До края на света за една жена

“Любовта е навсякъде по света, приятелю. От теб се иска само да я намериш.”

Очите му започнаха да се уморяват от продължителната работа пред компютъра и не след дълго усети тъпа болка в слепоочието си.

 Все повече му се струваше, че екрана помътнява, а буквите и цифрите в текстовете изглеждаха като изписани зад стичащи се по монитора капки вода – изкривени и размазани.

Той въздъхна тежко, отпусна се на облегалката на кожения си въртящ стол, протегна краката и ръцете и усети приятна отмала в мускулите си.

Допълнителната работа пред компютъра понякога просто му досаждаше. Да пише статии, които се продаваха след това за жълти стотинки не беше никак доходоносно.

Искаше да уплътнява свободното си време, да прави нещо градивно, което да му помогне да се издигне в обществото. Искаше да стане писател.

Внезапно мислите му свърнаха в друга посока. Студен полъх погали с ледено и неприятно докосване повърхността на сърцето му и в мозъка му неприятно се загнезди вечно боцкащата го мисъл, че е самотен.

Не му вървеше с жените. По природа добър и кротък, но стеснителен и схванат човек, когато му се наложеше да общува с противоположния пол, особено с непознати жени, губеше дар слово, езика му се заплиташе, мисълта му се забъркваше и в него изчезваше всякакво желание за разговор и контакт. Всичко това му пречеше през всичките тези години да намери жена до себе си.

Вътрешно в себе си реши, че за тази вечер бе работил достатъчно. Изкриви устни от досада и се протегна да запамети работните файлове и да изключи компютъра.

В този момент се сети,че днес не беше проверявал пощата си. Кликна няколко пъти с мишката, въведе паролата и влезе в електронната си поща.

Имаше два не прочетени имейла удебелени в тъмен шрифт. Единият беше от една новинарска агенция, която му благодареше за превъзходната статия с която разобличаваше ширещата се корупция сред чиновниците в Столична община и му потвърждаваше хонорара. Другия беше препратен от руската търсачка “Яндекс”.

Тръпка на любопитство премина като електрически ток по цялото му тяло и накара сетивата му да се изострят, а кожата му леко да настръхне. Спомни си, че преди известно време в един сайт си бяха разменили няколко писма с едно момиче от Русия.

Но след това, незнайно по какви причини профила й бе деактивиран и той загуби връзка с нея. Все пак, малко преди деактивирането, той успя да й прати пощата си.

 Негова мечта още от юношеските му години бе да си намери приятелка от далечната и необятна в неговите представи Русия.

Сега с широко отворени и не вярващи очи той кликна върху имейла и съзря писмото именно на Алеся с която си бе писал преди. Тя го приветстваше и питаше как е, какво прави и дали я помни.

Неописуема радост стопли самотното му сърце. Ръцете му леко трепереха, пръстите му се вдървиха, бързаше да й отговори и правеше грешка след грешка. Най – накрая структурира мисълта си, оформи текста и й прати отговор.

От този ден живота му се промени. Работата в склада не му се струваше скучна и отегчителна. Еднообразието в ежедневието вече не го дразнеше толкова. Стана по – разсеян и мислите му постоянно се устремяваха към неговата нова виртуална приятелка.

Бързаше след работа да се прибере в къщи, да включи компютъра си и с неописуемо нетърпение да прочете новото писмо на Алеся. Занемари допълнителната си работа по статиите, но какво от това. За него бе по – важно, че някъде по света има жена, която мисли и се интересува от него. Макар, че тази жена бе от далечен Аламатевск, някъде в безкрайната руска тайга.

Той получаваше по едно писмо на ден от нея на което отговаряше вечер след като се прибереше от работа. С всяко следващо нейно писмо той научаваше за живота й и за нея самата все повече и повече. Кореспонденцията им се придружаваше с множество снимки.

Алеся бе двадесет и осем годишна висока и слаба руска девойка със зелени очи и тъмна чуплива коса. Баща й, пропаднал пияница, изоставил семейството си когато тя била едва на пет години. Преди това много биел майка й и я е тормозил. Наложило се да се справят самички с майка й в живота.

С много труд и лишения Алеся завършила гимназията в Аламатевск и била приета в Казанския университет по икономика и финанси специалност маркетинг и мениджмънт.

След завършването на университета започнала работа в офис в една строителна фирма. През пролетта и лятото имали поръчки и получавала редовно заплатата си. Но не така стояли нещата през зимата. Тогава дълбокия руския сняг и силен студ сковавали абсолютно всичко и работата по строителните площадки буквално “замръзвала”. Шефовете недоволни от силно намалялата работа орязвали заплатата на служителите, която по договор зависела от поръчките. Заплатата й от петнадесет хиляди рубли се равнявала на едва около четиристотин български лева.

