Вчера с Юмин поехме на път към близкото село Логодаж. Само на 15 км от Благоевград, до него се стига по главен път, който обаче е стръмен и с много завои. Хубавите неща изискват време и усилие, нали така? От лятото съм обещала на приятелката ми от Китай да й покажа язовир „Стойковци“ – красиво, просторно място с изглед към 3 планини – Рила, Пирин и Влахина. По пътя минаваме през Зелендол и Селище, пропускаме отбивката, но бързо се ориентирам и правя обратен завой. Пътят от Благоевград към язовира свива вляво и се спуска към долината. Междувременно получавам SMS, че съм се свързала с македонски мобилен оператор, затова изключваме интернета на телефоните и продължаваме офлайн. Въпреки че крайната ни точка – кулата на язовира – е далече, паркирам колата в началото на отбивката и слизаме.
Първата ми мисъл – „Колко чист въздух!“ Втората – „Какво небе!“ Въпреки че е януари, времето е благосклонно и през облаците се прокрадва слънце, няма вятър, а температурата е около 10 градуса. С Юмин тръгваме по асфалтовия път, но скоро решаваме да вървим през полето и да стигнем напряко до брега на язовира.
Шипкови храсти, иглолистни дръвчета, порастнали сякаш в нищото, и дребни мъхове и треви, ни поздравяват и за пореден път се убеждавам, че жаждата за живот на природата е уникална. На брега виждаме как водата се е отдръпнала с метър-два, и вървим по мек пясък до огледалните сенки на няколко дървета, които сякаш медитират в средата на язовира. От брега гледката е, сякаш си в Алпите – високи, заснежени върхове, елхови гори и вилни зони по по-ниските хълмове.
Мълчим и слушаме тишината. Е, не останахме и без предизвикателства, защото кой изследовател не преминава през някаква трудност по време на ескпедицията си? На няколкостотин метра попадаме на рибарници, които представляват дълъг кей навътре в язовира и огромни мрежи, в които рибата се развъжда. За рибарите през лятото е прекрасно, а няколко пъти съм виждала и каравани с къмпингуващи. Две големи кучета ни предупреждават да не приближаваме, а собственикът ни упътва откъде да продължим безопасно. Е, с първите кучета беше лесно, но горе на главния път срещаме няколко отвързани кучета, и аз влизам в ролята на безстрашен овчар, вземам една пръчка и започвам да ги гоня. Нямах друг избор, но вие ако предприемете разходка натам, по-добре вземете кучегон или пък храна, както прецените.
Вървим известно време в посока на кулата, но от дворовете на къщите животните продължават да си препредават информацията, че сме непознати, и решаваме повече да не вдигаме шум, а да се връщаме към колата. Кулата ще остане за разглеждане през пролетта. На връщане по асфалтовия път ни застигат две коли с ловци и ремарке с ловни гончета, а шофьорът на едната кола ни предлага да ни закара, накъдето сме тръгнали. Благодарим му, но продължаваме пеша, за да бъде разходката възможно най-дълга. Юмин пак се спира да бере шипки, а аз слушам говорилнята на врабчетата в храстите. Какво ли толкова оживено коментират?
Около язовира има и прекрасни борови горички, в които със сигурност си струва да се надникне, записваме си го за следващия път. Последното, което снимам, е малкото стадо на една симпатична баба, което мелодично върви след нея и я гледа с любов.
Юмин казва, че шипката има най-интересния вкус, който някога е опитвала, едновременно сладък и кисел! Аз се усмихвам леко и се радвам, че имам честта да показвам родния ми край на една жена, дошла от Ланджоу, на повече от 5000 км оттук, и тя се възхищава и изненадва на всяка стъпка!
© Александрина Пандурска Все права защищены