20 нояб. 2012 г., 10:16  

Джаспър, Алабама: търси се помощ 

  Проза » Рассказы
926 0 3
40 мин за четене

Джаспър, Алабама: търси се помощ

  Ако случайно се озовеш в окръг Уолкър, северозападна Алабама, то непременно трябва да посетиш Джаспър, население около 14 000 души. От Бирмингам[1] хвани извънградско шосе 78 (вече е магистрален път 22)  и си там за по-малко от час, точно 41 мили. Защо ли?

  Слушай сега и ще разбереш.

  Малък провинциален град, в чието сърце съществуват в хармония тухлени административни постройки в колониален, викториански или бог знае какъв стил;  зловещи и древни гробищни паркове; кипарисoви градинки, величествени дъбове; рекичка, чието име никой не помни. Сещаш се, нали? Единственото уникално архитектурно чудо вероятно е Методистката църква на 3 Авеню, чийто строеж започнал през 1912г. За съжаление, няма да може да се порадвате на 38те неповторими витражи, тъй като торнадо унищожи почти всички през 1974г., но затова по-късно.  

  Колкото повече се отдалечаваш от центъра на Джаспър, ситуиран между 19 и 16 та улица, тухлата скланя глава пред дървените, избелели от изпепеляващите слънчеви лъчи фасади. Подобни,  изнесени и обкичени с цветя веранди може да видиш в който и да е край на щата; понякога -  цяла холна гарнитура. Но както знаеш южняците обичат да прекарват следобеда на люлеещите си столове на верандата, или още по-добре - удобно излегнати на диван със студена бира в ръка. Такива сме си.

  Та, Джаспър няма да остави траен спомен в съзнанието ти, освен ако, чакай малко, не попиташ някой местен за Бил Дънкс. Трябва да знаеш две неща предварително: първо обърни се към някой преминал петдесетте и второ – подготви си бутилка уиски, пък било то и евтино. Местните се опитват да забравят цялата история около Бил и последвалите странни природни стихии от 1974, довели до торнадото. Странни биха казали, да. И въпреки недотам религиозните месни жители на Джаспър, никой няма да използва друга дума, макар че на всеки му е на езика да каже паранормални. Както и да е.

  Та казвах, подготви си бутилка уиски. Ако ти се свиди, може да минеш с няколко кутийки бира. И след като чуеш цялата история, която със сигурност с годините е станала още по-пикантна и се е трансформирала в нещо, което оня от Мейн би написал, все му забравям името, ще поискаш да видиш къщата.

  На около миля от центъра минава 78 шосе, идващо от Бирмингам. Дотам може да стигнеш по 3 Авеню, като вървиш само на юг или по 269. За предпочитане е първият вариант, тъй като пътят минава покрай Карвър парк, където може да добиеш бегла представа за някога дивата природа на Алабама. Дядо ми е разказвал, как навремето там бродели алигатори, а сега ако видиш лисица, може да се считаш късметлия.

  Трето Авеню свършва там, където в момента е разположена 42 улица. Разбира се, това преди двадесетина години не бе нищо повече от задънена и разбита просека без име. В края на уличката се намира къщата на Уилям (Бил) Дънкс. Вижда се от шосе 78.

  След като си успял да развържеш езика на кореняка от Джаспър, то тука приселници няма, той би ти казал че къщата се намира на последната улица в града. Истината е, че преди няколко години, не помня вече, новият кмет реши да сложи име на тази уличка. И така се превърна в 42 улица, последната улица преди 78 шосе. В началото може да видиш добре поддържани ферми. Живописни къщурки. На Портър е последната, мисля. Учудвам се как може тези хора да са си купили парцел там, но както и да е. Тяхна грижа и неволя. След това, по пътя зейват огромни и безформени язви, които тотално биха унищожили окачването на колата ти. Половин миля на изток и ще видиш къщата.

  Отдалеч не изглежда изоставена. Дори и порутения хамбар не говори за липса на обитаемост. Солидна двуетажна постройка с веранда отпред, разбира се. Ако се приближиш още повече ще забележиш всички онези детайли, които овкусяват чутата история с още повече злокоба и мрак. Бялата боя по фасадата като че ли пред очите ти се лющи под дезертиралите Ада безмилостни слънчеви лъчи. Единият прозорец поскърцва ритмично на едната си оцеляла панта, а друг е изтръгнат и захвърлен върху навеса на първия етаж. Комарникът на входната врата е надупчен; от перилата на стъпалата са останали няколко опасно остри дървени греди. За плевелите, които отдавна са се превърнали в мечта за всеки градинар-мазохист, няма да говоря. Порутеният хамбар е сборен пункт на лисици, скунксове, а понякога дори и диви котки. Въздухът е влажен и противен. Мирише на гнили плодове и на мухлясали мебели. И ако случайно, събереш кураж да се доближиш до първото стъпало, ще те лъхне ужасяващ хлад, идващ от изкъртената врата на мазето, разположена непосредствено под верандата. И тогава ако не си побегнал, то обезателно продължи и заобиколи къщата. Доби ли представа, а? Откъде знам всичко това ли, виждам го всяка вечер в сънищата си.