Нямала много приятели и самотата все повече сковавала нейното сърце. Майка й починала преди две години от сърдечен удар и сега тя живеела сама в апартамента си в Аламатевск. От време на време при нея идвала сестрата на майка й, леля й, за да се видят, да си поприказват и да си поплачат. Другото рамо на което Алеся можела да се опре било на най – добрата й приятелка Олга, на която тя първо съобщила за размяната на техните писма. Олга отначало много се била зачудила как мъж от толкова далече, на разстояние хиляди километри, имал интерес към приятелката й, но все пак виждайки щастливия блясък във влюбените й очи махнала с ръка. Все пак във века на информационните технологии всичко било възможно.

Заплатата на Алеся не й достигала да си закупи компютър, понеже компютрите в нейната страна били много скъпи и затова пишела имейлите си от служебния лаптоп.

Нямала нито скайп, нито фейсбук. Преди известно време имала хубав смартфон с операционна система Андроид,  подарен от бившия й приятел, но отношенията с него не потръгнали. Взел да пие, да се прибира пиян в къщи, обиждал я е и й посягал. В деня в който се разделили взел телефона й. Сега тя била със съвсем обикновен телефон без връзка с интернет. Единственият начин да му пише и да си кореспондира с него бил служебния компютър.

От своя страна той я осведомяваше за ситуацията в България, как неговата работа била на закрито и не се влияела от атмосферните условия и заплатата му била постоянна. Как и той бил много самотен, как не му вървяло с жените с неговия тих, кротък и притеснителен характер.

Всеки ден той с нетърпение четеше нейните писма. Харесваше му, четейки да усеща топлите и мили думи лъхащи на силна любов. Харесваше му със сетивата си да усеща женското внимание бликащо от изписаните с любов редове. Така се изминаха няколко месеца.

Една вечер тръгвайки си от работа някак дълбоко и с цялото си сърце усети, че ще се случи нещо различно. Прибра се в апартамента си, метна якето на закачалката, влезе във всекидневната и пусна компютъра. Отвори пощата си и съзря нейния имейл.

В поредното си писмо тя му пишеше, че в бъдеще има намерение да напусне страната си и да заживее в чужбина. Преценила е, че той е достойният мъж за нея, че я цени и уважава. Заявяваше му, че е готова връзката им да прерасне на по – високо ниво и, че е време вече да се срещнат. За нея голямото разстояние не било голям проблем, но все пак той бил мъжът и той трябвало да прецени как да продължават техните отношения. Една среща била много по – добър вариант от хиляди писма. И беше права.

Той свали предпазните очила от лицето си и замислено се загледа встрани. Беше се изправил пред голяма житейска дилема. Да тръгне за необятна Русия за да търси едно момиче бе доста авантюристично начинание граничещо с лудостта. Имаше някакви спестени пари в банката, които може би щяха да му стигнат, но дали си заслужаваше всичко това.

“ Ох в какъв сценарий за любовен филм се забърках по дяволите. Леонардо Ди Каприо и Кейт Уинслет с техния “ Титаник” могат само пасти да ядат “- помисли си той.

Отговори й, че не е невъзможно да се срещнат, но има много неща, които трябваше да се уредят преди това. Нямаше как всичко да стане веднага. Освен това я помоли срещата да се осъществи в Москва, а не чак в Аламатевск. Неочаквано за него тя се съгласи.

От следващия ден започна да оформя документите си. Свърза се с туристическа агенция, която работи с руското посолство. От туристическата агенция му заявиха, че първо трябва да му издадат паспорт, а след това и виза. Целия процес по издаването им можело да отнеме две – три седмици. След издаването им била необходима покана от лицето при което ще се пътува.

Подаде необходимите документи и задейства процедурата. Така беше преценил да действа, така и направи. Искаше да иде при нея, да я вземе от Русия и да я доведе в България. Имаше и други варианти, но той предпочете най – трудния.

Междувременно писмата между тях не спираха. Когато четеше нейните имейли сърцето лудо подскачаше в гърдите му, а кръвта шумеше в ушите му. Нямаше търпение да се видят. Понякога лежеше на леглото си загледан в тавана  и мислено си представяше как я вижда за първи път, как очите й светят от радост и щастие, така както могат да светят само очите на влюбен човек. После си представяше как я прегръща и притиска силно към себе си, сякаш никога няма да я пусне и заедно тръгват към родния й град. С всеки изминал ден той се влюбваше все повече и повече в Алеся и когато беше пред компютъра час по час разглеждаше снимките й.

