Не знам как да започна този разказ – с описанието на Джеф, или на заведението “Вещицата”. За мен те са взаимно свързани, появиха се едновременно и също така едновременно изчезнаха от живота ми. Първият път, когато срещнах Джеф, се случи в кафенето, което не беше случайност – той постоянно киснеше там. Занапред това беше и мястото, където се натъквах на него. Бингамтън не е чак толкова голям град и е странно защо не съм срещал Джеф извън кафенето, а може би съм, но така или не, винаги го асоциирах с “Вещицата”.
Заведението беше разположено в стара двуетажна постройка. Винаги когато бях минавал покрай сградата си мислех, че какъвто и бизнес да се помещава в нея, едва крета. Фасадата се нуждаеше от пребоядисване, голямата витрина, която гледаше към улицата - от почистване. Над вратата висеше кичовско, старовремско неоново табло, на което се изписваше часа и температурата и ако имаше някаква промоция: “Всички видове бира са на 20% отстъпка довечера”, “Опитайте тортите на Вещицата”. Добивате представа...
Най-накрая се реших да вляза в кафенето и да видя какво е отвътре. Собственикът нямаше пари, време или желание да развие разкрасяване на вътрешността на сградата, свързано с името на кафенето. На стената отляво някой беше нарисувал с тебешир незнайно кога, една вещица. Персоналът отвреме-навреме слагаше по някоя островърха, черна шапка и общо-взето, това беше цялата вещерска украса.
Поръчах си чаша с бира от момичето зад старовремския тезгях на бара и седнах до масичка срещу витрината с опаковани в целофан парчета торта. Сигурно фотьойлите около масичката имаха за цел да предразположат седящите да завържат разговор помежду си. Така и стана.
Срещу мен се беше разположил удобно мъж на 35-40 годишна възраст. Слаб, с очила, рядка, къса брада и високо чело. Помислих с, че прилича еднакво на язовец – не че знаех точно как изглежда язовец, но предполагах, че пролича на нещо подобно,а също и на Бен Стилър. Питал съм и други хора след това дали им прилича поне на актьора, но на никой освен на мен не му се струваше така.
- Здравей – поздрави мъжът, след като бахме поседели известно време един срещу друг и ми подаде ръка – казвам се Джеф.
- Приятно ми е. Аз съм Робърт.
- Какъв е този акцент?
- Български...
Джеф се засмя и каза, имитирайки ме:
- България! Е и Веселин Топалов, световният шампион на шах, е българин.
Не обърнах внимание на престорения му акцент.
- Вече не е. Имам предвид, не е световен шампион. Изместиха го отдавна.
- Няма значение. За мен той винаги е бил и ще остане един от най-добрите. Харесва ми стилът му на игра.
- Нападателен. - казах аз, колкото да покажа, че знам как играе моят сънародник.
- Несъмнено. Много добър тактик. Гледал съм много от игрите му на видео. Ти играеш ли шах? ТРЯБВА да играеш шах. Щом си от Източна Европа... Сигурно си добър.
-Да. - смотолевих без да отричам, че съм добър. Всъщност дори и някога преди това да бях на средно ниво, отдавна не бях играл.
Джеф не ме остави на мира. Беше разговорлив. И дружелюбен. Само не ми харесваше, че отвреме-навреме понтираше акцента ми, но така и не му направих забележка.
- Какво смяташ за това място? - попита ме Джеф.
След като се уверих, че никой от персоналът не беше наоколо казах тихо:
- Отвътре е както е и отвън...
- Западнало, нали?
Кимнах.
- Просто е смешно как са правили ремонти на парче – тази стая например е боядисана в два тона на зеленото- започнали са с един, прекъснали са, после не са го намерили и са довършили с друг.
- Все пак има автентичност –казах - харесва ми масивния тезгях на бара и че таванът е все още облицован с детайлите, с които е била оригинално построена сградата…
- Но сега те са боядисани в гадно жълто.- усмихна се Бен Стилър. - Е поне бирата е добра.
- Да, вярно – съгласих се и отпих глътка от чашата си.
- Въпреки всичко това, разбирайки напълно добре колко мизерно е това място, сигурно аз съм най-редовния посетител. И знаеш ли защо? - Обърна се той към мен, а рамките на очилата му отразяваха светлината на лампата отгоре.
- Защо – полюбопитствах аз и се наведох напред, за да го чуя по-добре.