  Никой не знае колко точно акра земя притежаваше Дънкс, но със сигурност мога да кажа, че никой не ги е присвоил. Оттук до реката, на няколко мили на изток, всичко бе и все още е негово. Царевица, докъдето ти стигне погледа. Царевица. Как съумяваше сам самичък да се грижи за всичко това, не знам. А и не мисля, че успяваше, честно да ти кажа. Нещо друго поддържаше царевичните поля. Доколкото помня, Бил не правеше нищо друго освен да пие бира по цял ден на верандата, да пуши любимите си ментолови цигари и да ходи в неделя до града за покупки. Разбира се, тогава никой от Джаспър не подозираше за мрачните му и извратени занимания в мазето. Но хората в Джаспър винаги страняха от него. Първо защото живееше на края на града и второ: защото си беше особняк.

  Аз лично съм го засичал два-три пъти. Ужасяващи кошмари, викове в мрака на стаята ми, а не, не говоря за Бил. Него никой не го знае къде от 1974г. За плашилото говоря. Сред гъстите, достигащи човешки бой на места стъбла на царевица, има една полянка, не повече от десетина ярда в диаметър, където е плашилото. Ако ти кажа, че Бил го е направил навремето ще е истина, но в същото време това, което ще видиш там  в момента, не е съвсем негово дело.

  Дървени клони, обвити с въжета сформират костната система на обекта на моите кошмари. Скелетът е облечен в отдавна изгубил фабричния си цвят гащеризон, който въпреки годините е съхранил над 50% от целостта си. Лицето не мисля, че мога да го опиша. Не е тиква, ако това си очаквал. Понякога, сещаш се, човешкото въображение прибавя несъществуващи елементи, та предпочитам, да видиш със собствените си очи. Главата е покрита с някакъв груб плат, не знам. Понякога съм го сънувал с горящи огнени бездни, друг път с пришити човешки очи или такива на детска кукла. Убий ме, не мога да се сетя за очите му. Във всеки сън обаче са ужасяващи и различни. Нашарената с дупки шапка е широкопола, като на протестанстки мисионер от 17 век. Това, което ме кара да крещя по средата на нощта и да проклинам липсата на слънчева светлина, обаче бе друго. По гащеризона на различни места, без каквато и да е идея за хармония, са забити парчета стъкло. Когато бях там последния път, слънцето светеше високо над мен и рисуваше по тях невъзможни картини. Не мога да си представя на лунна светлина, какво бих изпитал при такава гледка. Една част от легендата, казвам легенда просто защото Джаспър е асимилирал тази история в утробата си и я третира като своя, колкото и мрачна да е тя, гласи, че броя на парчетата стъкло расте през годините. Аз лично не мога да си представя, кой по дяволите би ходил на това прокълнато място да извършва подобни дейности. Наистина си нямам идея. Но отиди и реши сам за себе си, дали тази история е измислица или наистина се е случила. А ако имаш достатъчно кураж, може и да слезеш в мазето. Аз не бих...отново.

***

  Бил Дънкс вярваше в няколко неща. Newport[2], Ханк Уилямс, Yuengling[3] и на незаменимата си Remington 870[4]. Или поне така Джаспър виждаше Бил Дънкс. Когато и през деня да минеш покрай двуетажната му, боядисана в червеникаво къща, не че се случваше често Бил да има посетители, той беше там на верандата, вдигнал крака на протрита от ботушите му табуретка, стиснал в едната ръка студена бира. Около него задължително присъстваха две неща: ментолова димна завеса и гласа на Ханк Уилямс. Това, което Джаспър разбра малко след 3 Април 1974г. бе другото, най-любимото занимание на Бил Дънкс: убиването.

  Младият Уилям уби за първи път, когато бе на дванадесет. Завърза краката на улична котка и нежно я постави по средата на шосето. Скри се в близките храсти, от където наблюдаваше мъчещото се да се освободи животинче. Всяка следваща жертва убиваше по различен от предишния начин. За слаб ученик, каквъвто беше, Бил показваше похвално въображение в тайните си убийства. В края на 50те, половината Джаспър остана без домашни любимци. Естествено никой нямаше доказателства да обвини Бил, а той умееше да прикрива следите си с детективска прецизност. Защо убиваше? Скука, безделие, баща алкохолик с хлабава десница, причини много. Това което беляза кървавата еволюция на убийствата, бе именно смъртта на баща му. Един ден Бил се прибра и го видя на канапето, с бутилка в ръка. Сърдечен удар, каза доктора. Ще се оправиш, ли? – попита. Бил кимна и се замисли за огромната и празна къща, която сега бе изцяло негова. Той бе на 19г. 

  Първият автостопаджия не беше планиран. Злощастен скитник на грешното място и време. Преряза му гърлото. Спокойствието в очите на Бил, докато наблюдаваше давещия се в собствената си кръв нещастник, премина в извратена усмивка. Замисли се защо изгуби толкова време в убиване на тъпи кучета.

  Мазето на Бил се превърна в истинска медицинска лаборатория, една кървава симфония на ужаса и дивото, където усъвършенстваше анатомичните си познания. Можеше да извади червата на човек и да ги натика в устата на все още неприпадналата от болка жертва. Веднъж бе свалил кожата на чернокожо момче и без да се усети го бе разпънал насред царевицата. Кърваво плашило без очи, език и кожа. Птиците и другите привлечени от аромата на мърша животни, довършваха телата. Къщата му се намираше на четвърт миля от шосе 78 и при чисто небе вечер, се забелязваше без проблем от вървящите по пътя. А оттам надолу през шубраците се провираше почти незабелязано малка, изкуствено направена пътечка, водеща до верандата на Бил.

