Лина е приготвила кутия с носни кърпички. Сложила я е на масичката. Типично в неин стил. Тя не обича да я сварват неподготвена. Още като ме чу сутринта, разбра, че нещо не е наред.

- Няма да плача – опитвам се да звуча нахакано, посочвайки кутията с поглед.

- Стори ми се настинала тази сутрин – в същия тон ми отговаря тя – Какво ще пием? Имам ...

- Водка с тоник – отрязвам аз.

- Аха! – възкликва Лина и вече е наясно, че разговорът ще бъде дълъг и няма да е лесен.

Казваме си „Наздраве!”, а аз седя и гледам в празното. Вчерашният ден е като кино, на което някой насила ме е завел, а нямам сили да стана и да изляза от прожекцията. Затова пък днешният ми се губи почти целият и аз изобщо не знам как съм го изкарала. Лина решава да ми помогне:

- Толкова ли е страшен новият ви шеф, че си толкова разстроена?

Ох, Лина! На очите ми избиват сълзи и аз протягам ръка към кърпичките.

- Помниш ли мъжа от клуба? – питам след като издухвам носа си във втората кърпичка.

- Естествено, че го помня! Има си хас! Още ме е яд на тебе, че го изпусна!

- Не го изпуснах... – промърморвам аз, забила нос в третата кърпичка.

- Какво? – възкликва Лина.

- Такова! – малко троснато отговарям аз, но Лина не забелязва.

- Как така? Какво стана? – шашнато пита тя и строго додава – И кога?

- Ще ти кажа, чакай малко – отпивам от водката – Всъщност, не аз, а той не ме изпусна. Нали помниш, че след тангото отидох в тоалетната...

- Помня. И после?

- После той ме чакаше там да се запознаем. Предложи ми да отидем някъде двамата.

- И ти? – съмнението ù беше толкова очевидно, че без да искам се усмихнах.

- И аз се съгласих... - Лина само ахна. За първи път и тя да остане без думи. – После той си тръгна, след това си тръгнах и аз и...

- И...?

- И после се срещнахме.

- Още същата вечер?

- Да.

Изведнъж Лина вдигна заканително ръка към мен и изписка:

- Как можа да не ми кажеш?! Ти приятелка ли си ми?

- Щях да ти кажа, но ти така ме ядоса... Като че ли на всяка цена трябваше да забърша някой мъж тази вечер...

- И какво стана после? – любопитството ù беше взело връх и тя забрави, че иска да се сърди.

- После... после беше толкова хубаво, че направо не ми се вярва, че е било преди три дни.

Разказах ù за разговора ни в кафенето, за срещата ни в събота и колкото приближавах към понеделник, толкова кутията с носни кърпи ме привличаше по-силно.

- Ани, какво толкова стана в понеделник, че си такава? – усещам тревога в гласа ù. – Да не би да се те уволнили?

- Нее – проплаквам аз – По-лошо...

- По-лошо ли? – недоумява тя – Какво може да е по-лошо? Хайде, успокой се и ми разкажи!

Вече спрях да броя колко кърпички използвах, но виждах, че кутията е от големите и е пълна, което ми вдъхна успокоение, донякъде поне. Разказах ù за посещението на новия шеф, за сделката, за разговора ни и когато стигнах до критиките му, отново посегнах към нея.

- Добре, де, какво толкова ти каза тоя?

- Че допускам много грешки като работя...

- Абе какъв е тоя ненормалник? – избухва Лина – Ти му сключваш сделка за два пълни пакета за максималния срок, той те критикува?! Я не го вземай навътре! Майната му на тоя!

Лина ме прегръща през рамото и след малко, сетила се нещо, подскача:

- Ами после не се ли видяхте с Жоро? Нали каза, че сте имали среща след работа?

Ох, Лина! Вече съм взела кутията в скута си. От очите ми отново бликват поройни дъждове и Лина не на шега се разтревожва:

- Какво, да не би да не е дошъл?

Клатя глава отрицателно.

- Какво тогава? Скарахте ли се? Ани, плашиш ме! Хайде, кажи ми какво стана!

Поемам дъх и изхлипвам:

- Не сме се скарали! Ние... правихме... – не мога да продължа, защото отново се разплаквам. Въпреки това успявам да забележа, че Лина е сащисана от моите думи, чийто смисъл прекрасно е схванала. Известно време всичко, което се чува в стаята, е секненето на носа ми в поредната кърпичка. Лина бавно възвръща дар-словото си.

- Ани, нали не са те сменили с някой клонинг? Наистина ли си ти?

Въпреки че се чувствам размазана, не мога да не се усмихна. Е, малко накриво:

- Защо се съмняваш?

- Как защо? Ти, дето чакаш да опознаеш човека, че да го допуснеш до себе си, си се съгласила да тръгнеш посред нощ с непознат мъж! Ти, дето смяташ секса за венец на духовната връзка, си правила... секс с мъж, когото си видяла в бар преди два дни! – гласът на Лина заплашва да премине в някаква непосилна за нея тоналност.

- Веднъж и аз да те изненадам. – казвам, колкото да възразя нещо.

Лина отново изпада в мълчание, няколко минути всичко е тихо, чува се само потракването на чашите по масата. Най-после тя нарушава мълчанието:

- И сега какво?

Вдигам рамене. И наистина не знам какво ще правя.

- Е, добре де, не си ли казахте нещо след...

Поклащам глава.

- Не?! Как така? Не си ли говорихте? Няма ли да се видите пак?

Отново ми се доплаква и Лина вече наистина е уплашена:

- Ани?! Какво става, по дяволите?

Опитвам се да се овладея и малко дрезгаво казвам:

- Сигурно ще се видим. Може би другия месец...

- Другия месец ли? – недоумява Лина – Защо чак другия месец?

- Защото не е оттук – някак ядно отговарям аз.

- Ааа, така ли? – облекчена от логичния ми отговор Лина се отпуска назад във фотьойла си – И по каква работа идва?

- Обикаля обектите, които ръководи – тая игра ме изнервя, но не мога да събера в устата си думите, с които да кажа на приятелката си цялата истина. А трябва, защото иначе ще се пръсна.

- Оу, важна клечка, така ли? – подсмихва се Лина.

- Да, даже твърде важна. Той е моят нов шеф.

Бомба насред стаята нямаше да предизвика такъв ефект. Тоя път Лина задълго не можа да проговори. Когато най-после си възвърна тази способност, можа само да попита:

- Наистина ли?

- Наистина – въздъхнах.

- И сега? Какво ще правиш?

- Не знам – и това беше самата истина.

Изведнъж Лина скочи като убодена:

- Кога... – заеква тя – Кога го направихте?

- Вчера – нещастно отговарям аз.

- Вчера? В понеделник? – Лина се изумява все повече – Значи... значи вече си знаела, че той е...

Кимнах.

- Но защо? Боже мой, Ани! Не мога да повярвам!

Мълчаливо доизпивам водката в чашата си и искам да се стопя и да попия във фотьойла, в който съм се свила. Лина ме прегръща:

- Не те разбирам, наистина!

Вече не мога да сдържам нищо – нито сълзи, нито хлипане. Скрила съм лицето си в ръце и плача, без мога да кажа, че и аз не се разбирам, но и сега да бях отишла в хотела на Жоро, пак щях да направя същото, защото... съм влюбена като глупачка.