- Това място има душа. Добра душа. Хубави неща се случват тук.
- Какви неща?
- Ами ето на – запознахме се с теб. - усмихна се Джеф и протегна чашата си към мен. Чукнахме се. После той добави:
- Запознах се с жена си тук... Сега имаме две хубави момчета близнаци. Повечето ми приятели срещнах за първи път във “Вещицата”. Ще видиш, че и на теб ше ти се случи нещо хубаво тук.
Джеф ми обясни, че не работеше. По-скоро не работеше в традиционния смисъл на думата. Бил създал компания, която продал и после инвестирал парите на борсата. Сега по цял ден гледаше в таблета, който носеше със себе си и преживяваше печалбите или загубите, които инвестициите му носеха.
След като си поговорихме, Джеф извади от чантата си шахматна дъска, която изглежда, че винаги носеше със себе си. Бе по-добър от мен на шах, но все пак не недостижим. Още повече, че наистина не бях във форма.
...
След това преживяване започнах да ходя често в кафенето. Почти винаги заварвах там Джеф. Той ме посрещаше с ръкостискане, после разговаряхме за кратко и най-накрая започвахме със шаха. Рядко го биех, но ми беше приятно да играя с него. Той беше духовит...освободен, не знам как да го опиша – спокоен. Изглеждаше щастлив, като човек, на който всичко му е наред.
Веднъж ме запозна с жена с:
- Сара, ела да видиш един истински шахматен гросмайстор. Това тук е Топалов, идва директно от България - Представи ме той на симпатичната, нисичка, брюнетка която си поръчваше кафе. Тя тикаше детска количка пред себе си. Поздравих я:
- Приятно ми е. Казвам се Робърт.
Здрависахме се.
- А това са Сам и Родж – представи ми Джеф двете си момчета в двойна количка. Едното спеше, а другото ме гледаше с ококорени очи.
Поговорихме си и освен, че беше симпатична жената на Джеф се оказа и много дружелюбна.
- Знаете ли, ние се запознахме тук? - попита тя.
- Да, Джеф ми спомена.
- Тогава дойдох, мисля, за пръв път тук – каза той - Представи си – идвам тук и виждам това прекрасно момиче да си купува кафе. Влюбих се от пръв поглед...и някак си успях да я сваля!
Засмяхме се.
- Оттогава започнах да идвам тук – продължи Джеф – тук ми върви…
...
Друг път играехме шах и Бен ме попита:
- Ти имаш ли си приятелка?
- Между периоди с приятелки съм...Поне така се надявам, де – отговорих му аз.
- Да знам как е - готино, нали? Майтап, знам че е гадно.
- Е, не е чак толкова гадно. Харесва ми свободата.
- Е вярно, прав си за свободата. Женитбата е още по-ограничаваща от тази гледна точка. Но е най-прекрасното нещо на света.
- Така ли – казах безучастно, съсредоточен в играта пред мен.
- Да. Няма нищо по-хубаво от това да имаш най-добрия си приятел до теб; всичко се случва естествено, когато има любов.
Той помълча малко, после продължи:
- Сара е най-голямата ми любов. “Истинската.””Единствената” ми любов. В сравнение с нея, всички други бяха просто – е сам знаеш...пфф. - той махна с ръка
- Човек, не говори така. Спри да се хвалиш. Ще се урочасаш.- казах аз, замислен дали да му дам шах или да изчакам с развитието на атаката си. - Все пак това ли е твоят съвет – да гледам да се оженя?
- Разбира се! Ако намериш подходящия човек, това е най-хубавото нещо. Да сте отговорни един пред друг, за децата си... да сте честни един с друг. Повярвай ми, това променя живота ти – в добра посока, разбира се.
Честно казано не ми харесваше това отношение - за “Единствената” любов. Винаги има други. Но не му го казах – имам предвид – как можех да му кажа, щом вярваше, че жена му е “Единствената” за него. Но си помислих, че ако човек мисли така , тогава започваше да очаква невъзможни неща от една връзка. Но той си знаеше...
...
Постепенно започнах да се запознавам с редовните клиенти в кафенето. Джеф ме представяше. Така се запознах с Люси – чернокожо момиче с дълги сплетени коси, което беше учителка, Джон, бял мъж, който свиреше на китара, Питър, пак чернокож, професор в университета в града, който прекарваше вечерите си във “Вещицата”, решавайки задачи по математика докато пиеше бира. Имаше и други.