  Бил правеше плашила от човешките останки, но винаги си вземаше нещо от тях за спомен. Нещо, което държеше в мазето или на което измисляше предназначение в къщата. Претапицира табуретката, на която полагаше тежко избелелите, но все още здрави ботуши; правеше свещници от черепи; бедрените кости ставаха на дръжка за метла, кирка.

  Никой така и не се усъмни, нито пък чу или видя нещо. В радиус от половин миля не живееше никой. А Бил не обичаше да запушва устата на своите избраници. Оставяше ги да крещят, да вият срещу луната. И през цялото това време, очите му отразяваха лунната светлина, както и още нещо. Много по-древно от него самия.

  Съмнявам се обаче, Бил да е осъзнавал това присъствие. А, откъде знам всичко това ли. Ами аз бях докторът, установил часа на смъртта на покойния Сам Дънкс, мир на праха му. Аз и изнамерих вехтите тетрадки от мазето, изписани лично от самия Бил. Всяко едно убиство бе подробно описано. Благодаря на Господа, че нямаше и снимки.

  Научният ми подход се оказа безсилен предвид последвалите събития. Остава само историята на дъртия индианец от Кордова, но затова после. Слушай сега!

***

  Джон Хардинг се любуваше на приятната, подправена с лек априлски ветрец вечер. Пролетта в Алабама почукваше рано на вратата и само през нощта температурите падаха до около 65 °F[5]. Лятото бе ад на земята и единствената прохлада настъпваше след залез слънце.  Затова и Джон затвори по-рано. Седна на червената пейка пред магазина и отвори бутилката  под обсипаното със звезди небе. Беше чукнал шейсетака миналия месец, но това по никакъв начин не се отразяваше на пиенето му. Първата му среща с тази покварна другарка се случи, когато бе едва тринадесетгодишен. Открадна две бутилки бира от хладилника в мазето, където баща му пиеше на спокойствие и прохлада. Оттогава алкохолът се превърна във вярна спътница в живота.

  През 70те държеше единствения супермаркет в Джаспър и бизнесът процъфтяваше. Но дълбокият Юг попадна в капана на глобализацията и съвсем скоро почнаха да растат като гъби след дъжд, големи магазини с клонове из цялата страна. Save-a-Lot[6], Winn Dixie[7] и други. Конкуренцията бе смазваща, цените по-ниски и изборът по-голям. Джон Хардинг затвори магазина през 1981г., но през април 1974г. Все още връзваше двата края. И както почти всяка друга вечер след края на работното време (около девет вечерта), Джон отвори бутилка Southern Comfort[8] и зарея поглед към небесата.

   Изрита жена си преди десет години. За последно се чуха преди четири години. Отново искаше пари, но Джон както винаги и удари една хубава майна и затвори. Замисли се. Сега Джон Джуниър трябваше да е завършил колеж. Парите никога не стигаха на тая...откачена, на устата му беше да го изрече...курва от Севера. Всичко това бе минало и стария Хардинг не съжаляваше за нищо. Противно на южняшкия манталитет, той рядко посягаше на жена си. Е, понякога му дигаше нервите и той разхлабваше колана си от крокодилска кожа, но през голяма част от съвместния им живот, той осигуряваше всичко необходимо за живот. За медения си месец ходиха до Тампа, Флорида, където прекараха две седмици.  На два пъти Джон запали стария Буик и отидоха до Бирмингам през 1959 и 1962г. Жена му искаше по-хубави дрехи. И тогава не каза нищо. Но когато в началото на 60те бутилките Southern Comfort от две на седмица се увеличиха на по половин на ден, животът му се вчерни от тая проклетия. Накрая не издържа и я изгони при майка си в Пенсилвания, където си остана.

  Джон тръсна глава и отпи с наслада от любимото си питие. Наслаждаваше се на настоящето, което противно на сивата си предсказуемост, го правеше щастлив. Или поне не пораждаше търсенето на друго щастие. Имаше си сладникавия Southern Comfort, игрите на покер със съседите от 19та улица всяка петък вечер и звездното небе над Джаспър.

  Минаваше 10:30 в нереално топлата априлска вечер и бутилката бе полупразна. Сряда, трети април. Джон затвори магазина малко преди девет. Неква проклетия точно тогава реши да търси пресни плодове. Майната й! Приключи набързо с нея и излезе на свеж въздух.

  Джон надигна шишето и нещо хвана окото му. В началото го взе за един от песовете на Паркър, от съседната къща. Така и не се научиха да затварят помиярите си вечерта. Накъсаните движения на лазещата на четири крака фигура влязоха във владенията на близката улична лампа и това, което Джон мислеше за козина придоби очертанията на дълга коса.

  Магазинерът скочи на крака и се затича, колкото годините му позволяваха към кръстовището на 20 Улица и 3 Авеню, където бе нещото. Със всяка следваща крачка, фигурата придобиваше  все по-ясни контури, докато накрая не се превърна във вестоносец на ужаса. Кошмар, от който Джон Хардинг така и не се отърва до края на живота си.

  Джон Хардинг почина през 1983г. Мир на праха му.

  Нещото бе човек, чиято възраст бе трудно да се определи предвид опърпания вид. Ризата бе съдрана на места, през които се виждаха разрези, направени с хирургическа точност и ... оголена мускулатура. Лицето бе покрито с кръв и кал. Парче от лявата му буза липсваше, а главата му... Джон бе чел истории като малък за индианци, но никога не бе виждал на живо скалпиран такъв. Полускалпиран бе по-точно. Парче кожа с коса висеше на една страна, разкривайки неравна черепна повърхност. Джон се извърна на една страна и повърна.

