22 мая 2008 г., 09:46

Добрите човеци ги изяждат първи

1.2K 0 3
2 мин за четене

  Приказка

 

Една история преживях... и със сигурност бях там.

Това е приказка, но не като други, а... една такава...

Живя човек... така, както  можеше... така, както животът го водеше...

И той от всичко най-обичаше  да е сред хората.

Дълго живя и все за другите, към другите, по другите... та не помнеше, какво е да искаш за себе си, какво е да мислиш за себе си и да търсиш  себе си.

Не беше нито лош, нито  добър... просто бе човек обикновен  и необикновен.

 Колко болки и тайни  бе научил... само той си знаеше. Всяка болка откъсваше по  парче  от него... а раните бяха с хиляди. Всички те не личаха, докато не погледнеш на лунна светлина. Хора със зов за помощ и протегнати ръце му се присънваха нощем.

Хора... хора... хорица окаяни, изтерзани, лъгани и обрани от живота...

Денем  очите им бяха тъжни и молещи,  и пълни с очакване...

Така се сипеха  годините... ден след ден  търчеше и помагаше  все на другите...

Това, разбира се, не го оставяше да  помисли и стори нещо за себе си.

Но... той вярваше...

Вярваше, че светът по-добър може да бъде.

Вярваше, че хората могат да бъдат добри.

Вярваше на ближния.

На непознатия дори.

Вярваше на всички

- на тези, които го лъжеха дори.

От вяра  и тичане... сърцето  си разби.

Докато една нощ... глас приглушен съня му спря.

- Ела... ела... време е.

Глас отникъде... на никой... го зовеше в тъмата...

- Къде  ме викаш? - той попита.

- Ела и виж... Те те чакат... всички...

В полусън прекрачи прага, а там хората протегнали ръце... с молещи слова в уста... пълзят и стенат.

Когато го  приближиха  ръцете в юмруци свиха... а после  всички 

отгоре му ги стовариха.

Молещите устни... остри зъби в него впиха. С хиляди... и хиляди.

Всичко трая само миг... не остана нищо от човека добролик.

Живя човек... така както  можеше... така както животът го водеше...

И той от всичко най-обичаше  да е сред хората.

Дълго живя и все за другите, към другите, по другите... та не помнеше, какво е да искаш за себе си, какво е да мислиш за себе си и да търсиш  себе си.

Видях  това... бях  там... само  не помня... дали това ги засити, или погнаха друг...

Вярваше на всички!

Не искаше да вярва на очите си.

За това какво сториха на ВЯРАТА.

 

Поуката каква е?

 

Има миг... и МИГ.

Хора и хора.

Вяра и вяра.

Стон и стон.

Но добрите  човеци ги изяждат първи.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© ПЕТЪР ПЕЩЕРСКИ Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Супер! Изповед на една помъдряла душа....но не докрай помъдряла.../6/
  • Харесах много - съдържание, стил, изказ, идея...
    Поздрави!
  • Много мъдрост е събрала твоята приказка, Петър!За съжаление в живота е точно така, оцеляват само хищниците!Много ми хареса стила и начина, по който е написано и отново ще те посетяПоздрав!

Выбор редактора

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...