Всички от редовните посетители бяха малко странни, но несъмнено приятни, любезни хора. Понякога събирахме няколко маси и сядахме около тях, или пък отзад на външната тераса и играехме настолни игри или разговаряхме на различни теми пред чаша бира. Това бяха прекрасни вечери. Джеф беше несъмнено душата, спойката на компанията.
Веднъж си говорих с Ейми, едно от момичетата, който работеше в кафенето и с което се бях сприятелил дотолкова, че да ми разказва истории от “кухнята”. Тя сподели, че може би само благодарение на Джеф кафенето продължава да съществува.
- Е чак пък заради Джеф. Мисля, че “Вещицата” ще оцелее и без него - усмихнах ѝ се аз.
- О не съм толкова сигурна. Джон (собственикът) казва, че кафенето оперира на нищожна печалба. Ако не е Джеф и хората, които докарва тук, ще потънем.
...
Някъде по това време се хванах на втора работа вечерно време, а когато имах свободен ден бях прекалено уморен или учих за приемни изпити в университета и не можех да ходя във “Вещицата” вече колкото и да ми се искаше. Минаха няколко месеца, може би е било половин година, без да отида. Веднъж срещнах Люси. Тя ми каза, че кафенето е на път а фалира и собственикът го е обявил за продажба. Същата вечер имах свободен ден и наминах до “Вещицата”. Вътре беше тихо и пусто. Имаше един-двама посетителя. До същата кафена масичка, където го бях срещнал за пръв път, седеше Джеф. Поздравихме се и поговорихме известно време на празни теми. Той ми изглеждаше леко потиснат, не тъй безгрижен, както бях свикнал да го виждам. Накрая не се стърпях и попитах:
- Знаеш ли, че продават ”Вещицата”?
Той кимна, както ми се стори доста безразлично; сякаш не му пукаше въобще. Реших да не се задълбочавам в това, защо реагира така. В крайна сметка, може би привързаността му към кафенето бе намаляла с времето.
Седнахме отзад на чист въздух и той пак извади шахматната дъска.
Не бях и поглеждал шаха откакто бях спрял да идвам в кафенето, но за моя изненада победих Джеф.
- Откога не си играл– попитах го закачливо след края на играта. Той махна с ръка.
- Още една? - попита.
- Разбира се. - подредихме фигурите.
- Та, как са нещата при теб? - попита ме той.
- Чувствам се добре. Работя, пиша. Опитвам се да вляза в университета.
- Дано се получи.
Помълчахме. По някое време той ме попита:
- Намери ли си приятелка?
- Не – казах леко смутен.
Очаквах го пак да се впусне отново в един от монолозите си, за това колко е хубаво да си женен. Леко се усмихнах. Донякъде ми беше приятно да слушам романтичните му излияния и представи за брака.
- Знаеш ли, когато си намериш, не се женете…
- Защо, - учуден казах аз. Не очаквах това от него.
- Бракът е много заробващо нещо. В началото всичко е наред. Но в един момент започва да се създава напрежение, започвате с усилие да сте заедно дори само защото сте женени. Не е естествено.
- А когато сте гаджета е естествено, така ли?
- Да тогава сте заедно, защото искате. В брака човек започва да прави усилия само за да го съхрани… дори желанието ти за това, да го съхраниш, всъщност наврежда на взаимоотношенията ви.
– О разбирам… - казах, без да разбирам нищо. На свой ред попитах - Та, как е животът при теб?
- Знаеш ли, никога не бих повярвал ако някой ми беше казал в някакъв момент в миналото какъв ще бъде живота ми сега; колко ще се промени за една година, шест месеца даже.
- Тоест нещо хубаво?
Той помълча. После ме погледна и каза с горчива усмивка:
- По-скоро нещо гадно; някакво извратено, садистично нещо, мъчение, което ми се случва всекидневно и боли така, сякаш някой изгаря душата ми с ръжен. Не знам как да го опиша. Това е...– той сложи юмрук до слепоочието си и го после разпери пръсти, все едно главата му щеше да експлодира – Буууум. Ума не може да ми побере какво се случва.
Бях на път да го бия и тази игра. Той изглеждаше разсеян.
- Знаеш ли, Джеф, не ми се играе повече. Нека завършим пат, а? - предложих аз.