  Раненият отпусна ръце и се строполи по лице на асфалта. Магазинерът клекна и го обърна по гръб. Чак тогава забеляза ритуалните медальони, висящи по врата му; оцелялото благодарение на чудо перо от орел в косата; татуировката на слънчеви лъчи на лявата предмишница. Човекът бе Чоктау. [9] Индианецът протегна ръка и очите на Джон се разшириха от ужас.

  Палецът липсваше, изтръгнат от ставната ябълка. Всичко бе покрито с пръст и засъхнала кръв. На места се виждаше ясно костта.

-          Импа Шилуп! – продума преди да изпадне в безсъзнание.

 

***

  Час по-късно двамата бяха удома. Като лекар, следвал в Бирмингам и негов приятел , бях единственият, към който Джон можеше да се обърне по това време на деня. Обаждането дойде към 10:45. И макар да бях заспал, станах на мига, въпреки пробождащите болки в кръста, от които се оплаквах в последно време. Джон звучеше уплашено. Знаех, че нещо сериозно се е случило, за да ме събуди толкова късно. Наметнах коженото си яке и нахлузих първите ботуши, с които се сблъсках в тъмнината на антрето.

  Джон бе успял да замъкне тялото, което по-късно разбрах, че е на индианец, до магазина си. Качихме го на Буика, който учудващо все още дишаше и потеглихме. Живеех на пет минути пеша от 3 Авеню, но предвид обстоятелстватата, колата бе необходимост.

  Превързах, колкото бе възможно жертвата.

-          Изгубил е много кръв. Едва ли ще оцелее – смутолевих след като се изтегнах на канапето до камината.

  Джон мълчеше.

-          А, и тези рани по гърдите. Не знам, Джон. Това е сериозна работа. Сигурен ли си, че не каза нищо преди да припадне.

-          Импа Шилуп.

-          Какво, по дяволите, означава това.

-          Идея си нямам. Това каза. Повтори го още няколко пъти, докато го влачех.

   Шерифът трябваше вече да е тук. Звъннах му преди половин час.

-          И сега какво?

-          Сега, чакаме. Не мисля, че ще доживее сутринта, но ти си легни. Няма смисъл да будуваш.

-          А, ти?

-          Аз ще дочакам шерифа и после не знам...

  Шерифът дойде чак на следващия ден.

  Светкавица проряза ясното и обсипано със звезди небе. Старинният ми стенен часовник отмери 11:45. За малкото оставащо време до 4 Април 1974г, всичко се промени. Боговете слязоха на земята и поеха титанична битка.  Мястото, което бяха избрали за своя схватка бе именно Джаспър, Алабама. Малко си спомням от това, което се случи. Но едно ще ви кажа. Никога не съм виждал такава буря. Половината прозорци на север по 3 Авеню бяха на парчета. Оградите на къщите, изкоренени като плевел и захвърлени на невъзможни места. Моята се бе озовала на покрива. По улиците беше настанал хаос. Клони, храсти, стъкла, изпочупени мебели, детски играчки, колелета...настръхвам като  се сещам. Но най-голямата щета бе църквата, разбира се. Тези невероятни витражи, гордостта на града. Като малък се взирах толкова продължително в тях, че на моменти мислех, че самият Христос бе слязал на земята и рисувал по стъклата. В ранните часове на 4 Април, бяха оцелели само два. Но както и да е, така са решили онези горе в небесата.

  Няколко неща са важни за историята. Индианецът издъхна в ръцете ми малко преди бурята да затихне. Точно преди да си отиде от този свят, хвана ръката ми и през тласъците кръв, излизащи от гърлото му, промълви:

-          Импа Шилуп....трябва да го спрете...той, не знае друго..

-          Кой той?

-          Налуса...налуса чито...спрете го – и очите му замръзнаха .

  До ден днешен си мисля понякога, че с последния му дъх боговете се успокоиха и оттеглиха в покоите си, оставяйки Джаспър в апокалиптичен безпорядък. Естествено, тези мои подозрения се затвърдиха след две визити, които осъществих в идните дни. Първата бе в къщата на Бил Дънкс и втората бе в Кордова.

  Сигурно се чудиш, как свързахме обезобразената жертва с Бил Дънкс. Сред вещите му освен мнозината индиански артефакти, дрънкулки и амулети, открихме нож. Голямо острие с дръжка от еленска кожа, на която бе изписано „Бил”. А всички ние знаехме за кой Бил става дума.

***

-          Отиваме всички, казах!

  Дебелият шериф натърти на последната дума.

-          Не разбирам защо не извикаме гвардията? – глуповато се намеси Джон.

-          Ти съвсем си изкуфял! Каква гвардия, та той е един човек. Да не говорим, че къщата му сто на сто е най-пострадалата от торнадото.

-          Шерифе – намесих се аз – Ако, Бил е извършил всичко това, което видях със собствените си очи, може би са необходими малко повече от четирима души. А освен това само вие имате оръжие – и посочих младия му помощник, който и без това не искаше да ходи до 42 улица.

-          Ако това е намек, да ти дам пушка, няма да стане. Тръгваме.

  Нямаше нужда да спорим повече. Всичките – аз шерифът, помощникът и Джон се качихме на раздрънканата бръкма, която пазителят на реда караше. След десетина минути колата паркира пред учудващо здравата ограда на къщата на Бил Дънкс. В очите на всички се четеше уплахата, че ще видим неща, от които няма да можем да спим дни наред. И общо взето така се получи.

-          Всички в индианска нишка след мен – нареди шерифът.