Почна дори да я сънува, но понякога сънищата му се превръщаха в кошмар. Сънуваше как я забелязва сред тълпата и той започва да я вика и ръкомаха. Тя се обръща, поглежда го със застинало в каменно и безизразно изражение лице, след това му обръща гръб и продължава пътя си сякаш не го е забелязала. Събуждаше се с лудо препускащо сърце в гърдите и с оросено от пот чело. Питаше се кога ли щеше да свърши всичко това.

Умът му бясно се бореше с поривите на сърцето му. Всичките му мозъчни клетки “крещяха”, че това е лудост, че не е нормално да се доверява така на непознат човек, че дори не знае къде отива. Русия е огромна, необятна, твърде голяма за да се побере в теснотата на представите и съзнанието му. Ще му се наложи да прелети над Украйна, където се води война. Не се знае какво може да му се случи. Светът постоянно е разтърсван от терористични актове. Навсякъде скитат сводници, проститутки, престъпници, измамници, убийци. Това беше едно безумие. Но любовта в сърцето му бе по – силна от разума.

През един мъглив пролетен ден малко преди обедната почивка телефона му тревожно завибрира в джоба на работните му панталони. Обаждаха му се от туристическата агенция. Съобщиха му, че паспорта и визата вече бяха готови. Трябваше само да си уреди поканата от Алеся и закупуването на билета.

Писа й още вечерта, а тя със следващото си писмо му отговори, че ще задвижи нещата. След няколко дни от руското посолство му съобщиха, че поканата от Алеся Семьоновна е пристигнала. Времето за действие беше настъпило и той се взе двуседмична отпуска. Някакви смътни нотки на страх се прокраднаха в сърцето му, но нямаше връщане назад. Беше хвърлил толкова много пари за паспорт, виза и самолетен билет, че нямаше как да се откаже. А ако стореше това собственото му сърце никога нямаше да му прости. Беше близо да сбъдне две свои мечти – да посети Русия и да си намери жена до себе си оттам.

Датата на полета беше на 25 април. Нямаше много багаж. Опакова куфара си, хвана си такси и в девет часа сутринта бе пред Терминал 2. Чекира багажа си, показа бордната си карта и го предаде го на леко понамусения служител, стоящ на гишето на компанията Аерофлот. Изкачи се по високата стълба и се настани на мястото си. Взе със себе си за четене само руско – българския разговорник. Никога не беше пътувал със самолет в живота си и се чувстваше неловко и не комфортно.

Самолетът излетя точно в десет часа. С плавна засилка той бързо се изпързаля по пистата, вдигна се във въздуха и прибра колесника. Само след няколко секунди София вече не се виждаше, а след около час вече се носеше над територията на Румъния.

Притесняваше се и почти през целия път не заговори седналия до него спътник и уклончиво и с къси фрази отговаряше на любезните въпроси на стюардесата.

Облачността беше разкъсана, самолетът се рееше над облаците и колкото и да му се искаше само на рядко можеше да съзре нещо долу на земята. Четенето на разговорника не му се удаваше и когато видя в пролуките между облаците, че летяха над безкрайните равнини на Украйна неусетно заспа.

Събуди го гласът на пилота, който по високоговорителя съобщи на пасажерите, че след десетина минути самолета ще кацне на летище Шереметиево и трябва да затегнат коланите. Самолетът изрулира, описа няколко кръга и плавно се приземи.

Още не слязъл по стълбичката го поразиха огромните размери на руската столица. Когато човек никога не е пътувал, когато за първи път каца в такъв голям град и цял живот е живял с мисълта, че столицата ни е нещо голямо, независимо колко книги е чел и разговори е слушал, неволно го обзема чувството, че е мравка изправена пред слон. При първото впечатление думите са безсилни. Очите му се разшириха, а устата остана полуотворена. Нареди се на дългата опашка пред една от лентите за багаж, взе куфара си и се отправи към изхода.

От една страна беше щастлив,че стъпва в града в който винаги е мечтал да акостира. Града в който както той самия обичаше да се шегува “ крака на Хитлер не успя да стъпи “. Но от друга страна неприятно чувство глождеше съзнанието му и караше стомаха му да се свива.

“ Ами ако всичко това е било шега или измама. Ако всичко е било едно недоразумение. Ами ако няма никаква Алеся. Какво ще измислям за пред познати и колеги. Боже какъв глупак съм” . Единственият му резервен вариант беше, ако никой не го чакаше на летището беше да преспи за две вечери в някой хотел в Москва и да си хваща обратен полет за София.