- Благодаря ти. Чувствам се уморен. Не мога да мисля. Друг път пак ще играем.
- Добре – казах.
- Ще тръгвам. Трябва да отида да взема децата от Сара. Събота и неделя са с мен.
Здрависахме се и той си тръгна.
Когато си тръгвах срещнах Питър, професорът по математика, да си поръчва бира от момичето зад бара. Поговорихме си за работата му и моята. Най-накрая не издържах и го попитах:
- Абе, Пийт, какво става с Джеф?
- Не знаеш ли?
- Какво да знам?
- Разделиха се с жена си...Живеят отделно. Работят над брака си, но нещата не вървят.
- О затова той каза, че ще вземе от нея децата си за през почивните дни.
- Да. - каза Питър и се наведе напред, за да е по-близко до мен – също Джеф е изгубил много пари на борсата. Някои казват всичко, което има.
- Леле. Горкия. Наистина много му се е насъбрало.
- Да. Проблемите с жена му го извадиха от равновесие и сигурно е направил нещо глупаво с парите си. Както и да е, старата компания в кафенето не съществува - сам разбираш... без Джеф няма кой да ни събере... само се поздравяваме като се видим. Тъжно е някак.
- Мога да си представя. Поговорихме още малко, после си взехме довиждане с Питър и си тръгнах.
…
Следващата седмица пак се отбих във “Вещицата”. Исках да се видя с Джеф. Имах намерение, да намина по рано от това, но все нещо изникваше и отлагах. Най-накрая в една петъчна вечер отидох да изпия чаша чай и да почета книга, докато той се появи. Седнах на отделена маса, в по-далечния ъгъл на помещението, за да съм далече от посетителите. Не ми се говореше с никого. Бях се задълбочил в книгата, когато сам пред мен изникна Джеф. Той държеше в ръка наполовина пълна чаша с вино. Превъзбудения израз на лицето му и леко треперещи ръце приковаха вниманието ми. Малки пламъчета горяха в очите му, горящи с някаква полускрита, дива страст, която лесно можеше да бъде установена, но трудна за разбиране. Мъжът, изглеждащ почти като някакъв непознат се приближи до мен и каза с тих, гърлен глас:
- Сара си тръгна окончателно. Развеждаме се. Утре тя се мести при родителите си в Охайо. Аз също напускам града.- Мълчах, като ударен от гръм.
- Съжалявам, Джеф. Има ли нещо, което мога да направя за теб? - Попитах, колкото да кажа нещо. Наистина не знаех как да му помогна.
Той се огледа наоколо из кафенето, което обичаше толкова много и за което казваше, че му носи щастие и се усмихна.
- Да има. Случайно да имаш запалка?
Имах. Подадох му я.
- Не пропушвай Джеф. Отвратително е. С нищо не помага. Аз самият ги отказвам.
- Аз не пуша. - каза той с присмехулно изражение – за един малък експеримент е.
Взе запалката без да ми благодари. Помислих си, че моментът не е подходящ, за да говорим за проблемите му. Първо той трябваше да се успокой. Опитах се да се задълбоча в книгата, но все поглеждах наоколо дали Джеф ще се появи отнякъде.
По някое време чух уплашен женски глас да крещи зад мен, там, където бяха тоалетните, в дъното на сградата:
- Пожар! Пожар! - И наистина замириса на пушек.
Посетителите се втурнаха към изхода, блъскащи се един-другиму. Аз ги последвах.
На пожарната ѝ отне десет минути да дойде, но това беше прекалено дълго. Огънят се разпростря бързо из старата, суха, дървена постройка. “Вещицата” гореше на кладата, умирайки със съскане и шум на строшено стъкло. Голям, червен и жълт пламък се издигна нагоре да лизне нощното небе и цялата сграда се срути под тежестта му. От лявата ми страна, някой започна тихо да си тананика “Smoke on the Water”.
За мен представлението беше приключило и се обърнах да си ходя. В този момент видях отдалече в събралото се множество – или дали така ми се струваше? Не бях сигурен, беше трудно да се прецени в тъмното след като се бях взирал в пламъците, но може би това беше Джеф, усмихнат. Ако това беше неговият експеримент, то той беше завършил с успех. В следващия момент той се обърна и изчезна в тъмнината.
На другия ден ми казаха че е напуснал града и е заминал някъде на юг. Никога повече не го видях.
© Роско Цолов Все права защищены