  И ние послушно го последвахме. Къщата изглеждаше незасегната. Като че ли снощната буря бе подминала това кътче от Джаспър. Бил не отговори на многократните повиквания от наша страна и ние влязохме в неговите владения.

  Външната врата проскърца, обтягайки нервите ни. Вътре нямаше никой, но навсякъде имаше следи от Бил. Смачкани бирени кутийки, където погледнеш. Пушката му висеше на стената, факт от който малко ни олекна. Стържещ звук разкъса висящото във вуздуха напрежение. Шерифът за малко да простреля това, което се оказа пуснат грамофон. Иглата драскаше по празните канали, но музика не се чуваше.

  Всичките помещения се оказаха празни. Слязохме в мазето, за което на мига съжалихме. Понякога човек остава без думи и това бе един от тези моменти. Накъдето и да обърнеш поглед, имаше доказателства за кръвопролитните операции, случвали се тук долу, само на миля от центъра на Джаспър. Стъкленици с човешки органи красяха единствената етажерка в помещението в чийто център бе разположена солидна дъбова маса с дупки по краищата, от които се подаваха въжета. Имах чувството, че чувам адските предсмъртни викове на десетките жертви, намерили край си на тази маса. По измазаните стени имаше кървави следи от ръце, размазани букви и прочие. Кашоните до стената бяха пълни с кости, а от стената висяха кирки, лопати – всичките от кости.

  Мазето имаше два входа. Единият, през който влязохме и още един, водещ към задния двор.

  Още жаркото априлско слънце не беше опарило лицата ни, когато помощник шерифът си изповръща червата, хванал се за перилата, излизайки от мазето на ужаса. И тогава видяхме следите.

  Различихме стъпки от ботуши, както и тяло, което бе влачено. Кръвта по сухата пръст изсуши устната ми кухина и остави само горчив метален вкус. Следите навлизаха в царевичните поля. Не разменихме погледи, просто продължихме. Човешкото любопитство е страшно нещо. Ужасяващ се от подобни гледки, но продължава да те човърка. Още и още. Поръчваш си свинска пържола без те интерисува дали прасето е убито хуманно, колко е квичало и прочие. Всички вървяхме към месарницата.

  Царевичните стъбла бяха човешки бой, но пътеката между тях бе достатъчно широка.

-          Аз...не мога. Не искам – примоли се помощникът.

  Малко по-рано в колата, аз и Джон се бяхме обзаложили, докъде ще стигне младока. Изглеждаше, че аз ще спечеля баса.

-          Продължавай. Това е заповед.

  Последната заповед, която помощник-шерифът получи. След няколко метра се озовахме насред полянка, чиято пръст бе добре утъпкана. В средата се извисяваше плашило. И може би чак тогава наистина си дадохме сметка, че нищо от това, което ни заобикаляше не бе засегнато от опустошителния вятър, направил на прах витражите на църквата.

  Плашило е слаба дума, за да опиша това, което видяхме. По-високо от всичките плашила, които съм виждал през целия си живот. Облечено в синия гащеризон на Бил и беше обуто...

-          Това не са ли ботушите на... – нямах кураж да довърша изречението.

  Всички ние бяхме виждали обувките му. Вечните ботуши, които не сваляше ни зиме ни лете -  нахлузени върху пълните със слама крака на плашилото.

-          Това не е плашило! – изведнъж се развика младежът – Това е самият Бил.

  Никой не отвърна. Фигурата някак си изглеждаше човешка, като изключим острите ъгли в които крайниците бяха застинали. Всяка кост изглеждаше счупена. А лицето ...никога няма да го забравя. Брезент покриваше главата, а върху нея висяха ...човешки очи. Нямаше съмнение. Едното око бе зелено, а другото синьо. Всички познавахме собтвеника им.

-          Импа Шилуп! Импа Шилуп! – се разкрещя помощник-шерифът и в следващия момент, докато изпитвах най-голямото дежа вю в живота си, той се строполи с изцъклен поглед на земята.

  Пръв се надвесих над все още топлото му тяло. Пулс нямаше. Гарван наруши злокобното мълчание, нарушавано само от играещия си с царевичните стъбла ветрец. Огромната птица бе кацнала на главата на плашилото...на Бил...не знам и аз какво беше. Слънцето отразяваше нереални цветове по лъскавите пера, а погледът му ме пронизваше. Изведнъж нещо друго привлече вниманието ми. По повърхността на гащеризона блесна светлинка. Премрежих очи и различих парче от огледало с неправилна форма. Сигурен бях, че го нямаше преди малко. Погледът ми попадна върху изрисуваната картина върху повърхността му. Потръпнах. Огледалото не отразяваше света около нас.

 

***

  Случката с плашилото не ми даваше мира дни наред. Кошмари всеки ден. Да не говорим, че всеки път, когато птица изграчваше, докато крачех из града по една или друга работа, кръвта ми се смразяваше. Смъртта на младежа отдавах на шок и страх. Но вярвах, че има и още нещо.

  След седмица, две...не помня, хванах автобуса и отидох в Кордова, съседното градче. Знаех, че там има махала, населена с Чоктау индианци. Исках да разбера какво е това, което повтяряше последната жертва на Бил. Последна?

  Та, без излишни приказки, намерих мястото. Попитах в единствения бар, дали знаят нещо за изчезнал жител на града. Предполагах, че новините от Джаспър са стигнали до Кордова. Никой не знаеше нищо. Реших да се откажа от безумното си търсене, когато кокалеста ръка се отпусна тежко на рамото ми. Обърнах се и видях стара и сбръчкана като стафида фигура на индианец, с прибрана зад черна кърпа коса. Очите му едвам се показваха иззад провиснали бели вежди.