Точно пред изхода на летището съмненията му се “счупиха” и се “пръснаха” на хиляди парченца. През множеството човешки тела и глави той я забеляза. Тя стоеше там сгушена до една пейка, облечена в тъмно - зелено яке, на врата й се показваше високата яка на черно поло, а черните джинси бяха плътно прилепени по бедрата й. Макар, че беше края на април времето в Москва беше много хладно и той забеляза как хубавата леко къдрава, чуплива коса на Алеся, навита на големи букли се спускаше като водопади под бялата й пухкава шапка. Зелените й очи светеха срещу светлината с леко синкав оттенък. Лицето й беше напрегнато и излъчваше тревога. Тя още не беше го забелязала. До нея стоеше приятелката й Олга, която бе седнала на пейката и се бе  загледала в телефона си.

Той с несигурни крачки, преметнал сака през рамо и държейки разговорника в дясната си ръка закрачи към тях. Когато Алеся го забеляза очите й щастливо заблестяха, устните й се изпънаха в щастлива усмивка, която завършваше с малка и симпатична трапчинка на дясната буза. Той не знаеше как да постъпи. Пусна сака на земята и отвори уста за да каже “ Здравейте “ на руски, но не успя. Алеся се затича към него и силно го прегърна. Разговорника леко тупна върху сака. Тук думите отново станаха излишни.

Те едва успяха да отпуснат прегръдката и се погледнаха. Блясъкът в очите им напомняше проблясъците на слънчевите лъчи отразени от вълните на Ладожкото езеро през лятото.

Те искаха да си кажат толкова много неща, но думите им бяха хаотични и безредно преплетени. Алеся, щастлива, говореше много бързо и на моменти нищо не й се разбираше. Той я помоли да позабави малко темпото, да използва по - прости думи и да разяснява тези, които той не разбираше. Отправиха се към “Терминал 6” откъдето след час имаха полет за Казан, а след това според думите на Алеся , щеше да ги чака мъжа на Олга, който ще ги откара с кола в Аламатевск.

Той се чувстваше много уморен. Днес му се струпаха много път и много емоционални преживявания, но важното бе, че сърцето му преливаше от щастие.

След няколко часа най - накрая пристигнаха. Апартамента на Алеся бе в панелен блок. Малък и двустаен той се състоеше само от спалня, кухня, която изпълняваше ролята на всекидневна и баня с тоалетна.

Градът му напомни на еднаквите сиво – бели блокове на квартал Люлин, но махна с ръка. Глупаво бе да прави такива асоциации.

Отново искаха да си кажат много неща, но усещайки, че очите му, независимо от неговите неимоверни усиля, се затварят той я помоли само малко да поспи. Тя разпъна дивана в кухнята, подготви го за спане и в момента в който главата му докосна възглавницата, ухаеща на лавандула заспа непробудно.

Не помнеше колко време е спал, но когато се събуди Алеся стоеше на масата, отпиваше чая си от бялата порцеланова чашка и мило му се усмихваше.

През следващите дни те се разхождаха из града и разгледаха забележителностите му – няколко църкви и джамии. Ходеха заедно на пазар. Разходиха се и до река Зай, която е ляв приток на река Кама. Успяха да отскочат за един ден и до столицата Казан.

Но както често се случва в такива моменти, когато човек е най – щастлив времето лети и изтича като пясък през пръсти. Отпуската му свършваше и той трябваше да се прибира в България.

Една сутрин, докато пиеха чая си, той не се стърпя и я попита дали тя не иска да дойде с него в България и да види дали ще й хареса. Може да й осигури работа и жилище. Ако не й хареса винаги може да се върне тук.

Тя се усмихна, трапчинката на дясната й буза закачливо заподскача. Скочи от стола и силно го прегърна. Целунаха се дълго и страстно. Алеся заговори с бавни и отсечени думи, че работата им така и така намаляла, шефа й не й плащал редовно, договора не я обвързвал дългосрочно и тя можела всеки момент да напусне. Сподели му, че усещайки със своята непогрешима женска интуиция, че той е точния човек за нея, преди месец задействала процедурата по издаването на паспорт и виза за България. Тя била готова да дойде и заживее с него в България.

На другия ден опаковаха багажа си, а на следващия хванаха първия самолет за София.

Оттук насетне живота и на двамата придоби съвсем друг характер. Отначало тя се грижеше само за домакинството, но само след няколко месеца получи двойно гражданство, а той успя да я уреди да работи при в неговата фирма.

Точно празнувайки Нова година тя му съобщи, че е бременна и някъде към края на август им се роди момиче. Нарекоха я Катя на името на починалата Алесина майка.

Оттогова работата ми се увеличи и нямам време да им ходя на гости. Последното, което знам за тях е, че със сигурност са много щастливи, защото Алеся ми се обади за да ми каже, че е бременна за втори път.

                                                                                                      Януари 2016г.