Древно созополско бунгало с ръждив ламаринен покрив. Около лампата кръжат няколко мъжки богомолки. От време на време крилата на някоя от тях се докосват за миг до горещото стъкло и насекомото пада полуопечено на масата.

Мъжките богомолки са едни от най-преебаните от природата същества на света. Голяма част от тях умират с изгорели крила върху покрита с праисторическа соцмушама маса като тази или ги изяжда женската докато се съвокупляват, или ги убива друг мъжки, докато се бият за женска или за място около лампата... Накрая оцелелите умират от студ през зимата. А женските богомолки са по-големи кучки от женските кучета, че дори и от женските хора...

Поредното насекомо се блъска в лампата и тя изведнъж угасва. Остава да свети само запаленият край на джойнта. Пълня си дробовете с дим и се облягам на приятно нагрятата през деня стена на бунгалото.
Нимфата седи до мен и се опитва да ми оближе тъпанчето на ухото. С неохота я прекъсвам, като й подавам джойнта. Тя също вдишва дълбоко и скланя глава на рамото ми. Времето се втечнява.

Издишвам... Затварям очи и се заслушвам в музиката. Eagle Eye Cherry пее най-маниашкия кавър по Bee Gees: ... You... don't... know... what... it's... like... to love somebody... the way... I... love... you... Отново вдишвам и връщам остатъка от цигарата на нимфата. Времето все повече се забавя и накрая съвсем замира.
Механичното изщракване на касетофона известява края на касетата... Настава такова вселенско спокойствие, което можеш да изпиташ, само ако си на морето в топла августовска нощ, а някоя приказна нимфа е склонила глава на рамото ти и така сте се напушили, че материята и гравитацията са престанали да съществуват за вас.

Плоловин вечност по-късно тя прошепва "Обичаш ли ме?" Целувам я бавно. Заравям лице в косата й, там, където би трябвало да се намира ухото и шептя в отговор "Обичам те!".
"Колко ме обичаш" - настоява тя.
"Искам да спра времето, да залича света и да останем само двамата с теб... Искам да те погълна, да се разтворя в теб... Искам да се изпарим и вятърът да ни отвее, както отвява пушекът на джойнта... Това не е ли повече, отколкото просто да те обичам?..."
Нимфата рязко се изправя и тропва с малкото си босо краче по прогнилите дъски: "Не е достатъчно!... Искам да ме обичаш по-силно... както мъжката богомолка обича женската... Аз така те обичам... искам!!!"
Луната наднича иззад облак и огрява лицето й. Нацупила се е по онзи божествен начин, по който може да ти се нацупи само една морска нимфа в някоя августовска нощ пред бунгало с ламаринен покрив на самия морски бряг, когато и двамата сте напушени толкова, че материята и гравитацията нямат власт над вас.
Влиза в бунгалото и ме оставя сам с изгорялата лампа и мъртвите богомолки на масата. Отвътре се чува тропане и звук от наливане на течност в пластмаса. След малко се връща и в едната си ръка държи празната чаша, а в другата - малко стъклено шишенце.
"Изпих ги" - съобщава. "Всичките ги изпих..."
По принцип вярвам, че паниката ебава майката на ситуацията, но тази ситуация вече си е ебала майката, така че се паникьосвам. И то много.
Изпила е цяла опаковка от сънотворното, с което се приспиваше в последно време! На всичко отгоре заради джойнта не мога и да се паникьосам както трябва. Дишам дълбоко и си припомням сцената от "Апартаментът", в която Джак Лемън  трябва да пречи на Шърли МакЛейн да заспи, защото се е нагълтала с хапчета. Това е важното и в момента - нимфата да остане будна до сутринта... и силно кафе... и да я накарам да повърне, задължително... Слагам бързовара да топли вода, мятам я на рамо и я понасям към морето.
Не мърда и не се съпротивлява. Нагазвам във водата и една по-силна вълна ме събаря. Падаме. Целите сме мокри, но поне няма как да заспи при това положение.
Заемам се с повръщането - по изпитания метод на двата пръста, спасил десетки съученици в гимназията от престой в токсикологията. Циркулиращите молекули тетрахидроканабинол в кръвта ми за миг вземат връх и се представям след петдесет години с бяла престилка как рекламирам способа по някой кабелен канал - "Изповръщал съм хиляди хора с тези два пръста..." Обаче някак не ми е много смешно в момента.
Нимфата кашля и се дави, докато накрая повръща. Отново я мятам на рамо и се връщам при бунгалото.

Водата е завряла и издава звук като бръмченето на насекомо. Посягам да извадя бързовара и си изгарям пръстите на ръба на канчето... събуждам се.
Джойнтът е догорял в ръката ми и ме е опарил. Лампата все още свети, а на масата две богомолки се въртят в кръг на овъглените остатъци от крачката си.
Нимфата мокри ухото ми с език. Спира и завърта главата ми, така че връхчето на носа ми допира това на нейния.
"Сънчо!" - изчуруликва. "Запали нов джойнт!"
Това и правя. Облягаме се на приятно нагрятата стена на бунгалото и си подаваме масура. Поредната богомолка се блъска в лампата и тя угасва внезапно.
"Обичаш ли ме?" - шепне тя.
Целувам я бавно. Заравям лице в косата й, там, където би трябвало да се намира ухото и шептя в отговор:
"Обичам те!".
"Колко ме обичаш?"...