-          Ти ли си говорил за последно с него? – гласът бе мек и успокояващ.

-          С кого?

-          Знаеш.

  Сбърчих вежди, но реших да не питам как знае. 

-          Говорил, е силно казано. Не спираше да повтаря нещо, за което всъщност съм тук.

-          Импа Шилуп.

-          Да! – почти паднах от стола, на който седях.

-          Знаех си. Бяхме говорили с него, но искрено се надявах да греши.

-          Ти...ти си го познавал.

-          Да, разбира се.

-          Какво се случи? Как? Знаеш ли къде е Бил Дънкс?

-          Успокой се малко – попивах всяка една, бавно изречена дума като невръстно дете, което послушно слуша майка си – Няма да разбереш всичко, затова ще ти обясня само толкова, колкото трябва.

-          Слушам – и махнах на бармана.

-          Импа Шилуп е голямото зло още от началото на света. Мисли за него не като за отделна фигура или личност, а по-скоро като мисъл. Мисъл, която има корени във всеки един човек. Тези от нас, които са силни, успяват да я изпъдят, но други топло я приветстват. Предполагам така е станало с Бил.

-          Как може да знаеш със сигурност?

-          Знам само, че усетихме раздвижване из духовете. И бе наблизо. Затова той замина за Джаспър. Усещаше, че там живее нещо зло и древно. Вярвам, че смъртта му не е била напразна и той се е справил със самоубийствената си задача.

-          Искаш да кажеш, че...

-          Да. Той отиде там да премахне Бил Дънкс. Трябва да знаеш, че това отдавна не е...

-          Искаш да кажеш, че го е убил, така ли?

-          Искам да кажа, че това което познаваш като Бил, отдавна не е Бил. Импа Шилуп, веднъж пуснал корени в теб, изяжда душата ти. Каквото и да е станало, Джаспър може да си отдъхне.

  Имах още толкова въпроси, но знаех, че няма да получа отговор и на половината. Не разбирах историите за духове и великото зло. Още по-малко същества, ядящи души. Също така не смятах, че Джаспър е наистина в опасност. Това, което видяхме, плашилото, парчето огледало...мислите ми бягат вече.

  Едно ще ти кажа, Бил вече не е сред живите, а каквото и да обитаваше царевичните поля, искрено се надявам скоро шерифът да вземе решение и да изравни със земята изоставената къща и всичко около нея. Тогава Джаспър ще си отдъхне наистина. Благодарих на старият индианец и се запътих към вратата, когато ми хрумна един последен въпрос. Най-важният може би.

-          А бурята?

  Погледна ме дълбоко, усмихна се леко и отвърна:

-          Знаеш.

  Погледнах часовника си. Минаваше два следобяд. Следващият автобус бе след час. Тръгнах, с навити ръкави на ризата си по шосето, сливащо се с извънградски път 78. Знаех ли наистина? Откъде помощник-шерифът знаеше за Импа Шилуп?

***

  Слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта. Вятър брулеше дългите черни коси. Той се спря за миг, напрегна очи и различи далечния силует на къща на север. Шосето продължаваше на запад. Точно тук, обаче, имаше отбивка с лъкътушещ надолу между храсталаците, отрупан с остри камъни път.

  Той склони глава по посока на залязлото слънце. Извади амулет във формата на звезда от ризата си. Целуна го, промълви няколко думи на тайния език и пое по пътеката, водеща към къщата на Бил Дънкс.

  Дрезгавият глас на Ханк Уилямс се чуваше отдалеч. Бил вече бе изпил петата си бира, откакто хапна набързо и сега се излежаваше на верандата, вдигнал крака на претапицираната си табуретка. Изплю се звучно и извади от вътрешния си джоб пакет Newport. Пламъкът от запалената клечка кибрит освети приближаващата се фигура.

  Докато издишаше тежко, Бил си даде сметка, че бяха минали две седмици, откакто за последно бе прерязал нечие гърло. Гарваните трябва вече да са изяли последния, помисли си. Усмихна се широко и отново се изплю.

-          Добър вечер.

-          Добра, ще да бъде – отвърна Бил.

-          Вървя пеша от Кордова насам. Може ли да поседна малко при вас да си почина, преди да потърся хотел в Джаспър.

  Бил сметна наум разстоянието от Кордова дотук. Това си бях цели 11 мили, че и повече. Супер, непознатият ще е твърде уморен, за да се съпротивлява.

-          Заповядай. Бира? – и му подаде последната кутийка Yuengling.

-          Благодаря.

-          Кордова значи.

-          Да.

-          Трудно ще намериш място където да отседнеш в Джаспър по това време – и погледът му се спря върху клатушкащите се на вечерния вятър медальони по врата на непознатия.

-          Чоктау?

-          Да.

-          Ясно. Не знам как да ти го кажа, приятелче – загаси цигарата в табуретката. Разнесе се мирис на изгоряла кожа. Индианецът потръпна – Такива като теб не са много много добре дошли по хотелите. Я, по добре преспи тука, ако е за една вечер, само де.

  Усмивка пробяга по лицето на Чоктау. Всичко вървеше по план.

-          Благодаря много.

-          Не се обиждай, ама тъй си е тука от край време.

-          Разбирам. Благодаря отново.

