муцуната и огледа пътя. Нямаше видима причина за спирането. Тогава го усети. Някакво присъствие. Странно, тревожно чувство.

Огледа се. Нищо. Никакъв знак, че някой е наоколо. И все пак усещането беше реално.

Стисна повода и задърпа Марко.

— Хайде, приятелю, нека вървим. Тук нещо не е наред.

Магарето отново не помръдна. Очите му се пълнеха със сълзи. Защо? Сега не го удряше.

Нощта пълзеше над планината, сенките на билата надвисваха заплашително. Вълк изви някъде в далечината. Гарга заграчи страховито. Сова кацна тежко на дърво над тях.

— Моля те… — прошепна Георги.

Марко остана неподвижен.

Ядосан, Георгисе качи в каруцата и… Видя нещо. Или по-скоро — някого.

Той вече седеше там. Тялото му бе килнато назад върху люцерната.

— Какво става?!

— Време е, Георги. Да вървим.

Гласът прозвуча като гръм, заглушавайки нощните шумове.

Зад каруцата чакаше конник с дълбока качулка. Лицето му не се виждаше, само две червени очи светеха като малки светофарчета. До него стоеше втори кон, със свободно отпуснат повод.

Георги скочи от каруцата и се качи на коня.

— Къде ще ме водиш?

— На съд.

Двата коня се понесоха към обсипаното със звезди небе.

— А Марко? — извика Георги.

Качулатият бавно се обърна към него.

— Сигурно ще го изядат вълците. Не го мисли, ти вече си съдник.

Георги поклати глава, обърна коня и се понесе обратно надолу.

Качулатият светкавично го застигна, препречи му пътя.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Не мога да оставя Марко. Той ще умре!

— Не можеш да се върнеш.

— Явно мога. Просто ти ми пречиш.

С лека маневра Георги избегна качулатия и спря зад каруцата си. Скочи от коня и застана до Марко. Животното изрева от радост и поклати глава.

Георги погледна към каруцата. Тялото му вече го нямаше там.

Какво се случваше?

Марко отново изрева и го бутна с глава.

Георги се качи в каручката и извика:

— Дий, Марко!

Магарето тръгна. Не просто тръгна — литна по пътя като най-бързия кон.

Над тях, в небето, качулатият гледаше тъжно. Отнякъде се чу телефонен сигнал.

— Да? — отговори той.

— Време е да си намериш нова работа. Втори възкръснал по време на твоята смяна.

— И какво да работя?

— Не знам. Може би търсят косачи по селата…

Костадин Койчев-Kovak

02.02.2025г.