До безкрай

(на Иван)

      Времето отново спря. Сезоните вече не се въртят. За мен те са напълно еднакви... Нали във всичките те няма.

     Музиката вече не ме интересува. Всичката ми напомня за теб и във всяка песен виждам ТЕБ – силует от болка и любов...

      Еднообразно, сиво, студено... Точно така те няма навсякъде... Протягам се и да... – мога да те стигна... но така както те стигах преди – не мога.

      Болиш, а раната е моя. Не е за вярване, че мога и не мога да те имам.  А колко много си далеч и колко близо само.

      И да ни делеше само един път, едно проклето разстояние, а то винаги всичко ни е деляло един от друг. Всичко и нищо...

      Цял живот събираме парчета, останки – от себе си, от другите..., а с теб нищо не си разменихме, само си взехме...

      Часовникът тиктака... И тази година ще мине така... Поредна, безтебна... И така до безкрай... До безкрай няма да бъда своя, защото не съм и твоя... До безкрай ще се лутам в търсене на „someone like you”…  До безкрай... или до другия път, когато по малките часове чуя гласа ти... До безкрай или до следващия път, когато ще се разделим, без наистина да се разделяме... До безкрай...