  Бил се изправи, каза, че отива да приготви дивана и влезе в къщата.

-          Не може просто, да е толкова лесно. Чоктау значи. Нямам такъв екземпляр – прошепна и се загледа в изтърканата кожа на дивана пред камината.

  Стигна до кухнята. Отвори хладилника и глътна малко бърбън. Прочисти гърлото си и извади ножа от шкафа. Еленски рог и острие, минаващо осем инча. Затъкна го в колана и се обърна.

  Индианецът стоеше на прага и държеше в едната си ръка един от медальоните, с които бе окичен.

-          Налуса чито[10], намерих те накрая.

-          К’во рече? – изгрухтя Бил.

-          Няма как да избягаш от това вече. Дошъл съм да сложа край.

-          Значи ще се съпротивляваш, добре. И такива ги обичам – и пристъпи напред.

  Непознатият започна да говори на странен и непознат език. Бил извади ножа и се облиза. Стъпка по стъпка стопяваше разстоянието между тях. Индианецът не спираше да реди своите магически слова, когато накрая синята искра в дълбоките като кладенци черни очи на Бил, не събуди страха. Ами ако Духовете не бяха с него тази вечер?

  Бил замахна и всичко потъна в мрак.

  Следващото, което Чоктау видя бе чистата и пълна луна на небосвода. Главата му се удари в камък и той се опита да се изправи. Усети ръцете и краката си вързани. Влачеха го насред царевични стъбла, високи, колкото човек. Знаеше, че и да вика, никой няма да се притече на помощ. Духовете не обичаха страхливците. Беше сам в тази битка.

  Накрая спряха. Огледа се. Полянка с плашило в средата, накацано от десетки огромни и лъскаво-черни птици. Гарвани. Пазителите на отвъдното. Може би все пак Духовете не го бяха изоставили.

  Бил смъкна това, което бяха човешки останки от кръста, на който бяха нанизани. Гарваните накацаха на безопасно разстояние около тях. Захвърли сламената шапка и отдолу се разкри нечовешка гледка. Очите липсваха а устата бе широко отворена. Долната челюст бе счупена и висеше отпуснато на една страна, разкривайки всевъзможни дупки, там където бяха кълвали гарваните. Човекът бе мъртъв от повече от две седмици, помисли си индианецът. И тогава видя това, от което се страхуваше най-много. Луната хвърляше достатъчно светлина върху полянката, за да може да види че сянката на Бил не следваше движенията му.

  „Значи все пак, учителите са били прави”, помисли си докато Бил го завързваше за кола, на който преди малко висяха жалките останки на предишната жертва.

-          Знам, че вие индианците си падате по скалпиране. Нали така?

  И облиза ножа си.

-          И доста от моя народ сте скалпирали?

-          Да – гордо изрече завързаният и надигна глава към луната. Може би тя ще му помогне.

-          Ами, я да разберем, колко точно боли?

  Луната изчезна за няколко мига, които отекнаха в главата му като цяла вечност. Рекички от кръв замъглиха погледа му. Изпепеляващата болка обаче не попречи на разума. От малък бе трениран да издържа на огън, вода и метал.

-          Боли, а? – захили се Импа Шилуп, в което вече нямаше съмнение. 

  Гарван кацна на главата на жертвата, впивайки поглед в мъртвите очи на Бил.

-          Махай се – замахна с ножа.

  Птицата си седеше на същото място и не показваше признаци на уплаха. Бил продължи с операцията. С течение на годините бе усъвършенствал уменията си. Вече можеше като изкусен хирург да прави нежни разрези по човешкото тяло, без да наранява разположените отдолу мускули и органи. И точно това правеше в момента. Диванът трябваше да се претапицира.

  Индианецът не извика нито един път, което още повече разяри Бил. Ризата бе разкъсана на вече седем места, от които по краищата се стичаха капки кръв.

-          Издръжливо копеле си бил, значи.

  И тогава Духовете се намесиха. До гарвана се присъединиха още четири негови събратя. Всичките накацали върху раменете на Чоктау и никоя една от птиците не се изкушаваше от кървавото пиршество, отстоящо само на инчове разстояние. Бил продължаваше с нежност да отстранява парчета кожа от гърдите на индианеца.

  Всичко взе обрат за миг. Гарваните нададоха стон, излизащ от дебрите на отвъдното. Не прозвуча като грачене на птица. Стотици мъртви души извикаха с тях. Сянката на Бил трепна. Очите му се разкривиха от ужас, ръката му се сгърчи и изтърва ножа. По измъченото, но все още пълно с енергия и мъдрост лице на индианеца пробяга усмивка на благодарност към Духовете. Бил се преви на две. Сянката трепна пак и се пръсна на десетки малки черни петна, които потънаха в нощта на царевичните стълбове.

  Чоктау събра цялата сила, на която бе способен. Изтръгна кола от земята. Наведе се и удари с горната му част Бил. От главата на бившата обвивка на Импа Шилуп шурна кръв. Трябваше да довърши започнатото. Успя да освободи краката си и ритна тялото пред него в стомаха. Неистов писък раздра априлската вечер. Царевичните стъбла потрепнаха. Земята настръхна и се вдигна облак от прах. Импа Шилуп все още живееше в него. Чоктау разкъса въжетата и точно преди да грабне ножа на Бил, очите му се премрежиха отново. Човекът без сянка бе пратил камък право в открития череп на индианеца.

-          Хаши акучи налуса чито. Импа Шилуп кия анта[11] - успя да промълви, надигайки се от земята.

