Човекът често си задава различни въпроси от типа: “ Какво би било ако….

- можех да пътувам във времето

- имах цялото познание за света

- можех да отида в космоса

- можех да видя близките на сърцето ми, които не са вече сред нас?”… и така до безкрайните варианти на нашия ум, който винаги търси, винаги жадува, твори създава, същевременно руши и заличава.

Най – силната емоционална, духовна и физическа връзка е изконната закономерност за свързаността “майка – дете”. Силна и неразрушима любов, а за жалост, понякога омраза – другата страна на любовта, която извисява е омразата, която проваля.

Човешкото същество винаги е държало в ръцете си изборите на живота, за които не се е осмелило да поеме отговорност. Най – голямата дъщеря на света, първородната, е Земята. Тя е поела своите най – големи отговорности и за това е безсмъртна, посреща и изпраща всички човеци, грижи се за тях по време на земния им път. Образът и’ е огледален, този, който ние виждаме и този, който душите виждат Отвъд. За нас е красива и приветлива, но ние усърдно рушим красотата и’. От другата страна душите виждат всичко, които сме и’ причинили, тя кърви и стене от болка. Там и ние ставаме безсмъртни, но това, което сме си подготвили, не ни харесва. За това съществува адът. Има едно останало място, все още незасегнато, в образа и’ Отвъд – нейното сърце. Място отредено за онези, които през целия си живот са създавали красота, градили са я с труд ден след ден. Красота в отношенията, красота в дарбите, красота в обикновения труд на скромните хора.

Когато се появи нов живот в света, невинното малко човече бива приветствано с “ Добре дошъл!” от всичките дарове на Земята и защитено то безукорната любов на майката.

До като расте се радва на слънчевите дни, красивите сезони, звуците на живота, които развиват сетивата.

Какво ще се случи след това, ще реши изборът на свободната воля.

Живеем в съвършената реалност на природата, изпълнена с благодат, а същевременно не забелязваме как бавно и сигурно тя умира в следствие на нашите действия.

Копнеем за небесните светила и планети, а своята сме забравили.

Историята наподобява приказка за две сестри. По – голямата се казвала Земя и била изпълнена с непресъхващи извори на живот. Тя поела огромната отговорност за отглеждането и грижата за хората. Бремето и’ било тежко, защото те били мнозина, но не се отказала. По – малката и’ сестра се казвала Луна и била много красива. При подялбата на отговорностите, тя категорично отказала да поеме грижа за човеците и за това у нея няма нито един извор на живот.

С възхищение, хората съзерцават Луната, въздишат по нея и създават цели култури за нейните влияния и способности. А тя студено ни гледа в безоблачните нощи, вижда страданията на сестра си и се мъчи да я вразуми като я откаже от хората, но не се случва.

Дали си струва изборът да се изучава влиянието на Луната, да се пишат цели научни трудове, до като се изсичат горите, заличават се екосистеми, изтребват се цели видове животни и изворите на живота постепенно пресъхват.

Твоците на красота съумяват да съчетаят две прекрасни неща, съзерцават лунните нощи с невинно възхищение и пазят земните дарове с огромна благодарност, защото знаят, че някой ден ще преминат от другата страна и биха искали да чуят отново приветствието “ Добре дошъл!”.