  Бил Дънкс се изцъкли. Очите, черни като нощта щяха да излязат от орбитите си. Преви се на две, зави и дамо след миг успя да намери в изядена от мрака обвибва сила да събори противника си. Взе ножа от земята и го заби в бедрото на индианеца. Този път Чоктау изкрещя. Болката бе непоносима, дори и за него. Гарваните мълчаха.

-          Импа Шилуп кия анта – глухо прошепна– Фала, фала...[12]

  Бил стовари ботуш върху врата на жертвата и заби нож в дланта на индианеца. Отстрани палеца с бързо движение и започна смъква кожата по другите му пръсти. Криле раздвижиха въздуха. Земята потрепери отново. Там където бе дупката от кола, изригна пръст и посипа двете тела. Птиците накацаха по гърба на Бил и забиха остри клюнове в плътта. Импа Шилуп наддаде вой, отпускайки хватката около врата на индианеца, който успя да изпълзи на безопасно разстояние.

-          Хаши акучи налуса чито...хаши акучи

  Гарваните продължаваха да кълват безмилостно това, което отдавна не бе гърба на Бил Дънкс. Чоктау знаеше как ще свърши всичко. Изправи се на крака и се отдалечи бавно, когато за последен път чу човешкия глас на Бил.

-          Никога няма да свърша...да знаеш... аз ще пребъда и ще има други като теб, но аз ще съм тук...и ще чакам.

  Чоктау не бе готов да се справи с това, което се случи.

  Бил хвана с едната ръка най-близко раздиращия рамото му гарван и го захапа по врата. Черна кръв и слуз потекоха по брадата му. За миг главата на птицата потъна в черната бездна, наречена уста. Индианецът направи крачка назад и се залази. Трябва...да извикам учителя... не съм готов...трябва...

 Един по един гарваните падаха обезглавени на земята.

 Чоктау се затича по 3 Авеню в посока север. Болката бе неистова. Спъна се. Сградите на Джаспър се извисяваха покрай него. Залази като куче. Последното нещо, което си спомни преди да се слее с Духовете бе една добродушна и загрижена усмивка на мъж в средна възраст, надвесен над него.

***

  Това, което никой не разбра бе края на Бил Дънкс, който след като погълна главите на Пазителите на отвъдното, изрече древно проклятие. Малките късчета човешка душа, които притежаваше, размени за безкрая. Надигна се буря, която да приеме плътта му. Гневът му сътвори вятър, който след по-малко от половин част щеше да разруши най-святото в Джаспър – витражите на една от най-старите църкви в цялата страна. Щеше да разполага с цялата вечност да убива всеки решил да премине през неговите владения. Защото както казах човешкото любопитство може да е пагубно понякога и никой няма да се спре само разглеждайки старата къща, в която живееше Бил Дънкс. Ще продължи и през царевичните поля докато стигне до малката поляна с плашилото, разположено в средата. Но това отдавна не е плашило, слама, брезент и шапка.

  Ако успееш да пребориш страха, който обещавам ти, ще те обземе и има вероятност да завършиш като помощник-шерифа, то непременно се вгледай в многобройните парчета огледало. В тях ще видиш смразяващи кръвта и разума картини. Предсмъртните агонии на всичките жертви на Бил Дънкс. Неговата лична колекция от трофеи.

  Но всичко това е градска легнеда. Не вярвай на стар глупак като мен. Годините вече са ми много и говоря глупости. Както казах, никой не знае със сигурност какво се случи с Бил. Затова и хората говорят. За едни Бил беше самият Сатана; за други – древен индиански дух, бродещ и събиращ души; за трети – превъртял сериен убиец, който най-накрая си получи заслуженото.

  Не мога да отсъдя. Отиди и виж сам. Старият индианец каза, че Джаспър е в безапасност, но нещо ме кара да мисля, че грешеше. Наречи го старческа лудост, но знам че има нещо в това плашило, както и знам, че парчетата огледало се увеличават всяка година. Любопитството ми ме накара да отида и да зърна пак ужасяващата фигура, както и отраженията в огледалата. Не знам какво е и дали ни заплашва древно и непобедимо зло. Едно ще ти кажа.

  Стар съм вече. Не мога да се справя сам, а трябва. Защо ли? Ами защото само аз оцелях от всичките, Джон, шерифа и младока. Всички те гният в земята. Имам нужда от помощ.

  Мисля, че ти си този, който ще ми помогне.

  А ако случайно не успееш, е... няма да ми е приятно да разбера, че последния ти вик е запечатан в парче огледало по избелелия син гащеризон на Бил Дънкс.

 

18.11.2012 

 

 

  

 

 

 

 

 

 



[1]               Най-големият град в щата Алабама; административен център на окръг Джеферсън

[2]               Марка американски ментолови цигари

[3]               Марка американска бира; най-старата пивоварна в Америка

[4]               Популярен модел пушка

[5]               65 °F се равнява на около 18 градуса по Целзий

[6]               Верига супермаркети, основани през 1977 в щата Мисури

[7]               Верига супермаркети, основани във Флорида през 1925г.

[8]               Американски ликьор на основата на бърбън, обогатен с аромат на кайсии

[9]               Индианско племе, населявало териториите на Мисисипи, Флорида, Алабама и Луизиана, за чието съществуване се знае от XVII век.

[10]             Едно от имената на злото; човек-сянка

[11]             Слънце, вземи човека сянка. Той не е жив (чоктау)

[12]             Гарван (чоктау)

© Страхил Събев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??